Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (36)

33.

Чан усети, че ръцете му треперят, сърцето му лудо бие, а тялото му е покрито със студена пот. Потърси спасение по единствения известен му начин — с цигара. Знаеше, че най-разумно би било в този момент да се извини с прилошаване и да изчезне, за да разбере що за клопка бе това, но трябваше да се съобразява с Джени.

Веднага щом се откри възможност, Чан изостави гостите в каюткомпанията, за да се присъедини към капитана и неговия помощник на мостика. Фуражката на капитана беше с лента, на която със златни букви бе извезано „Емили“.

По негова заповед юнгата освободи двете въжета при носа и изтича да прибере и останалите две. После скочи обратно на борда, използвайки плаващата платформа при кърмата. Зад яхтата пъплеха маса по-малки съдове, маневриращи в търсене на по-пряк път от залива към открито море. Перспективата да отморят на по-прохладно място правеше хората нетърпеливи: всички крещяха неразбрано, докато платноходи се разминаваха със скутери, летящи с безразсъдно висока скорост срещу тях. Капитанът на „Емили“ даде трикратен сигнал със сирената и по-малките съдове неохотно се отместиха встрани от винтовете, разбиващи водата на пяна.

Веднъж освободила се от въжетата, яхтата бавно се завъртя, дизелите забоботиха с още по-мощен ритъм и те бавно се отправиха напред. Чан излезе от рубката на кормчията и отиде на носа. Хвърли поглед към терасите на клуба и видя, че хората са наизлезли до перилата, за да гледат.

— Сигурно им е спрял дъхът.

Чан се обърна и видя, че до него е застанал Кътберт. Той предложи на Чан турска цигара от старата си сребърна табакера. Беше по къси бежови панталонки с остри като бръснач ръбове, синя моряшка фланелка с извезана котва на единствения джоб, очевидно купена от бутик, бели чорапи и сини кожени обувки „Доксайд“.

Чан прие цигарата.

— Такова е въздействието на парите.

Кътберт се усмихна:

— Доколкото си спомням, все още не съм ти се извинил по подходящ начин. Искам да го направя сега… Опасявам се, че се изхабиха много нерви. Лъчевата болест е в състояние да изплаши всекиго, а имаше сред нас и такива, които търсеха изкупителна жертва. Освен това искам и да ти благодаря. Нямаш представа колко разбрано момче стана Джек Форте, откакто му разби носа.

— Знаел си, че ще бъда на борда. Ти ли го организира?

— Не съвсем. И не по начина, който, предполагам, имаш предвид. Познавам Емили много добре и имам постоянна покана от нея за уикендите. Миналата седмица обядвахме заедно. Спомена името ти. Аз естествено не възнамерявах да ти развалям почивката. Но после чух от нея кой още ще присъства и реших, че мога да ти помогна.

— Не знам какво да мисля — призна Чан. — По принцип ми плащат да ловя престъпници с коефициент на интелигентност не по-висок от стайна температура. Деветдесет процента от убийствата, които ми дават да разследвам, са между съпрузи, по-темпераментният от които се е докопал пръв до ножа, когато климатикът ненадейно отказал да работи. Убеден съм, че ако не е климатикът, така и не бих могъл да разкрия каквото и да е било.

Любопитно, какво бе това нещо у Кътберт, което те кара да лъжеш. Чан знаеше, че никога нито един от всичките му досегашни случаи не бе успял да го заинтригува колкото настоящия. Но понякога ти се струва проява на лош вкус да кажеш истината на дипломат. Това би било досадно като… като… като да светнеш в очите на прилеп с фенерче.

Верен на себе си, Кътберт с нищо не показа, че е повярвал.

— Знам. Точно това е причината, поради която мога да ти бъда от полза. Макар че и без нея не виждам защо би трябвало да сме врагове. Особено в прекрасен ден като днешния, на борда на най-красивия кораб в тази част на света. Животът е кратък…

— Особено кратък за трима души в Монгкок.

