Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (37)

34.

Чан беше на носа, когато екипажът хвърли котва. Нощта почти бе паднала и се намираха бог знае къде. Тежката сребриста котва с форма на черпак полетя надолу в тъмните води на морето, оставяйки струя мехурчета подобно на падащ от небето реактивен самолет. Капитанът даде ход назад, за да бъде сигурен, че котвата ще загребе в дъното, после спря двигателите. Настъпи божествена тишина.

В същия момент по високоговорителите се разнесе гласът на Емили:

— Съжалявам, че ми се налага да го направя по този начин, но всички сте се пръснали. Носи се слух, че сме гладни, включително и аз. Реших, че можем да вечеряме по-рано. Например… след двайсет минути на горната палуба.

 

 

Екипажът събра тентата над задната част на горната палуба и над главите им се показа тропическото небе, в което изгряваха първите звезди. Наблюдавана само от Чан, Емили запали свещи в центъра на масата. Направи го с газова запалка, която осветяваше лицето й под различен ъгъл при всяка поредна свещ. Може би благодарение на особения ъгъл Чан едва сега видя добре твърдата й брадичка, изморените очи, забеляза първите следи на възрастта, долови епизодичните проблясвания на неугасимата й енергия, загледа се в леката извивка на устните, говореща може би за някакво съжаление, почувства страстта, която я изгаряше. Съзнавайки, че той я наблюдава, тя спираше за малко на всяка свещ, за да се убеди, че продължава да я следи с поглед.

След малко се появиха и останалите и заеха местата си, подчинявайки се на указанията на Емили. Циян седна в далечния край до кърмата, Емили избра за себе си противоположната страна. Чан се озова седнал срещу Джени, която избягваше погледа му. Шриланкийската готвачка безшумно се качи по стълбите, за да донесе ордьоврите. Лицето й бе толкова черно, че оставаше невидимо в нощта, с изключение на бялото на големите й очи.

Циян прочисти гърло и измърмори нещо на мандарин.

— М-р Циян ще каже няколко думи — преведе Емили.

— Благодарение на боговете Китай се издига. Според мен заедно с Китай ще се издигне и светът. Китай е новата съдба на света. Доволен съм, че всички вие — хора от различни страни — сте тук с мен днес, за да отпразнуваме тази нова съдба.

— Браво — възкликна Кътберт, още преди Емили да бе довършила превода.

— Браво — повтори високо Джонатан с очевидното намерение да достави удоволствие на Емили и Циян.

Джени също повтори фразата, но без убеждение.

— Ще пия за това — съобщи Емили, изчаквайки за миг да види дали Чан ще каже нещо. После допълни: — За Китай.

— За Китай — кимна Чан. Забеляза с периферното си зрение, че старецът го наблюдава усмихнато. Обърна се към Емили: — Наистина ли каза „Благодарение на боговете“?

Емили се поколеба, преди да отговори.

— Да, изрази се точно така — и вдигна ръка: — Знам, знам, че подобни думи бяха забранени по време на Културната революция. Нека не издребняваме. Все пак той не каза „Благодарение на Революцията“. Да оставим нещата така, а?

Циян отново проговори. Емили преведе на мандарин.

— Разбрал е какво ме попита току-що. Потвърди, че когато казал „Благодарение на боговете“, имал предвид точно това.

Чан хвърли поглед на Кътберт, който мълчаливо седеше и дипломатично се усмихваше.

Джонатан прочисти гърлото си.

— Помислете си само, колко се интернационализира всичко в наши дни. Та всеки един от нас утре по това време би могъл да се намира в друга страна. Вземете например мен, аз само преди пет дни бях в Бейжин.

Емили преведе на мандарин, изслуша реакцията на Циян и се засмя:

— М-р Циян изказа убеждението си, че в бъдеще може и да няма граници между държавите, но Китай винаги ще съществува. Китай е бил тук от началото, ще бъде тук и до края. Не се ли почувства истински китаец, като беше в Бейжин?

— Абсолютно, това беше като духовно завръщане у дома. — Джонатан улови ироничната усмивка на жена си и сведе поглед.

Дойде ред на Чан да се прокашля.

— Единствения път, когато съм бил в Бейжин, и аз се почувствах истински китаец.

