Елизабет Лоуел
Да бягаш от страх (39)

Глава 38

Лас Вегас

4 ноември, сутринта

Шейн стоеше в кабинета на Риса и раздразнението му растеше с всяка изминала минута.

— Апартаментът и кабинетът са на твое разположение, докогато ги искаш — повтори той нетърпеливо. За пореден път. — Всичко е включено в компенсацията.

— Не съм я чела. — Риса не вдигна поглед от бюрото, което изпразваше колкото се може по-бързо в един от оръфаните куфари на Шерил.

— Тогава не знаеш, че имаш цяла година на разположение да си намериш нова работа, като през това време ще получаваш заплата и пълна осигуровка.

— Не ми трябват.

— Недей да усложняваш нещата още повече.

Предупреждението в гласа му я накара да благодари на бога, че ръцете й са заети. Шейн не губеше търпение често, но сега бе почти на ръба. Част от нея злорадстваше, че може да го разстрои толкова много. Но разумът й съжаляваше, че е заспала в четири сутринта и се е събудила едва в осем часа. В противен случай може би щеше да успее да опразни кабинета си, преди бившият й шеф да открие, че тя не само напуска работа, а напуска и казиното възможно най-скоро, а също и града, и най-вече — Шейн Танънхил.

— Риса.

Копнежът в гласа му я накара да вдигне очи, преди да осъзнае какво прави. После вече бе късно. Страстта и сенките в зелените му очи я накараха да загуби почва под краката си.

— Това е единственият начин да те защитя — каза й простичко.

— Молила ли съм те за това?

Той се поколеба.

— Не.

— Ако ти беше на мое място, как би се чувствал?

Той отвори уста, затвори я и се намръщи.

— Аз съм мъж.

— А аз съм жена. И какво от това? Да не би да се защитаваш с мъжествеността си? Сваляш ципа си призори? — Все още на стола си, тя се наведе и отново се залови да разчиства папките си. — Грижа се сама за себе си още от първи клас.

— Изправяла ли си се срещу убиец?

— Бозо ли? Той изобщо не ме нарани.

— Някакъв дребен изнудван на име Джоуи Клайн е бил убит вчера в заложната си къща.

Риса спря да прибира списания в куфара. Рязко вдигна глава.

— Занимава ли се с крадени антични предмети?

— Вероятно.

— Имало ли е още златни предмети?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е свързан със златото на друидите?

— Наречи го предчувствие.

— Ще го нарека пълни глупости. — Струпа списанията накуп и ги напъха в куфара. — Извини ме, но бързам. Трябва да посрещна един човек на летището.

Тя се изправи. Прекалено късно осъзна, че Шейн се е приближил. Сега бе толкова близо до нея, че устните й почти опираха в зеленото му връхно яке.

— Няма да мръднеш оттук без въоръжена охрана — каза той.

— Няма защо да се притеснявате — обади се откъм вратата Иън Лапстрейк. — Взех по-ранен полет.

Шейн се извърна със смъртоносна бързина, която стресна Риса. А още повече я шокира пистолетът, който се появи в ръката му.

Иън се усмихна и протегна ръце, така че ясно да се виждат.

— Здрасти, Шейн. Отдавна не сме се виждали.

— Ако пак се прокраднеш така зад мен, дълго време няма да можеш да видиш каквото и да било, ясно?! — Пистолетът изчезна под якето му. — Какво правиш тук?

— Охранявам най-новия служител на „Реъритис Ънлимитид“ — отвърна Иън.

— Кого? — попита Шейн.

Иън погледна Риса.

— Не си му казала, а?

— Не си ли чувал израза „който не пита, не му казват“? — отвърна му тя с въпрос. — Той не попита и аз не му казах.

— Страхотно — отбеляза Иън, като внимателно наблюдаваше г-н Танънхил. Нищо чудно, че Дейна се усмихваше, когато му даде задачата. Шейн изглеждаше ядосан и собственически настроен, а Риса бе достатъчно безразсъдна, за да забие нож на човек там, където най-много би го заболяло. — И двамата ще се зарадвате да научите, че въпреки сексапилните устни на Риса и разкошното й тяло, никога не излизам на срещи с колежки.

— Направо ми разби сърцето — с безразличие се отзова тя. — Особено като се имат предвид широките ти рамене и предразполагащата усмивка.

Иън се ухили.

Тя отново се зае да прибира списания.

— Кажи ми, какво ми пречи да изхвърля широките ти рамене и предразполагащата ти усмивка от казиното си — изрече равно Шейн.

— Много е просто. Докато не разбера какво точно става, Риса е в по-голяма безопасност тук, отколкото където и да било другаде, с изключение на централата ни в Лос Анджелис.

— Тогава я заведи в Лос Анджелис.

