Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (6)

3.

Когато акостираха на Кралския кей, Чан взе душ и се преоблече в кабината, след което нареди на Астън да остане при главите и да го изчака да се върне с кола, за да ги отнесат. Капитанът го остави на бетонните стъпала и се изтегли обратно в по-дълбоките води на пристанището, за да избегне струпалите се пред безплатния обществен кей малки плавателни съдове. Въпреки дъжда личеше, че е час пик: улиците и тротоарите гъмжаха от хора, понесли се така, сякаш бягаха от преследваща ги по петите катастрофа. Върховете на небостъргачите бяха озарени от последните ожесточени слънчеви лъчи, пробили си с мъка път през въгленовочерните облаци. Само след половин час щеше да се стъмни окончателно. При терминала на фериботната линия „Стар“ дежурният сержант пусна Чан в малката си кабинка и той поръча кола, която да вземе Астън от кея заедно с главите и да го откара до моргата.

— „Главите“? — повдигна вежди сержантът, свикнал да попълва формуляри за случаи на джебчийство и загубени кредитни карти.

Той погледна Чан, мълчаливо очаквайки да чуе подробностите. Чан остави слушалката и завъртя пръст около шията си, изобразявайки обезглавяване.

— В допълнение са им отрязали устните, ушите, носа и клепачите.

— Мамицата му… — промълви сержантът с провиснала челюст.

Чан кимна. Беше успял да направи днес един човек по-щастлив.

Знаеше, че е безсмислено да търси такси, а още по-глупаво бе да се надява на служебна кола през следващите четиридесет минути. На Астън щеше да се наложи да почака на катера в компанията на главите, докато трафикът не се нормализираше. От друга страна, искаше му се да разкаже колкото може по-скоро за срещата с китайския патрул на главен суперинтендант Джон Райли в полицейското управление на Арсенал стрийт.

При други обстоятелства Чан следваше да докладва на прекия си началник, помощник-коменданта към отдел „Престъпления“ в районния участък на квартал Монгкок. Неотдавна обаче от Управлението бяха поискали служителите, занимаващи се с разследвания на тежки случаи, да докладват за всичко по-съществено на съответните наблюдаващи офицери от Арсенал стрийт. Необичайната жестокост на разследваните от него убийства бе събудила интереса на медиите (и CNN и BBC бяха излъчили лаконичната реакция на Чан: „Засега нямам коментар“), а след като се бе разбрало, че телефонът му се подслушва и че някой е ровил из папките с материалите по следствието, на Чан бе заповядано да забрави за служебната йерархия и да докладва директно на Райли. Така че той реши да отиде пеша до комплекса от сгради, където се помещаваше Управлението на Кралската хонконгска полиция.

„Единбърг плейс“, „Сити хол“, „Мъри роуд“, „Куинсуей“ — все английски имена, чиито скорошен край наближаваше. „Куинсуей плаза“ например бе съоръжен с климатична инсталация закрит далекоизточен пазарен комплекс от американски тип, натъпкан с китайски шивачи, китайски ресторантчета с храна за вкъщи, китайски компютърни салони, китайски бижутерийни магазини и китайски пешеходци. Тълпата се преместваше на огромни вълни в двете посоки. Чан се остави да бъде повлечен напред към един от входовете на комплекса, влезе вътре и веднага усети как тънкият слой дъжд и пот по кожата му замръзва под хладната струя на климатиците. Усети характерната миризма на засъхваща тропическа влага от себе си и всички около него.

