Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (34)

31.

Понякога, дори когато беше много горещо, Чан трябваше да се разхожда, за да мисли, но не бе лесно. Този път се качи с трамвая до Виктория Пийк и се спусна надолу по пътеките до Пок Фу Лам. Отбивка заради ремонтни работи на „Конот роуд“ го принуди да мине на тротоара откъм вътрешната страна на улицата.

Като че ли борбата за отвоюване на сушата от морето край Кенеди Таун бе обречена да продължава вечно. Драги извличаха кофи с пясък, кал и камъни, от които шуртеше вода. Колони водоустойчив бетон, по-високи и от околните сгради, се издигаха край площадка с нахвърляни стоманени греди, подемни кранове и хора с жълти защитни каски.

Чан бе принуден да слезе за момент на улицата, защото разтоварваха от камион чували с ориз. Ако се престореше, че не вижда новичката „Тойота“, Чан спокойно би повярвал, че тази улица е от времената на Манчу. Голи до кръста китайци по широки панталони, свършващи над глезените, пренасяха чувалите ориз до двата магазина за продажба на едро. Прегънати под невъзможен ъгъл от невероятната тежест на гърбовете си, те не правеха и опит да скрият омразата от изкривените си лица. Пред подобно човешко бреме фразата „морални норми“ просто губеше смисъл. Всеки от тях охотно би се съгласил да подържи жертвата на място, докато някой друг дръпне шалтера на мелачката. В Азия винаги е било евтино да намериш палач. Но кой бе платил? И защо? Генерал от ООП, гневен, че са го изработили с цената? Можеше ли нещо, станало в Китай, да бъде обяснено толкова просто?

„Губя почва под краката си“ беше много заобиколен начин да се каже една истина. Чан по-скоро се чувстваше като треска, обикаляща по периферията на гигантски водовъртеж. Оставаше му съвсем малко и течението щеше да го подхване и всмуче с главозамайваща скорост в черния си център. Дори бе забелязал фаталния симптом: не можеше да спре.

Отби в една от страничните улички, за да не ходи по слънцето. Преките на „Конот роуд“ бяха като сенчести каньони, през които хорски реки лениво се плъзгаха покрай заложни къщи, музикални магазини, игрални зали на Кралския хонконгски жокей клуб, където се приемаха залози, ресторантчета с по пет маси, специализирани в ястия от свинско, патица и ориз, сергии за готова храна, изнесени на улиците, фризьорски салони със свалени витрини, маси ателиета, където мигновено се изработваха визитни картички или гумени печати (на английски или китайски), клонове на китайски банки, непознати зад границите на територията.

Чан приближаваше към Сентръл, а банките около него ставаха повече и по-големи. От малки помещения с по един автомат за обслужване на клиенти с карти, те постепенно се превръщаха в палати с фоайета, достойни за гарови перони. В самото сърце на квартала издигаше недовършената си футуристична сграда „Хонконг банк“, оплетена като човек в собствените си черва с ръкави за извършване на строителна дейност. А зад нея се извисяваше над всичко останало „Банк ъф Чайна“, чиято ъгловата конструкция бе проектирана от американеца от китайски произход И. М. Пей. Хората, вярващи във фенг шуй (китайската геомантия) твърдяха, че острите ръбове били като китайски трън, забит в сърцето на Хонконг.

Чан зави наляво и мина пред подлез, извеждащ на брега. Спря за минутка пред машините с въртящите се стоманени пръти, пусна няколко монети в тях, после се присъедини към тълпата, чакаща следващия ферибот на „Стар“ за Каулун.

Седна на предна седалка, загърбвайки острова с влудяващата му панорама от небостъргачи. На Каулун всичко бе значително по-ниско, може би заради ниско захождащите самолети. Познатата му реклама на часовниците „Сейко“ бе скрита от горната палуба на туристически кораб, акостирал за зареждане. Сампани пъплеха като мравки, нападнали стълбите, спускащи се от високия му корпус. Жени със златни усмивки и златни „Ролекс“-и на китките работеха усърдно, стъпили като алпинисти на люлеещи се платформи, окачени на въжета през корпуса. Хонконг нямаше равен на себе си, когато опреше до бързо, евтино и качествено боядисване на големи кораби. Дори „КЕ2“^[1] не пропусна шанса за бърз ремонт при своето посещение тук.

