Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (59)

56.

Второто реабилитиране на Чан дойде под формата на циркулярно писмо, подписано от комисаря Цуи: при разследването на Емили Пинг е имало недопустима манипулация на веществените доказателства. Сега е ясно, че отпечатъците на главен инспектор Чан не са били снети от колана, който е бил намерен около шията й.

За да облекчи колегите си в адаптацията им към новосъздалата се обстановка, Чан си взе един ден отпуск. Препрочиташе „1984“, когато му позвъни Астън. Един от работещите в сградата, където бяха намерили цистерната с каймата, се бе обадил да съобщи, че там ставало нещо странно. Когато го попитали какво е това странно нещо, той отговорил уклончиво „Не съм сигурен“ и прекъснал разговора. Решен този път да си подсигури здраво гърба, Чан позвъни на Райли и Кътберт и си уговори с тях среща пред склада.

Когато Чан и Астън пристигнаха, другите двама ги чакаха. Той тръгна напред, а останалите го последваха в асансьора. Полицейските бариери още бяха по местата си, макар някой да бе нарисувал червена звезда над думата „Кралска“ в „Кралска хонконгска полиция“. Тежка сладка миризма се носеше из коридора, докато приближаваха към двойната врата, зад която нещо шумеше. Чан бутна вратата, миризмата стана непоносима, а шумът се превърна в бръмчене на мухи. Когато напипа шалтера на осветлението, стомахът му вече се обръщаше.

В следващия миг той се обърна и блъсна с отворена ръка Астън назад в отвора на вратата. В същото време дръпна ръкава на Райли. Астън бе започнал пронизителен крясък.

— Изведете момчето оттук, сър. Казах изведете момчето оттук, сър. — Но Райли започна да избелва очи и Чан се принуди да го плесне през лицето. Главният суперинтендант разтърси глава като куче, което излиза от вода, и от носа му потече струйка кръв. В следващия миг той се обърна и прегърна с дългата си ръка Астън през раменете.

— Хайде, Дик, и аз не мога да понасям тези гадости. Да се махаме. — Той избута Астън назад към асансьора, докато успелият да поеме дъх млад инспектор започваше втори писък.

Чан се обърна към вътрешността на помещението и размени поглед с Кътберт.

Кътберт се огледа.

— Казах ти.

Главата и торсът на Саливер Кан се подаваха от черен облак мухи, струпали се над фунията на близката месомелачка, през решетката на която се стичаше смляната долна половина на тялото му. Беше отхапал езика си и той висеше от устата му на тънка жилка. По изкривеното му до неузнаваемост лице бе изписана огромна болка. Отляво на него, във втора месомелачка, бе натъпкан Лю Шегобиеца. Отдясно на Кан в идентични мелачки бяха намерили края си Дебелака Вонг, Четирипръстия Боско, Надрусания Лам — все членове на триадата Сун Йе Он. Но и 14К не бяха пожалени. Чан разпозна поне четирима редови войници и няколко от по-старшите им офицери, докато бавно минаваше по тази превзета от мухите галерия на агонията. С чисто военна прецизност мелачките бяха наредени по двата диагонала на склада от ъгъл до ъгъл.

Невероятното страдание се бе запечатало по различен начин на всяко от лицата. Спирайки за малко пред всяка отделна картина на смъртта, той преброи трийсет и един членове на 14К и дванайсет на Сун Йе Он — всеки осигурен със собствена мелачка. Под решетките им бяха поставени метални подноси, препълнени с мръсно червена, изсипала се на пода кайма, в която вече се различаваха черни ларви. Таванът бе черен и пулсираше от плътната пелена мухи.

В края на единия диагонал бе мелачката с единствения нещастник, който не бе член на триада. Той мълчаливо се смееше. Без никаква чувствителност в краката Ли Инвалида сигурно бе умрял не от болка, а от масивна загуба на кръв. Той несъмнено бе знаел какво го чака за гаврата с Чингис Хан. Нищо чудно сам да е помолил да присъства на смилането на 14К — за него дори смъртта бе малка цена за правото да си купи билет до арената. Сигурно е било фантастична гледка, дори за закоравелите убийци на НРА, да наблюдават човек да се смее, докато винтът прибира безчувствените му крака и ги изтласква на кайма. Чан видя в ъгъла зад една от колоните празната инвалидна количка.

После отиде до Кътберт, който скърцаше със зъби.

— Много впечатляващо — процеди накрая той, прикривайки устата си с ръка, — особено ако се замислиш над логистичните аспекти на всичко това.

Когато се озоваха навън, Райли разхождаше Астън нагоре-надолу и му шепнеше в ухото:

— Челси тогава спечели с три на нула, но това беше преди много години. Аз бях хлапе, а Джими Грийвс още играеше.

— Сега е мениджър — каза Астън. Чу ги да се приближават, обърна се и Чан видя, че с труд се преборва с ужаса. — Колко бяха там?

— Четиридесет и четири.

Астън се сви надве от пристъп на кашлица, после се изправи.

— Четиридесет и четири. Два пъти числото на смъртта. Нали не бъркам?

— Но в останалото би могло да се желае малко по-изтънчена символика — каза Кътберт.

Астън ненужно избърса с ръка ризата си отпред и се опита да се държи естествено, въпреки че зъбите му тракаха.

— Да започвам ли по процедурата: линейки, снимки с видеокамера, скици на разположението, разпит на работещите по другите етажи?

Чан с изненада установи, че тикът му е изчезнал. Обърна се към Кътберт:

— По-добре този път да попиташ политическия съветник. Ще разследваме ли това престъпление, мистър Кътберт? — Кътберт се поколеба. — Или ще бъдете така добър да ни кажете кой стои зад него, за да си спестим време?

Астън разшири очи.

Кътберт изгрухтя.

— Това е информация от поверително естество! — Те го изгледаха в нямо изумление, а той се отдалечи.

— Момент, моля — и Райли прекоси фоайето. Високото му тяло се надвеси над Кътберт. — Какво искате да кажете с това „информация от поверително естество“? — Кътберт се опита да се измъкне. Но Райли безцеремонно го хвана за ръката. — Попитах какво й е поверителното?

Чан изгледа двамата англичани да се борят в изправена стойка по цивилизован начин, изключващ възможността някой да надделее. Райли се бе вкопчил в ръкава на противника си и не го пускаше. Накрая Кътберт се отскубна и си разпра сакото. Бързо се отправи към асансьорите и натисна бутона. Обърна се към тях и за момент изглеждаше, че има желание да обясни, може би дори да се извини на тримата полицаи, които продължаваха смаяно да го разглеждат.

— Съжалявам — каза той, когато асансьорът пристигна. — Наистина е поверителна. — Влезе в кабината и докато вратите се затваряха, допълни: — Не трябва да говорите за това пред представители на пресата. Официално ви заповядвам. — Погледът му умолително се впи в Чан: — Това е Китай.