Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (45)

42.

Чан инсталира факса в единственото помещение, където имаше свободна площ — кухнята. Десет метра кабел се оказаха достатъчни, за да го свърже с телефонната розетка в дневната.

Японска, корейска, немска, италианска, китайска, френска… намери английската секция на ръководството за работа в края на книжката на „Панасоник“. Оказа се, че апаратът предоставя възможност за автоматично набиране на до десет програмирани номера, но на Чан му трябваше само един. Въведе факс номера на Мойра и вмъкна лист хартия. Валяците го подхванаха. Проследи заинтригуван как факсът смила късата му бележка, чу го нещо да си мърмори тихо, изчака трите къси звукови сигнала, потвърждаващи, че съобщението му е стигнало в Бронкс и пое изтласкания навън ненужен лист. Прочете го отново за себе си:

Благодаря за факса. Приятно ми беше, че се обади. И аз ще се радвам да се видим пак. Хо лак нго юи: Е, сега трябва да вървя. Джой джин: Ще се видим. Чарли.

Горд с постигнатото, Чан се избръсна и се върна на работа. Изгаряше от нетърпение да види най-сетне онези снимки.

Куриерът се дотътри в 10:00 сутринта с голям кафяв плик, на който се четеше написано с получерен шрифт „В служба на Нейно Кралско Височество“. Върху красивия надпис някой безцеремонно бе ударил червен печат „Полиция, секретно“. Астън захласнато изгледа Чан, който изсипа купчинка снимки на бюрото си. Точно се готвеше да ги разгледа внимателно и телефонът иззвъня. Първият звън прозвуча като изхъркване, но след това звукът се оправи.

— Аз съм — обади се Саливер Кан, прочиствайки гърлото си. — Мисля, че ще намеря, каквото търсиш. Може да отнеме няколко дни и ще струва скъпо.

— Колко скъпо? — Чан използва твърдия си глас за пазарене.

— Десет милиона.

Още от династията Мин, а може би дори от времената на Воюващите държави, бе разработена официална процедура, отнасяща се към първата фаза на търговска сделка: продавачът обявява абсурдна цена, купувачът излиза от магазина и се връща едва когато продавачът предложи да се пазарят, обикновено с примирен тон („Добре, добре, върни се, нека поговорим“). Епохата на телефона беше направила възможно изиграването на тази театър с няколко стандартни, вече загубили истинския си смисъл фрази.

— Еби си майката — каза Чан и прекъсна разговора.

Захвана се да сортира снимките. Камерата, която бе монтирал до входа, беше направила няколко бързи снимки, запечатали чифт оръфани джинси и два голи крака в джапанки. Образът беше размит от скоростта, с която се бе движил обектът — Чан реши, че тича. Ново позвъняване на телефона. Не му обърна внимание. Камерата, закрепена към една от носещите колони, бе запечатала чифт тънки ръце, с пръсти като извити нокти, протегнали се към флуоресцентната лампа. Астън се приближи до него и вдигна слушалката.

— Шефът е зает — каза той на сносен кантонски.

Чан вдигна поглед за момент, после се върна на снимките.

— Каза пет милиона — информира го Астън на английски с ръка върху микрофона, но в същия миг Чан изживя шок, от който пребледня. Вгледа се невярващо в размития образ: леко извити евро-азиатски очи, къса гъста черна коса и фино лице, което му беше добре познато.

— Ще ти се обади по-късно — каза Астън в слушалката и я сложи обратно на вилката. После застана до рамото на Чан, изгледа снимката, която толкова силно го бе обезпокоила, и… не разбра нищо.

През последната си училищна година на Новите територии Чан бе взел участие в няколко така наречени „уроци на открито“ — продукт на британската образователна система, която обръщаше сериозно внимание на нуждата да бъде изграден силен характер в ученика. Един следобед учителят и групата бяха оставили Чан сам в гората, с компас, карта, манерка вода и малко храна. Идеята беше това да се превърне в просто упражнение по разчитане на картата, но стрелката на компаса се оказа блокирала. Чан пое през задушаващата жега и в началото бе убеден в правилната посока, но започна все по-силно да се обърква от странните извивки на пътеките. Не след дълго слънцето окончателно се скри зад гъст облак. Когато започна да се стъмва, го обзе отчаяние, макар все още да се надяваше, че ще се върнат за него. С падането на температурата облакът се разпръсна и се показаха звездите. Той потърси Големия черпак, за който знаеше, че крайните му звезди сочат Полярната звезда. И наистина я намери — именно Полярната звезда, точно където най-малко бе очаквал да я види. Клатейки глава, той завъртя картата на 180 градуса и тръгна в противоположната посока. Прибра се в лагера след час. Професията на детектива понякога предлагаше подобни изненади.

Пред очите на Астън той извади от чекмеджето малко сгъваемо ножче, разряза снимката с евро-азиатското лице хоризонтално под очите и сложи долната половина върху копие от фотографията на Клеър, която Мойра бе донесла. После погледна Астън, който не можеше да повярва на очите си.

— Но тя е мъртва — възропта Астън. — Нали именно нейното убийство разследваме.

Чан го изгледа за миг и се обърна. Суров урок за младежа, който имаше своите твърди виждания за живота, но беше крайно време да разбере, че понякога ролите на жертвата и извършителя на злодеянието могат да се разменят. Много редки са случаите, когато рано или късно единият от тях да не заприлича на другия. И все пак имаше известни проблеми, когато убитият се превърне в своя убиец. Освен това в случая отсъстваха всякакви доказателства. Та кой нормален полицай би заложил една размазана фотография срещу официално регистриран стоматологичен статус? Чан обаче знаеше, че е прав.

— Провери всички клиники за козметична хирургия в Хонконг — нареди той на Астън. — Започни с най-добрите и най-скъпите и разширявай кръга към по-обикновените.

Телефонът иззвъня за трети път.

— Три милиона и сключваме сделката — каза Кан след мощно смръкване.

— Два — отговори Чан.

— Два и половина.

— Два.

— Да ти еба майката. — Но по примирения тон Чан разбра, че са се споразумели.

След като обядва, макар и късно с пържено фиде у дома, Чан застана пред факса и с удоволствие проследи машината да изплюва съобщение:

Опа! На това му казвам бърз отговор. Можеш да си сигурен, че съм ти благодарна — момиче на моята възраст не обича да го размотават. Ей, знаеш ли някои стари полицейски истории, които не съм чувала? Единственото нещо от нюйоркската полиция, което ми липсва, са тези истории. Ти разказваш една, аз ти отвръщам с друга. Джой джин.

Чан се позамисли, написа отговора си и вкара листа между валяците. Ако дъщерята на Мойра още бе жива, коя тогава бе убитата? Кой знае?

Върна се в участъка. Извади с чукване една цигара от пакета и се загледа в размазаното евро-азиатско лице на снимката. Сложи цигарата в устата си с едната ръка и едновременно набра с другата номера на Емили. С изненада установи, че милиардерката сама отговаря на позвъняванията.

— Здрасти — и запали цигарата.

— Кой се обажда?

— Партньорът ти по леководолазен спорт.

Заслуша се в дишането й.

— Очаквах да позвъниш.

— Знам.

— Ела довечера. Имам делова вечеря, която ще ме задържи до късно, така че нека бъде след единайсет и половина.

— Да ти донеса ли подарък?

Дълга пауза.

— Да… Защо не?

Вечерта изчака, докато в участъка остана само дежурната смяна. Тогава отиде до стаята за чай, наведе се под умивалника и взе пластмасовото пакетче, което бе намерил скрито в „Пътешествията на Марко Поло“ на яхтата на Емили.