Когато слезе потен на комплекса „Оушън сити“, Чан се отправи към книжарницата „Стендард“ — една от малкото добре заредени с английски книги книжарници на територията. Без да губи време, намери раздела „Пътешествия“ и потърси мястото, където бяха авторите, започващи с „П“.

Западните туристи предпочитат лъскавите албуми за Китай, пълни с цветни фотографии на Великата стена и Забранения град, но ценителите обръщат повече внимание на секцията със сериозна литература за Китай. И този път тук като че ли имаше най-много хора — всеки искаше да знае какъв ще бъде следващият ход на Китай, най-много от всички самите китайци. От Марко Поло обаче тук нямаше и помен. Един от служителите го намери в раздел „Класика“.

Чан обичаше да погали книгата, преди да я купи, да надникне тук-там, да си представи що за човек е онзи, дръзнал да отпечата мислите си. В конкретния случай обаче, интересно беше и какво представлява младата съвременна американка, решила да си купи точно тази книга. Тя едва ли можеше да има нещо общо с хлапето от улиците на Бронкс, за когото сексът и наркотиците бяха върха на живота. Не му се струваше и че е олицетворение на типичната делова жена. Откакто Мойра си бе заминала, Чан не можеше да извади Клеър от главата си с нейния живот и начина, по който си бе прекарвала времето. Да обсадиш не кой да е друг, а Мафията — последния бастион на мъжките привилегии — определено беше екзотична постъпка, не чак толкова далеч от опит за самоубийство. Беше ли в състояние да му помогне да я разбере един италианец отпреди осемстотин години?

Няколко пъти годишно пристигат търговски кервани, натоварени с перли, скъпоценни камъни, злато, сребро и други ценни стоки и ги предават на Великия хан. Ханът на свой ред извиква дванайсетте майстори, специално избрани за тази задача като хора с големи познания, и им нарежда да оценят донесената стока, за да може да плати на търговците справедлива цена.

Никакъв романтичен италианец — книгата по-скоро му звучеше като ранно издание на винаги популярната „Търговия с Китай“. Плати на касата и позвъни от книжарницата в офиса си. Искаше да говори с Астън, но се обади гласът на Райли. Наложи се да предаде на него инструкциите, предназначени за Астън. Главният суперинтендант изглеждаше доволен да свърши нещо полезно.

Когато най-сетне късно следобед се добра до районния участък, намери Райли в малката стаичка за събиране на веществени доказателства в мазето на монгкокския участък, на чиято врата висеше надпис „ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР ЧАН: РАЗСЛЕДВАНЕ НА УБИЙСТВО, ВХОД ЗАБРАНЕН“. Стори му се, че полицаят стои колкото може по-далеч от голямата промишлена месомелачка, смътно наподобяваща оръдие. Чан погледна към двете пластмасови кутии от сладолед „Ескимо“ — едната голяма, другата със среден размер — от които Райли също правеше всичко възможно да се отдалечи максимално.

— В моргата нямаха нищо подходящо, та се наложи да купя със служебни пари тези две кутии. Всъщност надвиших малко разрешения ми лимит, но нямаше кого да питам, така че махнах с ръка и ги взех. Добре че бяха две — направиха ми десет процента отстъпка. — Чан изсумтя. — Надявам се да парафираш фактурата, като намериш време.

Чан отново изсумтя. След големите полицейски скандали през 70-те и последвалото учредяване на Независимата комисия за борба с корупцията, дори старшите полицаи говореха като момичета от девически пансион.

— Разбира се, добре си се справил.

Райли опита безуспешно лъчезарната си усмивка, която се изроди в смръщване.

— Отвратителна работа. Не че ми пречи, аз съм се нагледал на ужасии. Предполагам, че за теб е част от ежедневието, нали така?

Чан взе по-голямата от двете кутии и я премести на масата до мелачката.