— В случай че е убягнало от вниманието ви — отбеляза Риса, без да вдига поглед, — аз не съм някакъв пакет, който можете да вземете и да оставите някъде, когато ви скимне. Аз съм зрял човек, който е напълно в състояние да се грижи за себе си.

— Мен това ме устройва — безгрижно се съгласи Иън. — Ще бъда достатъчно зает да търся останалата част от златото на друидите за Дейна.

— Аз ще й го намеря — заяви Шейн.

— Сам няма да можеш — каза Иън. — Или мислиш, че старата приятелка на Риса, само като те види, ще припадне зашеметена и ще изпее тайната на златото на мъжествените ти гърди?

— Парите развързват езика на много хора. Аз имам много пари.

— Ще го имам предвид. — Иън погледна Риса. — Имаш ли адреса на приятелката си в Седона?

— Не.

— Телефонният й номер?

— Не.

— Номерът на колата?

— Не.

— Модел на колата и година на производство?

— Не.

— Ухааа. Винаги съм обичал предизвикателствата. — Иън бръкна в джоба на дънковото си яке, извади устройството за комуникация, което компанията му даваше на всички свои отговорни служители, и набра един номер на мобилния телефон. — Отдел „Проучвания“? Лапстрейк се обажда. Имате ли вече нещо за Шерил Фокнър?

— Работим по случая едва от вчера и…

— Имали сте цял ден? — Иън изгледа Шейн.

— … вече изпратихме на Танънхил първоначалната информация за Шеридън и Фокнър, както щеше да знаеш, ако изобщо проверяваше електронната си поща.

Последните няколко думи бяха изречени с леко раздразнение. Отказът на Иън да си губи времето с бюрократични измишльотини, като електронната поща например, бе направо легендарен в „Реъритис“. Точно в стила на Дейна и Нийл бе да го оставят сам да разбере това.

Още по-интересно бе, че освен на Шерил Фокнър Шейн е поръчал разследване и на Риса. Иън се чудеше дали тя знае. Това би обяснило защо е толкова бясна на шефа си. Бивш шеф. Всъщност, като се замисли човек, да те уволнят, бе съвсем достатъчна причина, за да побеснее човек.

— Добре, дайте ми накратко най-основното — каза Иън по телефона.

— С Шеридън бе лесно — продължи гласът отсреща. — Тя попълва реални данни в документите. Тази Фокнър обаче живее там, където бюрократите изобщо не припарват. Не е променяла шофьорската си книжка, домашния си адрес и регистрационния номер на колата от Джонсън Крийк, Арканзас.

— А какви са последните данни?

— Танънхил ги има. Ти нали си там в момента? Във Вегас?

— Да, тук съм. Не знам дали е склонен да ми съдейства.

— По дяволите. Защо пък не? — каза Шейн, който разбра какво са казали отсреща. — Можеш да вземеш и двата файла, и на Риса, и на Шерил.

После зачака експлозията, когато Риса събере две и две и разбере, че е поръчал в „Реъритис“ пълно разследване на миналото на Шерил.

И на самата нея.

Присвиването на очите и сочните й устни му подсказа, че тя много бързо е направила връзката. Ако само се бе ядосала, той щеше лесно да приеме реакцията й. Но в блесналите й сини очи имаше и истинска болка, преди да сведе глава и да поднови изпразването на най-долното чекмедже на бюрото си.

Той отиде до нея и приседна на пети.

— Ти какво би направила на мое място? — попита я тихо. — Появява се някой от детството ти, някой, който изобщо не прилича на теб, някой, за когото не искаш да знам. Някой, когото всъщност криеш от мен.

Риса наклони глава назад, ядосана на него, но преди всичко на себе си заради сълзите, които пареха в очите и гърлото й.

— И затова си пратил „Реъритис“ по дирите й. И след мен.

— Да.

— Нямаш ми доверие.

— Риса…

Тя рязко махна с ръка, за да спре думите му.

— Няма значение. Защо да ми вярваш? Аз не ти вярвах достатъчно и не ти казах за Шерил, защото тя е от моя роден край, от там, където бих могла да съм все още, където тя… — Преглътна и се помъчи да скрие сълзите, които напираха да се отронят от очите й.

Шейн погали бузата й с опакото на ръката си, много лекичко.

— Не бях прав. Миналото ти не е моя работа. Има значение само къде си сега. Освен ако не бъркам много заради това, че толкова те желая, Шерил няма място в твоето настояще. Затова се обадих в „Реъритис“. Не вярвах на себе си. А това ми се случва за пръв път.

Той се изправи и срещна иронично-съчувствения поглед на Иън.

— Освен ако от отдел „Проучвания“ нямат нещо ново, данните са в кабинета ми — каза Шейн.

