Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (41)

38.

Като двуезичен евроазиатец Чан бе жертва на расови предразсъдъци от двете страни, така че когато го хванеха братята, пред очите му падаше пелена. Англичаните бяха червенолики, непохватни, арогантни, нещастни, вдетинени и склонни към трудноразбираема проява на слаби нерви, която наричаха състрадателност. Към положителните им качества спадаха: способността да бъдат добри администратори, чувството за справедливост и факта, че жените им бяха едрогърди. Китайците на свой ред бяха роби на парите, безчувствени, теснооки, непоправими чистници, суеверни и груби. Въпреки това те бяха още: изобретателни, трудолюбиви, уважаващи семейството и гениални, опреше ли до правене на пари, което им качество караше останалата част на света да ги наблюдава с челюст, провиснала от завист.

Чан няколко пъти се бе опитал да обясни на своята непоправимо принципна съпруга англичанка, че в Хонконг нищо, което едната раса може да каже по отношение на другата, не е в състояние да разклати твърдото убеждение на въпросната друга раса в нейното историческо превъзходство.

Имаше един неутрален в същността си факт, който китайците признаваха на англичаните: докато китайците се интересуваха само от информация, която би могла да бъде полезна в постигането на чисто търговски цели или за да се навреди някому по някакъв начин, англичаните трупаха документи в архивите си ей така, заради удоволствието да го правят.

С издигането си в КХП Чан все по-отчетливо бе започнал да осъзнава това странно положение на нещата. Все по-често бе започвало да му се струва, че деветдесет процента от онова, което онези знаят, не е достъпно дори за старшите полицейски началници, макар че някой някъде притежава и анонимно предоставя информация на когото сметне за необходимо.

Чан бе натрупал личен опит от този начин на администриране по време на най-важните следствия, които му бяха давани. Беше забелязал, че когато неуспехът да бъде заловен извършителят, е особено унизителен за правителството — например в случаите на нагло отвличане или да речем, убийството на известен милиардер от група комунисти ренегати, в един момент невидим ревностен защитник на закона изсипваше улики като от рога на изобилието. От друга страна, зверските злодеяния, които не успяваха да привлекат вниманието на обществеността или на които липсваше политическа окраска, бяха обречени да се влачат без никакъв шанс за подкрепа на високо ниво. Всичко това в крайна сметка навеждаше на елементарното заключение, че някъде по върховете на властта съществува малка група хора, разполагаща с достъп до база данни, толкова необятна, че им дава възможност да знаят практически всичко за шестте милиона жители на Хонконг. Тези хора обаче бяха решили да използват това познание в рамките на може би логична, но досадно рестриктивна политика. Имаше ли по-подходящ кандидат за шеф на подобен комитет от политическия съветник? И защо Чан досега не бе застанал очи в очи с големия мандарин, искайки право на личен достъп до това море от тайна информация? Чан знаеше защо.

Ирационалният ужас пред властта бе не просто конфуцианска добродетел — той бе съществен елемент на господарската система, насаждана тук още отпреди новата ера. Имаше едно-единствено административно средство, което пречеше на разпадането на имперската система с нейните девет степени на мандаринство, осемнайсет ранга на държавните и военни служители, с правилата за първенство сред принцовете, техните съпруги, любовници и пирати: параноята. Точно това бе и основният недостатък на китайската психика.

Чан помнеше процеса за трийсетте изнасилвания срещу един слабичък китаец, не по-висок от метър и шейсет с физическата импозантност на счупена вейка. Начинът му на действие бе пределно прост. Той избирал имена на домакини от телефонния указател. „Добро утро, мисис Вонг, аз съм от Министерството на здравеопазването. До нас достигна информация, че имате проблеми с брака си. Бих желал да ви посетя в удобно за вас време, за да ви прегледам…“ Когато пристигнел в дома, той винаги спускал пердетата и изключвал осветлението. Изнасилване без насилие. Само трийсет от над стоте жертви се бяха съгласили да дадат показания. Повече от половината така и не бяха осъзнали, че са били изнасилени. Но погледнато от друга страна, каква бе разликата? Властта не бе спряла да насилва китайците в продължение на пет хилядолетия. Кун Фу Це — или Конфуций, както Западът бе предпочел да го нарече — бе своеобразно „анално едно наум“, отговорно за това състояние на нещата.

Ето това ме забави да стигна до този извод, отговори си Чан, когато го въвеждаха в кабинета на полицейския комисар.

Чан формулира искането си и накрая си позволи да се усмихне, допълвайки:

— Конфуций ми бе отнел решителността.