Забързани да се скрият от дъжда и да се приберат по домовете си, притисналите се около него хора правеха невъзможен всякакъв опит да се измъкне наляво или надясно. Хрумнеше ли му да влезе в някой от магазините, покрай които преминаваха, трябваше да употреби цялата си воля и да прибегне към някои доста недружелюбни начини на действие. Но ето че малко изненадващо, точно пред него и пред магазина „Часовниците на Вонг“, се бе събрала отказваща да помръдне тълпа. Преди няколко години Пекин бе поставил началото на модата с отброяване на оставащото време, а днес почти по всяка улица на територията можеше да се види поне един голям цифров часовник, показващ колко дни, часове, минути и секунди остават до полунощ на 30 юни 1997 година. Както и можеше да се очаква, часовникът на Вонг бе от най-големите и запълваше половината му витрина. Чан разбра защо се бе спряла тълпата едва когато видя числото в полето на секундите: шест милиона и двайсет. Жената до него започна да брои на глас на кантонски: деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет… Когато на индикатора за момент се появиха точно шест милиона секунди, тълпата радостно извика, а жената се обърна към Чан:

— По една изчезваща секунда за всеки от нас.

Хората се разпръснаха и Чан най-сетне можа да продължи.

От другата страна на известните като „Юнайтед сентър“ небостъргачи близнаци човешкият поток по тротоарите в посока на Арсенал стрийт бе позагубил от плътността си. Чан се замисли как да поднесе новината на главния суперинтендант, който несъмнено щеше да се разтревожи от инцидента с китайците. Райли? Започвайки със слизането му от самолета на летище Кай-так, Чан го бе виждал епизодично през последните десетина години, бе наблюдавал изкачването му по стълбицата на служебната йерархия и промяната на поведението му в характерния гуейло стил. Имаше прякор на кантонски, който можеше да се преведе като „гумения гръбнак“. Постоянното състояние на съмнение в себе си го правеше особено чувствителен към промените в политическото море и точно това бе причината да го натоварят с наблюдаването на деликатните разследвания. И все пак Райли трудно можеше да бъде оприличен на топола, огъваща се под напора на ветровете, а по-скоро бе продукт на една империя, рухваща под урагана на промяната. Не, Чан нямаше нищо против него, този човек бе жертва на болест, която се ширеше сред чужденците тук и се изостряше с годините: шизофрения.

— Навлезли сте в китайски води? — осведоми се Райли, когато Чан свърши.

— Беше грешка.

Чан проследи без особен интерес опита на англичанина да реагира по друг начин: примигване, смръщване, измъчено опиране на пръстите на ръцете в колибка, като за молитва, тревожно почукване по масата.

Накрая Райли захапа долната си устна:

— Но те са ви очаквали, нали така?

— Някой изглежда е подслушвал честотата за разговор с наземните ни служби и е дал на патрула заповед да изземе чувала от нас. Казах ти, това не е обикновен случай. Миналата седмица ми сложиха „буболечка“ на телефона, днес слушат комуникациите ни между кораби и суша. Изключителен късмет имахме, че патрулът им се оказа тъп и алчен.

— Но те не са имали представа какво сте извадили в чувала?

— Питаха ме няколко пъти — поклати глава Чан. — А като им казах, изсмяха се и решиха, че си правя майтап.

Райли се вгледа в стената, премести поглед върху Чан и пак го върна на стената. Чан го наблюдаваше невъзмутимо. Според таоизма в човешкото тяло има център на енергията „чи“. Чи на Райли беше като топка за пинг-понг, непрестанно отскачаща между две идентичности: представител на господарска раса и чиновник, обвързан с договор.

— Държал си се изключително смело… Или невероятно глупаво. Времето ще каже кое от двете. — Той избарабани с пръсти по плота на масата. — Но ще призная, че кръвта ми кипна. От къде на къде тези китайски копелета си позволяват да се намесват в мое разследване? Извинявай, в нашето разследване… хм, всъщност, в твоето. Преди пет години бих застанал зад теб безусловно. Дори преди дванайсет месеца бих те подкрепил. — Погледът в очите му беше по-скоро умоляващ, отколкото изпълнен с раздразнение. — Но на нас ни остават само два месеца, Чарли. Може да се каже, че комунягите вече ни управляват! Случилото се може да им даде повод да ми скъсат задника… всъщност, твоя задник. Ще трябва да говоря с шефа. Моля те, остани си тази нощ вкъщи. Някой може да реши, че му трябваш.