— Трябва да надникнеш в хладилника ми.

Той отвори кутията. Две замразени китайски глави лежаха буза до буза върху димящ слой сух лед. Над кутията като дракон се издигна струйка дим. Чан извади едната глава с двете си ръце и затвори капака.

Фунията на мелачката беше на сантиметри от него.

— Би ли…? — започна Чан.

Без да го дочака, Райли изтича за стол.

— И още един… защото искам и ти да наблюдаваш.

Качили се на столовете един срещу друг от двете страни на масата, Чан и Райли впериха поглед във фунията. Ноздрите им се изпълниха със солен морски аромат. Въпреки очуканите й ръбове и влакната водорасли, машината не носеше никакви следи от пътуването си до дъното на океана, с изключение на миризмата на миди. Чан разгледа внимателно формата на фунията, свиваща се плавно над голям винт, който поемаше месото и го изтикваше с голяма сила към двата въртящи се ножа. Чан вдигна главата за замръзналата черна коса. Джекил или може би Хайд бе поизбледнял по време на престоя си в моргата. Очите му бяха замъглени, а бузите му сиви като камък.

Райли от притеснение се разбъбри.

— Нещо се хили. Предполагам само изглежда така, заради изрязаните устни. Голяма гадост, мен ако питаш… Знаеш ли… не мисля, че… искам да кажа…

— Искаш да кажеш, че това не може да е работа на бял?

— Да… всъщност не. Разбира се, че не исках да кажа това!

Разбира се.

— Добре, представи си сега нос, ако можеш. Докъде мислиш би стърчал? Говоря за малък китайски нос, не за голям хобот на европеид. — Райли погледна носа на Чан, който неясно как изглеждаше едновременно малък, плосък, жесток и прав. — Добави по половин пръст за ушите от всяка страна… е? Според мен, дори така пак би могла да влезе, какво ще кажеш…? Райли?

Чан пусна главата на дъното на фунията, изтича около масата и прихвана залитащия главен суперинтендант.

— Спокойно, сър. — Той го насочи към стола му, внимателно го пусна на него и едва тогава го раздруса.

Райли изпъшка.

— Господи, боже мой… — Две изплашени детски очи погледнаха умолително Чан от пребледнялото лице.

Чан се върна на мястото си от другата страна на масата, качи се на своя стол, взе главата, сложи я на масата и повтори експеримента с другата. И тя стигна до най-долната и най-тясна част в дъното на фунията с няколко милиметра резерв. Главата на Клеър обаче се оказа значително по-голяма. Беше невъзможно да бъде смляна, без допълнително обезобразяване, като например натрошаване на парчета.

Чан върна главата на Клеър в нейната кутия и погледна Райли, който не откъсваше поглед от него.

— Интересен експеримент, но не можем да направим твърдо заключение — отбеляза Чан.

Райли вече беше скочил на крака с ръка върху устата си. Чан услужливо му отвори вратата и главният суперинтендант излетя през нея към тоалетната. Замислен, Чан вдигна за косата китайската глава от плетената маса. От температурата долната челюст се бе отворила и изглеждаше като че ли жертвата се готви да проговори. Чан огледа начупените предни зъби, взря се по-внимателно и забеляза, че в дъното на устата, между зъбите има набита някаква по-тъмна материя. Излезе навън при секретарките и позвъни на д-р Лам. Беше късен петъчен следобед, но одонтологът нямаше нищо против да се видят в моргата на следващата сутрин.

Оттенъци на сивото: стоманено сиво за плота на масата, правителствено сиво за стените, синьо-сиво за остриетата на месарските инструменти, висящи на куки над масата за аутопсии. Дори пропитият с формалдехид въздух изгледаше някак сив. Чан не би имал нищо против малко по-интимен контакт с никотина в джоба си, но на стената висеше безкомпромисен надпис с червени букви на бял фон: „Пушенето забранено“. Той проследи как Лам изважда главите от металносивата кутия, добре уплътнена със сух лед, и с професионална безцеремонност ги хвърля на масата. Вкаменена от студ устата, която вчера му се бе сторила на ръба да проговори, сега изглеждаше решително затворена и дори се съпротивляваше на усилията на Лам да я отвори. Чан индикира с очи и брадичка идеята да се възползват от вратата.

