Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (42)

39.

В метрото на път за Арсенал стрийт Чан стана свидетел как един гуейло получи криза. Въпреки отлично работещия климатик, по червеното му лице експлодираха едри капки пот, той се разтресе, а разширените зеници недвусмислено говореха за пристъп на засилваща се паника. Чан се поколеба как да постъпи и дали не следва да се прояви като добър полицай, и да помогне на чужденеца да слезе от влака, но до следващата спирка белият намери сили да се овладее, сам си проби път през хората край вратата и слезе. Чан видя през прозореца как мъжът се облегна на най-близката стена и започна да диша дълбоко. Никаква опасност за обществото, само поредният не научил се да бъде сардина западняк. Никой от китайците около него не бе забелязал случилото се — те до един си останаха в компактна плътна маса, всеки със собствените си проблеми… така, както подобава на една добра сардина в консерва.

На пропуска в Управлението го чакаше бележка да се качи веднага в офиса на Райли на четвърти етаж. Когато Чан влезе, Райли стана. Същото направиха Астън и един висок американец малко над петдесетте.

— А-а-а, Чарли…! — Лицето на Райли разцъфна в широка усмивка и той се обърна към американеца: — Това е най-добрият детектив от тази страна на Пасифика. — Незнайно как той се бе сдобил с пура и американски акцент. — Чарли, позволи ми да ти представя нашия колега от обратната страна на света, капитан Френк Дилейни от нюйоркското полицейско управление.

Дилейни пристъпи напред и подаде ръка. Беше около метър осемдесет и пет, елегантно оплешивяващ симпатичен мъж. Чан забеляза меките кафяви очи, очи на жена, макар те да се задържаха върху него секунда повече, отколкото беше вежливо, явно извършвайки професионално сканиране. В крайна сметка очи на ченге. И костюмът му бе костюм на ченге: полицейско синьо от немачкаема изкуствена материя. Кремава риза отдолу, без вратовръзка.

— Чарли, току-що се опитвах да изкажа благодарността си, че се съгласихте да ме приемете почти без предупреждение…

— Няма нищо великодушно — махна с пурата си Райли.

Чан чакаше.

— Видях факса, който инспектор Астън беше изпратил и прецених, че най-простото нещо ще бъде да се кача на проклетия самолет. Малко скъпичък вариант, но ако се вместя в двайсет и четири часа, ще ми остане време за по-важни неща. — Дилейни се усмихна. — Като например да видя някой мач от световните квалификации.

Райли мощно се изсмя:

— Световните квалификации ли? Че вие, момчета, играете там най-качествения американски футбол.

Астън размени поглед с Чан, после двамата погледнаха Дилейни, който продължаваше да се усмихва.

Райли продължи да говори, захапал пура между зъбите си:

— Резервирах работна стая на втория етаж и там ще обсъдим всичко. — И той тръгни, повеждайки групата. Месинговата табелка на вратата казваше: „СТАЯ ЗА РАЗПИТИ, САМО ЗА СТАРШИ ПЕРСОНАЛ“.

Седнаха край дългата кафява маса с изглед към улицата.

— Много интересно място — коментира Дилейни. — Не бях идвал тук досега. Но много бях чувал.

Този път той игнорира Райли и погледни направо Чан в очакване на някакъв сигнал.

— С какво можем да ви помогнем? — поинтересува се Чан.

Дилейни вдигна малкото пластмасово куфарче, което не бе изпуснал до момента, и го сложи върху масата. Отвори го, извади невзрачна папка и я запрелиства.

— Това е факсът на инспектор Астън…

— Казвам се Дик — вметна Астън.

— Да. Това значи е твоят факс, Дик. Сега-а… да разбирам ли, че имате позитивна идентификация на момичето?

— Да — потвърди Астън. — Позитивна за нея, другите двама остават неидентифицирани.

— Обаче разполагаме със стоматологичните им статуси — намеси се Райли.

Дилейни кимна.

— Това е ясно. И момичето е Клеър Колети, така ли?

Райли енергично кимна.

— Точно така.

— Ами… ние притежаваме досие за Клеър Колети. Късичко е, защото е била арестувана само веднъж — за притежаване на марихуана. Но нейното досие добре се връзва с доста други досиета. На хора на мафията, искам да кажа. Тя е била свързана с фамилията Корлеоне почти половината си живот. А към края е имала отношение и към една друга мафия. Предполагам вие, момчета, сте напълно наясно с триадата 14К?