— О, така ли? — изненада се Емили.

— Да. Беше късна есен. Селяните бяха надонесли зелето си от провинцията. Накъдето и се обърнеш на самия площад Тянанмън, навсякъде едно и също: зелки. По цялата Ванфужин имаше барикади и дори хълмчета от онова, което наричат айгуо цай — „национален зеленчук“. Говоря за онова тъмнозелено зеле, което използват за горчивата супа. Из целия град имаше сергии, на които продаваха горчива супа. Дори богатите я пиеха — беше някаква мода. Партията бе обявила, че така хората ще си спомнят за горчивите години преди идването на комунизма. Бяха минали почти петдесет години след комунистическата революция, но въпреки това всички трябваше да консумират тази горчива супа, успокоявайки се, че в нея поне има витамин С. Естествено, наложи се и аз да я опитам. Оказа се наистина най-горчивото нещо, което някога бях вкусвал. Да, никога не съм се чувствал толкова китаец.

Забеляза, че Емили е престанала да превежда, и че всички, с изключение на Кътберт избягват погледа му. Обърна се към Циян, наклони се напред и заби очи в лицето му. Този път Емили послушно превеждаше всеки въпрос и всеки отговор:

— Ти сигурно си в Комунистическата партия отдавна?

— Правилно.

— Сигурен съм, че си впечатлил големите началници с добро познаване на марксизма-ленинизма и учението на Мао.

— Разбира се, тези неща трябва да се знаят много добре.

— Но сега Китай отново се озова в ръцете на боговете, така ли?

— Ти, когато беше млад кадет в Кралската хонконгска полиция, положи ли клетва пред кралицата на Англия?

Чан трепна и игнорира въпроса.

— Не те ли притеснява, че корупцията завзема Китай?

Циян се облегна назад.

— Учим се на капитализъм. Корупцията е първа фаза: така наречената лична изгода. А теб не те ли притеснява, че и Англия, и Съединените щати са били силно корумпирани и по всяка вероятност още са? Хонконг дължи появата си на насилствената продажба на опиум на нашия народ. Над половината приходи на Обединеното кралство през деветнайсети век са дошли благодарение продажбата на опиум. Капитализмът в крайна сметка спечели — е, добре, сега Западът трябва да плати цената за налагането на тази система при нас. — Циян се наведе напред и се усмихна: — Но това не си го чул от мен.

Кътберт бе единственият, който се засмя.

 

 

Чан седеше на най-долната палуба под небе от черно кадифе. Вълните се плискаха до краката му. Тъмната вода отразяваше слабата светлина на звездите и от време на време излъчваше едва доловимо фосфоресциращо зеленикаво сияние.

Знаеше, че Джени ще дойде при него. И наистина, не след дълго чу шляпане на боси крака по горната палуба. Спря се за миг на стълбището.

— Чарли?

Колко добре си спомняше този шепот в нощта.

— Тук съм.

— Боже, какъв мрак!

— Да ти помогна ли?

— Не, няма нужда.

Те почти винаги си говореха на английски, при това не толкова заради баща си, а по-скоро заради майка си. Когато Май-май беше жива, дори простите селяни трябваше да знаят английски, за да се оправят по някакъв начин. А днес всички се надпреварваха да учат мандарин.

Тя седна до него, взе ръката му и замълча.

Страшно му се пушеше. Измъкна пакета от задния джоб.

— И аз искам.

Запали две и й подаде едната.

Тя пое дълбоко дима и изпусна дебела струя.

— Това определено ще ми е последната цигара за следващите осем месеца. Колко е приятно да съм с теб на яхта, под звездите… — Гласът й неуверено заглъхна, може би защото очакваше от него да я смъмри. — Помниш ли кога започнахме да пушим?

— Разбира се. В нощта когато леля ни каза, че са убили мама. Оттогава не съм пропускал ден.

— Чарли, никой никога няма да може да те измести от сърцето ми, макар че скоро ще родя детето на Джонатан…

— Не започвай това отново. Аз съм ти брат — тъпо, грубо ченге. Той е фин човек, богат, преуспяващ, фантастичен с хората… нали не бъркам?

Тя се изсмя.