— Кафе?

Единствено разтопяването можеше да сложи край на тази безсмислена омерта, а пушенето бе позволено едва в сивата столова на първи етаж. Когато се върнаха десет минути по-късно, челюстните мускули се бяха стоплили и омекнали, но влагата, кондензирана по плота на масата, усложняваше задачата на Лам. Главата се плъзгаше като по писта. Лам се огледа. Тук имаше всичко, с изключение на щипка за глава, естествено. Чан изсумтя, обърна се настрани, наведе се от противоположната страна на масата и разтвори челюстите, давайки на Лам желаната възможност да се добере до вътрешността на устата. Той застърга със стоманена шпатула, а Чан, въпреки нежеланието си, усещаше усилията, които влага. През няколко секунди Лам изчистваше върха на инструмента върху стерилизирана плочка. Десетина минути по-късно одонтологът хвърли главата обратно в кутията.

— Прав си, вътре има частици, които не могат да бъдат храна — и той посочи малката купчинка върху плочката.

— Какво ли може да е?

— Невъзможно е да се каже. Това количество е недостатъчно за анализ от който и да е било в Хонконг. На теб ти трябва Скотланд Ярд, където ще могат да го разчепкат на молекули. — Той хвърли страничен поглед на резултата от труда им и сви рамене. — От теб зависи. — И намести очилата на носа си. — Ще бъде доста неловко, ако се окаже, че е дафинов лист или някаква друга подправка в последното им ядене, преди да ги убият.

Чан се задържа на стълбището пред моргата, за да запали въжделения „Бенсън“, а Лам се качи в служебния черен мерцедес и шофьорът го откара. А казват, че полицаите били безчувствени, помисли си той. Той взе такси до Арсенал стрийт, предаде пликчето в отдела за съдебномедицинска експертиза и се качи в офиса на Райли, за да попълни необходимите документи: Заявка на КХП тип hm911 за „искане на разрешение да бъде потърсено научно-техническо съдействие от чужда страна (ако агенцията, с която искате да се консултирате, не е Скотланд Ярд, моля обосновете се). Този формуляр трябва да бъде попълнен в четири еднакви екземпляра“. Чан се огледа в празния офис на Райли — никаква пишеща машина, нито помен от индиго, само един най-съвременен принтер. Той примирено попълни заявките с черна химикалка и ги остави в кутията за входяща кореспонденция върху бюрото на Райли.

По-голямата част от коридора навън бе запълнена със съботен вакуум. Изненада се да види на стълбището Анджи — беше по джинси и тениска и носеше към ателието си пълна чаша кафе. Тя бързо се извърна като го видя, после явно размисли и се обърна към него с престорено нацупване на пълните си устни. Чан бе застинал от изненада, но след кратко колебание се опита да се усмихне.

— Здрасти.

— Мръсник. — Но му го каза с лукава усмивка.

— Трябваше да ти позвъня. Извинявай…

— Няма нищо, приятел — въздъхна тя. — Разбирам. Я влез за малко при мен. Искам да ти покажа нещо.

Последва я в ателието. Тя кимна в посока на молберта, където беше защипала скицник. Отпи от кафето си и му каза:

— Ти беше прав за едно нещо. — От скицника му се усмихваше широко русокосият младеж. Приликата бе поразителна. — Разгледай и останалите.

Чан прелисти листата. Блондинът по тениска, блондинът в леглото, блондинът с ерекция, блондинът в поза за постер в порно списание.

— Ами хванала си го много добре.

— Ние австралийците поне знаем за какво са ни дадени телата — с неприязнено изражение на лицето подметна тя.

Чан тръгна към вратата, мина покрай нея и на прага се обърна за секунда:

— Е, рано или късно и останалата част от света ще ви настигне.

— Чекиджия. — Думата излетя над главата му и се удари в стените. Чан вече слизаше по стълбището.