Райли и Астън кимнаха.

— Добре. Е, те имат клон в Ню Йорк. Впрочем, както повечето големи триади. Внасят хероин, въртят проституция, занимават се с рекет — все обичайните за мафията неща. Не можем да се похвалим с особени успехи срещу тях по съвсем прости причини. Първо, като заплаха срещу обществото, те не могат да се хванат дори на малкия пръст на местната мафия, на колумбийците или сицилианците… ако щете дори на руснаците напоследък. Второ, трудно е да инфилтрираме агенти сред тях. Нямаме чак толкова много полицаи китайци, които да говорят гладко кантонски, мандарин или Чю-чоу, а и не можем да си позволим да ги загубим, консервирайки ги като къртици за години наред. Тези хора са страшно дефицитни в работата с другите слоеве на китайската общност. Най-сетне, честно казано, но не ме цитирайте, в нюйоркското полицейско управление съществува убеждението — то впрочем тръгва от кмета на града — че след като тези хора работят така да се каже със своите, проблемът, хм… не е чак толкова сериозен. — Дилейни погледна Чан. — Не бих искал това да прозвучи по обиден начин, но според мен всяка местна юрисдикция възприема възможно най-прагматична гледна точка, когато става дума за човешкия ресурс, който й е на разположение.

— Абсолютно — отговори Райли вместо непроронващия дума Чан.

Чан запали цигара и махна с ръка. Дилейни го изгледа повторно. Чан затвори очи, сякаш се вслушваше в друг, вътрешен глас.

— Напоследък обаче се случиха някои… хм, доста вълнуващи събития. Сякаш всички основни мафиотски групировки на света са се сдружили, виждайки едновременно изгодата да живеят в мир, за да експлоатират по най-добрия начин останалите. Знаем със сигурност, че е имало серия договаряния между американската мафия и колумбийците, както и отделно споразумение между мафията и руснаците. А после се разбра, че нашите момчета помагат на 14К в трафика на хероин. Единственият начин за пласмент извън китайската общност обаче, е през италианците, понеже само те разполагат с мрежа, а китайската общност е толкова затворена, че дори на най-отчаяния наркоман и през ум не би му минало да слезе от Мот стрийт и да се разходи по Мълбери стрийт, за да си купи смак или крек. Мот стрийт е така наречената Малка Италия, а Мълбери стрийт е Чайнатаун — двете се редом една до друга в Долен Манхатън.

— Ясно — окуражи го Райли.

Дилейни направи пауза.

— Момчета, ще имате ли нещо против да си съблека сакото?

Под ризата Чан долови започващите да омекват американски мускули на човек, който явно на времето се бе грижил добре за себе си. Дори кожата на лицето му изглеждаше по-добре, отколкото на повечето американци на неговата възраст — поне не беше така дълбоко набраздена, макар отдолу да личеше някаква сивота. Чан забеляза златния пръстен и дори зърна за миг дебела златна верижка на шията под яката. От време на време меките кафяви очи се замъгляваха и мъжът едва забележимо се смръщваше. Чан се питаше дали този човек не се бори с някаква болка.

Астън седеше на ръба на стола си.

— Така-а… мога да ви прекарам по дългия маршрут, а мога и по късия — за мен е все едно — обясни Дилейни. — Онова, което предстои да се случи, е повече или по-малко очевидно.

— Може би да караме по-накратко. А защо не и по-обстойно — затрудни се Райли. — Чарли, ти какво ще кажеш?

— Оставям на теб да решиш, Джон — сладко му се усмихна Чан.

Дилейни проследи вътрешната борба на Райли.

— Разбирам. Добре тогава, късата история се свежда до следното. По всичко изглежда, след единствения й арест за притежаване на наркотик Клеър е била отрязана от мафията. Конкретно в нейния случай, била е изоставена от намиращия се по средата на йерархията мафиот, с когото е имала любовна връзка още от девойка. Имаме основания да предполагаме, че е била и наркоманка — основно хероин. Несъмнено е била умно момиче — бакалавърска степен от нюйоркския университет, макар и със спонсорството от мафията. Всъщност нас ни обърка именно последният факт. Защо е трябвало да я обучават и после да я захвърлят? В края на краищата мафията не е чак толкова по-различна от една корпорация: правиш инвестиция в човек или машина, после очакваш тя да се изплати, нали така? Гледайки назад, ние се питаме дали изолирането на Клеър не е целяло да отслаби интереса ни към нея. Знаем, че точно през тази година на изолация тя се е заинтригувала от Китай, което, хм… не е най-естествената тема за момиче от Бронкс. Но ето че преди два месеца и половина тя се качва на самолета за Хонконг. Същият, с който пътуват и двама членове на нюйоркския клон на триадата 14К.