Цуи поклати глава:

— Може би само те е забавил. Защото все пак си тук, нали така?

— Всички необходими пълномощия — настоя Чан, проклинайки се за досегашната си плахост. — Нали така пишеше в онзи факс, който ми показа след срещата при Кътберт?

Комисарят се облегна в креслото си и изгледа главния инспектор.

— Най-добре ще е да ми кажеш какво знаеш… ако не за друго, просто за да сме сигурни, че говорим за едни и същи неща.

— Всички знаят. Британците обожават информацията. Едва ли има дори едно изпечено прасе в Хонконг, без британците да знаят за него.

— И според теб познаването на точната смъртност сред прасетата ще помогне на твоето разследване?

Чан се благодари на китайските си гени за способността понякога да се превръща в скала на неотстъпчивостта.

— Всички пълномощия. Така пише във факса.

Смаян от собствената си дързост, срамуващ се за досегашното си овчедушие, Чан стигна дотам, че си позволи да запали цигара, без да поиска разрешение.

Цуи се почеса по главата.

— Не знам дали се досещаш, но не бях длъжен да ти го показвам. Говоря за факса, естествено. — Той се позамисли, после вдигна слушалката на телефона: — Дай ми политическия съветник, ако обичаш. — След като уговори среща с него, той погледна Чан и се усмихна.

 

 

Когато седнаха край дългата маса в преддверието на офиса на Кътберт, Чан търпеливо изслуша отрицанията на политическия съветник по отношение на всичко, което току-що бе изложил, и дори бе склонен да се възхити на елегантността, с която дипломатът безочливо лъжеше. По настояване на Цуи той не бе споменал за строго секретния факс, който комисарят му бе показал.

Кътберт чукна с длан по масата и се обърна към Цуи — единствения друг участник в срещата.

— Е, Рони, какво ще кажеш?

— Нищо — бе късият отговор на Цуи.

Кътберт сви устни.

— Да, очаквах да кажеш това. — Той се престори на дълбоко замислен за момент. После се обърна към Чан: — Добре, аз поне съм способен да призная, когато ме победят. И след като ме навря в ъгъла, най-разумното е да приема истината каквато е. — Почука се с пръст по носа и намигна: — Разбира се, ти осъзнаваш, че онова, което наговори, тази фантастична идея за някакво всепроникващо присъствие от страна на Големия брат, не е нищо друго, освен абсолютна дивотия?

— Естествено — отговори Чан, изненадан от себе си. Той харесваше британския принцип за великодушие след постигане на победата.

— Наближава обед — отбеляза Кътберт. — Ако ми позволите…? — Той повдигна вежди към Цуи: — Рони…?

— Опасявам се, че имам ангажимент — каза Цуи, разбирайки намека на Кътберт. — Ще ви оставя да си поговорите. — На прага комисарят неволно изкриви лице като човек осъзнал, че е оставил агне в лапите на тигъра.

 

 

Чан не се изненада, когато Кътберт го отведе на паркинга пред административната сграда. Очакваше, че политическият съветник ще повика една от служебните бели тойоти, привилегия на най-висшите правителствени служители. Англичанинът обаче го отведе до ягуар в английско зелено с кожена тапицерия, изкуствено състарена, за да не изглежда просташки нова, и люк в тавана. Кътберт отключи вратата на Чан и седна сам на шофьорското място, без да скрива задоволството си.

Когато поеха със свистене на гумите по серпантините на Виктория Пийк, Кътберт включи CD-плейъра. От колоните се разнесоха мъжки гласове и запяха на латински без инструментален съпровод. Чан разбра, че мечтата на всеки английски аристократ ерген е да умре някой ден в бясно носещ се ягуар под звуците на григориански песнопения, но Кътберт както обикновено го бе постигнал още приживе.

Близо до върха на хълма и над мястото, където двамата с Мойра бяха идвали, имаше имения с домове, достъпни само за великите и крайно богатите. Половината от тях бяха собственост на правителството. Гледката от тук бе просто изумителна. Кътберт спря колата на паркинга, обслужващ квартала „Вили Бошан“, и отведе Чан до асансьор, който чакаше с разтворени врати. На месинговата табела с етажите срещу думата „Мансарда“ стоеше цифрата 5. Кътберт натисна бутона.

Апартаментът на Кътберт имаше същата връзка със светлината, въздуха и пространството, каквато този на Чан имаше с тъмнината, задушливостта и теснотията. Огромна дневна с френски прозорци от пода до тавана предоставяше изглед едва ли не към всички кътчета на острова, орхидеи притискаха крехки стебла към вътрешната страна на прозорците, декоративни храсти се спускаха по перилата от ковано желязо на балкона, нежни езичета на хибискус докосваха орхидеи в сандъчета от външната страна на прозорците, червен ясмин танцуваше под обилната слънчева светлина, на триножник до прозореца бе монтиран морски далекоглед, забил любопитното си око в небето.