— Толкова си неубедителен, когато се опитваш да лъжеш. Адвокатите са такива мърши. А начинът, по който се слага на Циян и Емили, буквално ще ми скъса нервите.

Чан си позволи да се усмихне в тъмното. Този неин хаплив език… едва ли някога щеше да се излекува от него. Все пак се опита гласът му да прозвучи осъдително:

— Не трябва да говорим по този начин. Не е лоялно от твоя страна.

— Безпокои ме само лоялността ми към теб. Не ме карай да мълча… Когато бях едно малко ранено в душата парче месо, ти ме спаси с любовта си. Винаги когато се замисля за онова лято, усещам топлата ти прегръдка. Без твоята сила сигурно щях да откача. Едва сега разбирам от какво си ме спасил — четох за психическите травми, за шока при жертвите на насилие…

— Спри! Моля те…

Тя замълча за момент, после смени темата:

— Джонатан направи всичко възможно, за да ме накара да те убедя да дойдеш.

— Досетих се.

— Не знам каква е причината, но със сигурност има нещо общо с Циян. Джонатан твърди, че е в твой интерес да се запознаеш с този човек. Говорело се, че след юни той ще управлява Хонконг. И ако си му помогнел днес, един ден можело да станеш полицейски комисар. — Тя вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Казах му, че пет пари не даваш за тези неща, но Джонатан спомена, че имало и друго. Старецът се нуждаел точно от твоята помощ. Готов бил да ти даде всичко, което пожелаеш… Ако не искаш подаръци, поне не го настройвай срещу себе си, така каза Джонатан. Сам щял да реши как и кога да говори с теб. Не знам какво иска, но то сигурно е свързано с онези убийства с мелачката.

— Така ли?

— Това е всичко, което знам. Джонатан каза, че било важно да се срещнете с Циян в максимално приятна обстановка. Цялото му поведение подсказваше, че нещата може силно да загрубеят, ако откажеш да сътрудничиш. Бъди внимателен, моля те! — и тя стисна ръката му.

— Не се безпокой.

Измина дълго време, преди тя да проговори отново.

— Чарли, след като родя, сигурно ще бъда окончателно всмукана в света на Джонатан — роднините му, парите му, прислугата му, нали знаеш? Искам да бъдеш до мен и да ми повтаряш, че не съм се побъркала… Не искам да забравям специалното чувство, което ни направи толкова близки през онова жестоко лято. Трябва да го помня, защото… защото богатите са толкова неискрени. И ти може да се окажеш единственият човек на този свят, комуто мога напълно да се доверя.

Запали още две цигари и й подаде едната. Тя я прие, въпреки решението от преди само две минути.

Чан дръпна силно от цигарата и бавно изпусна дима.

— След като леля ни каза, аз сънувах мама всяка нощ. А когато не можех да заспя, представях си я. Не можех да проумея как така повече я няма, тя… тя беше толкова щастлива. Образът й продължаваше да изплува в главата ми дори посред бял ден. Все едно, че продължаваше да бъде с нас…

— А…! Значи и с теб е било така?

Той усети напрегнатото й тяло да се отпуска. Останаха да седят и да пушат. Орион, който в началото на нощта бе изгрял малко над хоризонта, сега се бе изкатерил по вътрешната страна на черния купол — група красиво подредени ярки точки, очакващи някой да ги нарисува. Сестра му бе седнала толкова близо, че телата им бяха плътно допрени. Така както сядат едно до друго децата. Тя докосна татуировката по бицепса му.

— Ако онзи старик ти причини нещо лошо, ще го убия.

Чан се изсмя.

— Какво толкова смешно казах?

— Вярвам, че си в състояние да го направиш. Помислих си, че той едва ли някога си е представял края си по този начин. Сигурен съм, че не му е хрумвало.

Ръката му погали татуировката.

— Само ти и аз знаем какво означава това.

Чан всмукна.

— Името ти с йероглифи. — Той чукна цигарата си в перилата, за да изтръска пепелта й. — Е, знае и татуировчикът, трябваше да му кажа.

Тя го удари на шега по ръката, стана и прошепна:

— Благодаря ти. — Дари го с въздушна целувка и се скри в тъмнината.