— Има ли нещо ново, след като сте изпратили данните на Танънхил? — попита по мобилния телефон Иън. — Добре. Ако има нещо, искам го възможно най-скоро. Да, и на теб също, скъпи.

Той изключи и закачи устройството за комуникация на колана си. Гъвкавите кожени презрамки на препасания през рамото му кобур проблеснаха за миг, после изчезнаха под дънковото му яке.

— Значи „Реъритис“ те изпратиха на място — каза Шейн, като видя кобура.

— Колкото повече Дейна гледаше златото на друидите, толкова повече й се искаше да открие останалата част. Каза, че в тези произведения има едновременно и нещо неземно, и безкрайно истинско.

— Донесе ли моите четири предмета? — попита Шейн.

— Ти си ги поиска обратно, в лабораторията плакаха и викаха, но аз ги донесох. Щеше да е по-лесно, ако се задоволяваше да показваш снимки, когато разпитваш непознати.

Шейн реши да подмине намека да обясни защо настоява златото да му бъде върнато. Риса направи това:

— Снимките нямат същото… излъчване.

Ако Иън бе забелязал колко дрезгав е гласът й, не го коментира.

— Същото каза и Шейн на Дейна.

Тя погледна за миг бившия си шеф, после извърна очи. Точно в този момент нямаше нужда да й напомнят колко еднакво мислят двамата. Обърна се към Иън:

— Къде са те?

— Долу при охраната. Отказах да отворя куфара, а те отказаха да ме пуснат да се кача, докато не го направя.

— Докъде стигнаха в лабораторията на „Реъритис“? — попита Шейн.

— Дейна е записала всичко в твоя файл в компютъра на „Реъритис“. Каза, че си можел да проникнеш и да си го вземеш оттам.

— С удоволствие.

Иън поклати глава.

— Някой ден наистина ще ядосаш Нийл.

— Не и ако мога да го избегна. Той е по-голям с десет години и изобщо не е забавил темпото.

— Още ли тренираш с него?

Шейн се усмихна горчиво.

— Винаги когато имаме възможност. Той обожава да ме натупа здравата.

— А пък аз си мислех, че обича да идва във Вегас заради хазарта — засмя се Иън. — Да те натупват от време на време ще ти се отрази добре.

— И Нийл така казва.

Иън погледна Риса изпод сведените си тъмни мигли. Очите й вече не бяха пълни със сълзи. Ръцете й бяха спокойни, докато пъхаше списанията в куфара. Но пък те бяха останали спокойни и когато бе на ръба на сълзите.

— Според Дейна — обърна се Иън към нея, — първата ни задача е да намерим Шерил Фокнър, защото предполагаме, че останалото злато е у нея.

Риса кимна.

Шейн — не.

— Първата ни задача е да опазим Риса.

Усмивката на Иън бе широка и блестяща.

— Виж, ако не харесваш заповедите ми, разправяй се с Дейна. А междувременно не ми се пречкай.

— Не.

Иън въздъхна. Струваше си да опита.

— Нийл каза, че ще се разбеснееш. Ето и резервния план. Ще работим заедно. Така Риса ще е в двойно по-голяма безопасност.

Шейн кимна.

— Първото, което ще направим, е да разтърсим здраво Уилям Ковингтън. Според документите за произход на златните предмети той е човекът, който уж ги е купил от наследник на онзи, който ги е намерил.

— Ами аз? — попита Риса с привидно спокоен глас.

— Ти оставаш тук — заяви Шейн.

— Защото тук съм на сигурно място ли?

— Да.

— Глупости. Нападнаха ме именно тук, забрави ли? Ще е по-добре да съм другаде. С двама очарователни и мъжествени бодигардове до себе си например. Като няма такива, ще се задоволя с теб и Иън Лапстрейк.

Иън се ухили.

Шейн понечи да спори.

— Свиквай — посъветва го другият и се извърна към вратата.

— Това ми прозвуча, като че ли говори Дейна — отвърна рязко Шейн.

— От нейната уста в твоите уши. — Иън се усмихна и намигна на Риса. — По дяволите, адски ми харесва да виждам Шейн победен като обикновен смъртен. Отразява се добре на самочувствието ми на човек от простолюдието.

— Не искам да идваш — каза Шейн на Риса.

— Свиквай. — Тя се усмихна. — Освен това току-що се сетих за името на мотела, където Шерил беше отседнала.

— Как се казва? — едновременно попитаха двамата мъже.

— Ще ви закарам дотам — бе отговорът й.

Шейн понечи да се противопостави, но забеляза решимостта и сенките в красивите й очи и замълча.

— Става по-лесно, като понатрупаш опит — тихо му каза Иън, докато следваха Риса навън.

— Кой казва? — измърмори Шейн.

— Нийл. А щом той може да свикне, всеки би могъл.