Чан пое дълбоко от дима. Интересна цигара, навежда те на мисълта, че е изработена, за да припомни с каква идея е бил измислен тютюна.

Кътберт се наведе, подпря се на перилата до Чан, посочи му нещо редом с плаващите ресторанти и прошепна:

— Разбирай го както щеш, приятелю, но аз няма да й позволя да те прелъсти. Не този път… — Той повиши глас: — Ето, точно там беше пожарът — горя три дни. Помниш ли, когато се запали плаващият ресторант, Емили?

Антените на Кътберт бяха по-чувствителни от тези на Чан, който изобщо не бе чул излизането й на палубата. От друга страна, тя не бе от жените, които биха се примирили появата им да остане незабелязана.

— Ммм, аз тогава съм била малка. — Тя бавно огледа залива и премести поглед нагоре по терасите на клуба.

— Имаме публика, която ни се възхищава — отбеляза Кътберт. — Чарли и аз точно си говорехме за това.

Емили късо се усмихна.

— О, да, всички гледат, като излизаме в морето. Мислят си, че е яхтата на губернатора. Неговата, разбира се, е много по-величествена, нали, Милтън?

— И много по-стара. Последния път, когато бях на нея, забелязах, че още използват секстант.

Емили се изсмя и се обърна към Чан:

— Британците са големи сладури. И са много умни. Колко много може да се скрие зад самоиронията.

Тя застана от другата му страна, така че той се оказа между двамата. Палубата под краката им завибрира още по-силно. Гледката пред тях се смени — приближаваха се към вълнолома на пристанището.

Кътберт предложи на Емили цигара, която тя отказа. Той прибра сребърната си табакера в джоба.

— Като говорим за национални особености, според мен никой не е довел изкуството на фалшивата скромност до такива висоти като китайците. При първото ми посещение в Бейжин видях ресторанти, които се наричаха „Най-лошият ресторант на света“. Разбира се, това беше преди чистката и отхвърлянето на Конфуций.

— Точно това е смисълът — каза Емили. — Било е прекалено очевидно и не е вършело работа. Но вие, вие сте управлявали най-голямата империя в човешката история, разчитайки на блъфа, на патернализма и на… фалшивото самоизличаване.

— И на картечницата „Максим“. Започнахме да връщаме колониите си обратно, когато всички се сдобиха с такава.

Вълноломът на пристанището се събираше пред тях в два полумесеца, между които имаше тясна междина и точно към нея се бяха насочили всички морски съдове около тях. Зелените хълмове от двете им страни се хвърляха надолу към пенещите се в подножието им вълни. Когато най-сетне излязоха в открито море, яхтата видимо увеличи скоростта си. Зад рева на дизелите Чан все по-отчетливо долавяше воя на турбото.

— Просто от любопитство, докъде може да се стигне с яхта като тази? — поинтересува се Чан.

Кътберт се намръщи.

— Трябва да попиташ капитана — отговори Емили. — Но според мен, без никакви проблеми до повечето места на южнокитайското крайбрежие.

— Често ли излизаш до Китай? — Чан бръкна в джоба си за цигара.

Но Емили се бе загледала в голяма двумачтова яхта, която вдигаше главното си платно. Екипажът въртеше ръчките за изтегляне на въжетата и в един момент платното улови вятъра и яхтата просто скочи напред. Ниско над вълните летеше чайка.

Тя вдигна поглед към Чан.

— Не-е… От време на време. Между другото, беше си забравил цигарите на мостика. Донесох ти ги. — Тя усмихнато извади пакета от джоба си. — Не се безпокой, днес изобщо не отиваме към Китай. Точно в обратната посока сме и ще изминем около петдесет мили на юг, право към Филипините. Там има риф. Не е нито Палаван^[1], нито Фукет^[2], но местата за гмуркане са страхотни. Милтон също е любител, така че ще бъдем тримата. На Джени в това състояние не се позволява.