Когато Кътберт излезе с извинението, че трябва да намери някой си Хил, Чан регистрира нови доказателства за ексцентричността на колониалното съзнание. По пода бяха небрежно разхвърляни турски килими, афгански и персийски губери, на пет полици от полиран палисандър зад стъклените вратички на шкаф можеше да се види най-изящната колекция от лули за опиум, която Чан някога бе виждал извън специализираните антикварни магазини. На едната стена бяха окачени китайски килими и гоблени в остъклени рамки, сякаш бяха картини. На срещуположната стена, редом с износения си и окъсан брезентов калъф, висеше пушка с дълга цев от миналия век, а до нея бе сложен и още един, този път по-малък месингов далекоглед. Това място бе оформено с особено старание и явно целеше да подчертае особеното чувство, което стопанинът изпитва конкретно към тези антики. В този момент се върна Кътберт — беше се преоблякъл в спортен панталон и риза с отворена яка — и посочи едно от килимчетата:

— Килим за яздене кансу с фриз, цветен медальон и така наречения облачен бордюр. Представям си го в комплект с бандит някъде между Самарканд и Бейжин по пътя на коприната.

Той отведе Чан в просторна ниша към дневната, където бе сложена подготвена за обяд малка италианска мраморна масичка. Тя бе заобиколена от високи керамични саксии, в които кротко растяха дръвчета бонзай: каучуково, кафеено, какаово, тиково и махагоново. Чан седна на стола и едва сега осъзна, че високата влажност на въздуха в дневната съвсем не е случайна. Вече му се струваше, че е излязъл на пикник с вицекраля на Индия, някъде между Махабелапурам и Кашмир.

Появи се Хил. За разлика от Емили англичанинът не изискваше от слугата си да носи униформи. Филипинецът беше по джинси и къса риза с отворена яка.

— Заедно сме от години — уведоми го Кътберт, когато Хил се отдалечи. — Дяволски свястно момче, наполовина китаец, от Северен Лузон. Живее със съпругата си по-надолу в една къща, където тя работи като камериерка за богато китайско семейство. Идеално ме устройва. Разполагам с Хил през целия ден, а нощем съм сам. — И той се усмихна.

Чан виждаше пред себе си един напълно различен Кътберт. От момента, в който бяха влезли в апартамента му, поведението на англичанина се бе променило. В него се долавяше една нова учтивост, внимание към госта, желание да бъде спазена древната традиция на гостоприемството, и това действаше успокоително дори на опънатите нерви на Чан. Той прие предложението за джин с тоник, какъвто бе изборът на Кътберт.

— Емили… Умно момиче — ненадейно каза Кътберт, сякаш в отговор на въпрос. Намаза баничката си с масло. — Разбира се, да говориш с нея за нещо друго, освен пари, е като да принуждаваш орангутан да свири на цитра. Тя твърдо вярва, че е китайка. Казвам й: „Не си китайка, скъпа, ти си хонконгка“. Защото това е истината. Тя просто не би могла да бъде създадена такава каквато е някъде другаде по света. Известно ли ти е, че бе направила печалба от четири милиона американски долара още на двайсет и шест годишна възраст? И то от една-единствена сделка! — Кътберт отпи глътка от питието си и се вгледа в стеблото на каучуковото дърво. — Дявол да го вземе, гъби. Не знам как го постигаме, Хил. Това изобщо не е проблем за плантациите в Малайзия — известно ми е, защото сам питах веднъж един от местните фермери. Значи правим нещо не както трябва.

Чан проследи Хил да се приближава от другия край на дневната с неизменната усмивка на лицето си. С толерантно „Да, сър“ като ординарец към офицер, той постави елегантен мангал на масата и напусна стаята.

Чан остави чашата си на масата.

— Каква сделка?

Кътберт се изправи, наведе се над едно от другите дръвчета за момент, после отново седна.