Дилейни извади от папчицата два листа и ги подаде на Чан. В горната половина на всеки от листовете имаше снимка на китаец. Под снимката вървеше текст с рождените дати и номерата на социалната осигуровка. И двамата мъже бяха в средата на трийсетте. Чан прочете, че са финансови експерти. Името на първия бе Ю Нинкун, а на втория Мао Цинфу. И двете имена имаха мандарински произход, макар звученето им да бе по-различно. И двамата бяха от материка и говореха мандарин. Той прегледа извадката от полицейското им досие. Всеки се подозираше, че е специалист в прането на пари и има отношение към сделките с наркотици. Нямаха криминални прояви. Към края на страницата се казваше, че са емигрирали от Шанхай в края на 70-те, вероятно използвайки връзки на триадите, за да се прехвърлят със „змийска глава“ по утъпкания маршрут от Гуанжоу до устието на Перлената река.

Докато Чан четеше, Дилейни каза:

— Отпечатъците, които ни изпратихте — намерените на пликчето с хероин, нали така? — принадлежат на тези двамата. — Той се изкашля. — Другото, което искам да ви кажа, е… как да се изразя… по-деликатно. — Той отново се прокашля. — Както може би ви е известно, по въпроси, свързани с мафията, ние работим заедно с ФБР. Бюрото има ресурси и власт, каквито ние не притежаваме. Ще ви бъда задължен, ако запазите следващата информация за вас. За разлика от гаранциите на личните права, когато става дума за американските граждани, в този случай ние бяхме в състояние да убедим Бюрото да ни предостави стоматологичните статуси на Ю и Мао. Донесох ви копия от тях.

Астън отвори уста от изумление.

— ФБР се е добрало до тези данни, като е влязло с взлом при техните зъболекари?

Астън почервеня, като видя дългия поглед, който Чан и Дилейни си размениха. Райли си играеше незаинтересовано с химикалката.

— Въпросът, който зададе, не беше формулиран особено дипломатично, Ричард! — Чан бе видимо развеселен. За Дилейни не можеше да се каже същото.

Райли погледна към Чан и Дилейни.

— Абсолютно вярно, дявол да го вземе!

— Извинявам се — реагира със закъснение Астън.

Дилейни кимна.

— Няма да кажем на никого — обеща Чан и потупа Астън по гърба. — Той е добър полицай, умно ченге. Само дето още не е овладял дипломатическата страна на професията. За разлика от Джон. — Райли ведро се усмихна. И Чан на свой ред окуражително се усмихна на Астън: — Имаш ли някакви въпроси към капитан Дилейни, Ричард?

— Не, не — пребори се със себе си Астън. После обезкуражено махна с ръка: — Предполагам пак нещо не съм доразбрал, така ли?

Чан се ухили на Дилейни.

— Е, веднага ще изпратим стоматологичните статуси на отдела за съдебномедицинска експертиза. Предполагам, че ще можем да очакваме предварително заключение в рамките на половин час. — Той погледна Райли. — Трябва да ти призная нещо, Джон. Всеки път, когато се опитвам да накарам техниците от този отдел да направят нещо спешно, те ме гледат така, сякаш нямам достатъчно нашивки, за да плющя с бича. Карат ме понякога да се питам дали ако човек с твоята власт…

Райли скочи на крака, сякаш бе получил строга заповед.

— Естествено. Наложи ли се, и аз мога да ритам в задника.

Когато Райли излезе, Чан се обърна към Дилейни:

— Вижте какво, става късно. Предлагам да ни оставите статусите, да се върнете в хотела, да се освежите и да се срещнем малко по-късно да пием някъде по едно. Идвате толкова отдалеч, че Дик и аз се чувстваме задължени да ви помогнем да прекарате добре. Нали така, Дик?

Дилейни се усмихна с голямата си американска усмивка.

— О-о, това е много хубаво от твоя страна, Чарли, наистина е чудесно. Честно казано, питах се какво ли ще правя в малките часове на нощта, неспособен да мигна заради часовата разлика?