Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (9)

6.

— Рони е прекрасен човек. Знаеш, че наистина много го обичам — проговори Кътберт.

— И аз, Милтън. Но се опасявам, че номерът ти не мина. Доколкото разбирам, ти си уведомил китайската патрулна служба, така ли?

— Хората ми прослушваха радиотрафика с Чан. Шансът изглеждаше удобен. Без тези глави следствието тихо отиваше в първа глуха. А сега… — Той вдигна ръце, остави ги да паднат сами от тежестта си и поклати глава: — Дяволите да го вземат!

— Червените патрули винаги са били най-тъпи от тъпите. И само чакат да се продадат на първия, който им предложи. Което ми напомня… надявам се не смяташ, че съм преиграл в ролята на застъпник на противната кауза?

— Разбира се, не. Дори го направи доста правдоподобно. На тази фаза не можем да си позволим да мислят, че се съюзяваме срещу тях.

— А този Чан… може ли да се окаже проблем?

Кътберт сви рамене:

— Наистина не знам. На мен ми звучи като прекалено добър за човека, който ни трябва. Освен това има още един малък проблем, който Рони така ловко заобиколи. Помниш ли стареца, който се опитваше да ни припомни за лаогай? Онзи, когото мислехме да депортираме миналата година, но пресата надуши историята и някакъв проклет досадник в парламента заплаши да направи официално питане.

— Ще се изненадаш, но си спомням.

— Е, тогава Чан се застъпи за него. Старецът инструктира адвокатите си, те се обърнаха към Чан и получиха официална декларация, че го познавал от години и е готов да гарантира за него. Хората ми побесняха, но Рони застана зад своя човек. Чан наистина мрази червените. И е доста показателно, че Рони е сметнал за уместно да не включи този факт в личното досие на Чан.

— Изглежда знаеш всичко за Чан?

Погледът на Кътберт трепна.

— Да, знам. Но не искам Рони да се досеща, че следя неговите действия отблизо. Струва ми се по-уместно да се преструвам на неосведомен.

Те помълчаха близо минута.

Смит сложи длан на масата.

— Ще си призная, че питам от голо любопитство, Милтън, но как точно изработи нещата с онзи патрул?

— Позвъних в тяхното управление и им казах да внимават за хонконгски полицейски катер, излязъл да търси пластмасов чувал. — Той доволно се усмихна: — Елементарно.

— И за кого се представи?

Кътберт извади стара табакера, отвори я, без да бърза, подбра си по-мека турска цигара и я запали с газовата си запалка. Пламъчето освети издълженото му лице, правия му нос, суровите му очи — пренебрежителното отношение на стар орел.

— Генерал Циян. Все пак звънях от Хонконг. Трябваше да бъде някой от старшите офицери, командировани тук.

И той изрече дълга фраза на мандарин^[1], която Какстън Смит не разбра. Това не му попречи безпогрешно да разпознае грубия селски акцент на застаряващия генерал.

Смит поклати глава. Още от самото начало на деветнайсети век, когато по границите на Британската империя с Русия и Китай бе започнала великата игра на разузнаване и контраразузнаване, далекоизточният отдел на Форин офис се бе превърнал в привлекателно място за най-умните и най-добрите… и най-ексцентричните, за млади мъже, първенци на випуските си в Оксфорд и Кеймбридж, които и днес се държаха сякаш все още беше 1897 година.

— Ти си много умен, Милтън. Дяволски умен. Разбира се, че ти си наредил да се подслушва телефона на Чан, както и пак ти си организирал копирането на материалите по следствието, нали така?

Кътберт вдъхна дима на ароматния турски тютюн и отмести поглед.

— Изглежда не съм чак толкова умен.

Какстън Смит само повдигна вежди.

Кътберт разтри със свободната си ръка тясната горна част на носа си.

— Дебна и следя Циян — наречи го както искаш — в продължение на половината си кариера. Поставил съм „буболечки“ на телефоните му и контролирам живота му с най-разнообразни електронни средства, позволяващи ми да знам какво прави той през всичките двайсет и четири часа на денонощието. Доскоро бях убеден, че генералът не може да хапне от любимата си баничка, без да узная веднага за това, но проклет да съм, ако имам представа какво е намислил този път.

— Напълно сигурен ли си, че той е поръчал тези убийства?

Кътберт отпусна ръката си.

— Не, не съм. В началото смятах, че това може да е обяснението на неестествения му интерес към следствието, провеждано от Чан. После започнах да се питам: защо този човек се тревожи, че може да бъде разкрит? Та нали точно него никой не би могъл да го осъди? В такъв случай, защо се интересува как се развива следствието? А старото момче направо треска го тресе какво става! Признавам, че действам само по инстинкт, като се опитвам да блокирам следствието, но след трийсет години работа в дипломацията буквално надушвам скандала, задаващ се по течението на Янцзъ, а този скандал, повярвай, би бил огромен. В дипломацията, Какстън, един скандал е по-опасен от катастрофа. Само един намек в пресата за това какви ги върши Циян в Хонконг и ще имаме на главите си възможно най-неприятната криза. И всичко това, представяш ли си, само осем седмици преди предаването на Хонконг!

— Аха…! Да, това би ни поставило в доста неловко положение. Между другото, мога ли съвсем неофициално да те попитам с какво наистина се занимава Циян в Хонконг? Не помня откога ми се иска да ти задам този въпрос.

Кътберт внимателно огледа запаления край на цигарата си.

— Неофициалният ти въпрос ще получи наистина неофициален отговор, Какстън, а той е, че генералът вече поема нещата в ръцете си, независимо дали някой одобрява това или не, и ако питаш него, целият Запад може да си натика всичката дипломация дълбоко в задника. Това впрочем е груб превод от мандарин. — Той вдигна цигарата до устните си и машинално вдъхна от дима й. — Не бих могъл точно да определя момента, от който нататък кариерата ми се превърна в изучаване живота на генерал Циян. В началото това се свеждаше до наблюдаване на събитията в Бейжин и внимателно четене пи дипломатическата поща. После нещата започнаха да се разпадат в типично китайски стил. Не ме разбирай буквално — само експертите, знаещи как да интерпретират възможно най-деликатните сигнали, бяха наясно, че е започнал процес на разпадане. Малко по малко Бейжин започваше да отслабва, появяваха се нови центрове на власт в провинцията, хората започваха да говорят за връщане на старата система на местните военачалници… Циян е изключително потаен човек. Когато се разбра, че е станал един от основните играчи, той вече беше установил контрол над по-голямата част от Южен Китай. Неофициален контрол, естествено, което не му пречи да управлява там без проблеми. Всички висши партийни кадри му докладват лично, а ако се стигне до военни действия, армията му ще застане до него срещу Бейжин. Точно това е причината Бейжин да избягва противопоставянето. Когато осъзнах какво е станало, Китай престана да ме вълнува — интересуваше ме вече само той.