— Трябва да се върнем малко в историята. Баща й избягал от Шанхай през 1949-а, но запазил връзките си там. През 60-те години Бейжин не поддържаше официални отношения с нас. За да върви бизнеса, налагаше се да бъдат използвани посредници. Нищо необичайно в това — китайците са измислили системата на посредниците, както впрочем и всичко останало. Емили бе единствено дете в семейството. Старият Пинг решил да я обучи и да й предаде бизнеса си. Когато ме командироваха тук преди дванайсет години, аз й възложих първата задача: Циян. Знаех, че трябва да се споразумеем с него по основните въпроси, защото иначе целият процес на връщане на управлението ще бъде застрашен и Емили ми изглеждаше идеалният избор. Знае шанхайски — майчиния език на Циян — има сериозни връзки в Южен Китай и още тогава бе уважавана в Хонконг. — Кътберт замислено отпи от джина си. — Жени… Без значение дали става дума за бизнес, или за легло, винаги усложняват нещата. Къде е Хил?

Чан осъзна, че мислите на англичанина се носят със същата опасна скорост като неговия ягуар. Дипломатът пак излезе, а Чан се опита да схване какво бе научил. Ясно бе едно: Кътберт отговаряше на въпрос. И то на въпроса на Чан. Още в офиса му Чан най-общо се бе осведомил за възможността да получи строго секретна информация, имаща отношение към неговото разследване. Ето че сега Кътберт бе започнал да му дава тази информация, естествено, решавайки сам какво може и какво не може да каже на Чан. Емили изглежда бе част от отговора.

Чан стана и се огледа за тоалетната. В хола се натъкна на библиотеката на Кътберт. Това не бяха неговите няколко десетки книжлета с меки корици, гниещи в недостъпен гардероб. Пред себе си имаше истинска библиотека с етажерки от пода до тавана, малка дъбова стълбичка и дори дъбова катедра пред прозореца, за човек, който обича да чете прав. До катедрата имаше висок пепелник. До другия прозорец се намираше диван с тапицерия в цвят на пура, готов да предостави прегръдката си на читателя.

Когато се върна при масата, Кътберт вече беше налице. Той продължи разговора от мястото, където бе спрял, още преди Чан да седне. В същия миг се появи и Хил. Носеше тава с вдлъбнато дъно, в която имаше агнешко задушено със сметана. Остави я върху мангала.

— Тя обожаваше усложненията. Винаги съзираше в тях невидими за другите възможности. Беше купила на лизинг със собствени пари двуетажна китайска къща в Сентръл, но не й достигаха средства за разработка на собствеността. Банките, естествено, не бяха склонни да отпуснат заем от двайсет милиона на двайсет и шест годишно момиче, а баща й — китаец до мозъка на костите си — също се въздържаше да го направи, след като не притежаваше контролния пакет акции на компанията. Но момичето имаше дух, не мога да не й го призная. Циян бе готов да се притече на помощ. Зае й парите, тя построи административната си сграда, спечели своите четири милиона и… смаяна установи, че е станала собственост на Циян. Старият дявол бе намерил най-добрият начин да реализира отдавнашната си мечта — придобиване на хонконгска собственост. Емили се превърна в идеалната фасада. Общо взето Циян не е от онези, на които можеш да кажеш „не“, особено ако ти се иска да живееш в тази част на света. Когато след известно време му се прииска да си купи дом за няколко милиона, той пак използва Емили. Даде й мечтаното от нея положение в обществото, помогна й да си създаде репутация, пусна я да натрупа печалбата, която тя искаше. Но не беше свободна. Дори не помня колко пъти досега съм я разубеждавал от мисълта за самоубийство. Агнешко?

— Емили потисната?

Кътберт взе голямата дървена лъжица, за да сервира.

— Ммм… Не можеш да повярваш, нали? Виж, не знам дали разбираш, но съюзът с Циян е като доживотна присъда. Дори след като той умре, тя пак няма да бъде напълно свободна, защото зад него стои цяла армия от чакащи реда си. Е, не е лесно да живееш с такава мисъл, особено ако се смяташ за независима натура. При това развитие на нещата, аз естествено, не можех и да помисля да я използвам за деликатни задачи. Част от работата ми е да поддържам контакт с Циян. Разговаряме с него почти всеки ден. Постепенно намерихме modus vivendi. Не знам дали си представяш колко много работа има за вършене, когато трябва да подготвиш връщането на шест милиона души. — Англичанинът изпитателно огледа Чан за един дълъг момент. — Предполагам чувал си за лаогай?

— Имам приятел, който знае много.

— Знам — онзи стар досадник във Ванчай.

— Прекарал почти целия си живот като роб в лаогайдуй.

— Именно. Тогава ще разбереш отвращението, което Емили изпитва към самата себе си. Тя пере пари на организация, която трупа основните си печалби благодарение използването на роби. Роби се грижат за опиумните плантации, роби ги охраняват, роби правят морфина. Роби китайци — точно както в Средновековието. Бедното момиче — за него всички изходи са затворени. Душата й наистина се разкъсва. Външно така корава, а вътрешно — пропита с омраза към себе си. Трудно е да се живее така.