Когато Чан си тръгна, Райли поиска и незабавно получи съгласие за среща с Роналд Цуи — първия полицейски комисар на Хонконг от китайски произход.

Половин час по-късно Райли седеше пред грамадното писалище в най-големия офис на пети етаж на „Каин хаус“ — най-престижната сграда от целия комплекс на Арсенал стрийт. От другата страна, в удобно кожено кресло под маслено платно, изобразяващо английската кралица в официални одежди, се бе разположил комисарят Цуи. Получил образованието си в Англия, Цуи без затруднение разговаряше на перфектен английски с Райли.

— И казвате, че патрулните имали заповед да изземат чувала с инкриминиращото му съдържание?

— Да, сър.

— Странно съвпадение… И наистина: главен инспектор Чан напълно случайно получава информация, която напълно непредвидимо го отвежда в посока на островите Соко, при това точно по времето, където там просто така кръстосва патрулен катер на онези момчета.

Райли заби поглед в писалището, после го вдигна към лицето на комисаря. Своеобразният двоен блъф, който разиграваха, се практикуваше на всички нива в правителството. Цуи прекрасно знаеше, че патрулните напълно съзнателно са се намесили в търсенето на Чан, но искаше да докладва нагоре за този факт, като съобщен му от Райли, а не като собствено заключение. Райли, от своя страна, държеше да припише заслугите за този извод на Чан, а не на себе си.

— Доколкото си спомням, имах възможността да ви съобщя, че според Чан вече са налице няколко опита от страна на неизвестна организация да бъде установен контрол над хода на разследването на тези убийства.

Цуи кимна:

— Да, съобщихте ми. Или поне ме убедихте, че той ви е убедил, че някой подслушва служебния му телефон и е копирал документи от поверително естество в няколко папки с информация по разследването.

— В такъв случай, ако тази група се е решила да подслушва един от нашите телефони, както той твърди — което впрочем позволява да се направят определени заключения относно способността им да решават технически проблеми от подобен характер — тогава не би било нелогично да допуснем, че те са в състояние да прехващат и радиотрафика с корабите и така да се запознаят със съдържанието на докладите на Чан, които той съвестно е изпращал на всеки половин час след вдигане на котва от Кралския кей. В края на краищата тези съобщения са достъпни за всеки, който притежава радиоапарат със съответния честотен обхват.

— Е? — Цуи кимна, за да покаже, че е разбрал.

— Мисля, че ви е ясно, сър. Ако докладите му са били прехванати, няма нищо толкова трудно в това да се изпратят инструкции до най-близкия китайски патрулен катер с указания да го държат под око и специално да се заинтересуват, ако той извади нещо от морето.

— Значи така мислите?

— Така вижда нещата Чан.

Цуи го изгледа така, сякаш тази възможност му хрумваше за пръв път.

— Мисля, че ви разбирам дотук, главен суперинтендант. Но има нещо, което продължава да ме озадачава. Ако патрулът е получил подобна заповед, защо все пак го е оставил да си върви?

— Първо, защото не са били уверени в чии териториални води наистина се намират. В това отношение блъфът му е сработил. Второ, и това според мен е по-важно, тези граничари в никакъв случай не са били надъхани партийни кадри с фанатична загриженост по въпросите на националната сигурност. Чан ги описа като обичайните дървеняци в униформа, които срещу определена сума с лекота могат да бъдат убедени да предадат всяка кауза.

Комисарят въздъхна.

— Е, тази информация ще трябва да отиде по-нагоре. Налага се да уведомя политическия съветник.

Райли схвана, че разговорът е приключил, и стана.

— Да, сър — каза той на английски, повтори същото на кантонски, обърна се кръгом и излезе.

Когато остана сам, комисарят за момент се замисли. Почука с показалец по корицата на скъпия си бележник и вдигна телефона.

— Дайте ми комисаря по сигурността. След като свърша с него, трябва да говоря с политическия съветник. И ако обичате, направете ми справка от личното досие на главен инспектор С. К. Чан.