Имаше моменти, когато Чан не можеше да проумее как е било възможно да е толкова непростимо глупав. И сега бе така: той трябваше да усети това на яхтата, трябваше да долови слабите сигнали в тона и в погледа й, трябваше най-сетне да се досети, когато Кътберт го бе предупредил да не ляга с Емили. Та нали това бе същността на работата му — да открива.

Истината бе, че се бе заблудил по поведението на англичанина. Колко по-лесно можеше да си го представи с бата за крикет, с карабина на рамото или том в кожена подвързия. Но с жена…? Фразата „разубеждавал от мисълта за самоубийство“ още ехтеше в главата му. Фраза на бивш любовник, така да се каже задължение на джентълмен по отношение на жената, която е изоставил. Чан си представи по-младата с десет години Емили, може би не така предлагаща се, може би престорено скромно китайско момиче, да се разхожда из апартамента на ергена и да бърчи вежди, опитвайки се да вникне в смисъла на разговорите, които този енциклопедист можеше да прави така трудни за разбиране. Споровете им сигурно са били крайно интересни за слушане.

Онова, което Кътберт му бе казал за Емили, бе изключително любопитно, но той започваше да разбира, че наученото вкарва следствието в задънена улица.

— Мистър Кътберт, не разбирам.

— О?

Чан се обърка пред повдигнатите вежди на дипломата. Почувства, че са го изработили с финес, събудил в душата му носталгия по първично грубите убийци на Монгкок. Усети, че изпъва брадичка напред в комбинация с останалите симптоми на възмущение.

— Може би се опитвахте да ми помогнете с тази информация за Емили Пинг. Но аз не виждам мястото й в моето разследване.

Кътберт се облегна на стола си и се усмихна:

— Стари приятелю, това все пак е вашата задача.

Чан усети, че заеква от изненада:

— Аз… аз… аз мислех… не, сигурен съм, че има информация някъде, въведена в компютър… Нали се сещате? Всички тези хора: Циян, Емили Пинг, Клеър Колети — те със сигурност са познати на МИ6. Очаквах от вас да убедите комитета да ми разреши достъп. Мислех, че затова ме поканихте тук на обед — за да дискутираме тази възможност по-нататък.

Едва сега Чан усети, че бе използвал фаталната дума.

— Комитет ли? Искаш да кажеш някаква свръхсекретна малка групичка невзрачни хора, които знаят всичко. Хайде, Чарли, мисля още в моя офис се разбрахме, че подобна идея граничи с фантасмагорията, тя е абсурдна.

— Но на мен ми се стори, че вие вложихте известна ирония, когато отрекохте.

Кътберт се смръщи и потри буза.

— Знаеш ли, трудно ми е да направя подобно признание, но започвам да вярвам, че си прекалено проницателен за мен.

Чан усети космите на тила му да настръхват. Кътберт така ловко използваше майсторството си да унижава по̀ дипломатично или да порази със сарказъм — при англичаните между двете почти нямаше разлика — че го оставяше без думи. Чан се затрудняваше да прецени по-добре ли щеше да бъде, или по-зле, ако Кътберт бе китаец. Като евроазиатец той не бе винаги уверен коя точно раса би предпочел да го преебе.

— Казаха ми, че следва да ми бъдат предоставени всички пълномощия. — Какво да се прави, упоритостта е последното спасение на изработения.

Кътберт разпери безпомощно ръце.

— Именно поради тази причина те поканих на обед. Ето ме, на твое разположение съм: поискай всичко, което ти хрумне, без изключение. Обещавам да направя каквото е по силите ми, за да ти отговоря. Нима току-що не споделих с теб строго секретна информация?

— С нулев риск — прошепна Чан и отмести поглед встрани. — Все неща, които Емили сама щеше да ми каже, ако я бях извикал на разпит. Предполагам, че и ти ми ги разказа точно по тази причина.

 

 

Същата вечер, седнал на бюрото си в участъка на Монгкок, Чан написа на смачкан лист хартия: Какво свърза генерал Циян, Емили Пинг, Мойра Колети, Марио Колети и Клеър Колети? Всички ли са измислени в Китай? Знае ли Кътберт?

За да се разсее, той отиде в склада и провери камерите. С негова изненада разбра по броячите, че част от филма е била използвана. Някой бе идвал тук и бе стоял достатъчно близко до флуоресцентната лампа, за да прекъсне инфрачервения лъч. На следващата сутрин се обади в лабораторията, но един от техниците му каза, че имало опашка и че проявяването на филма щяло да отнеме няколко дни.