Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (56)

53.

Четиридесет и девет е твърде много, за да чувстваш моминска възбуда при сигнала на факса… освен ако не си дете на 60-те години. Едно от предимствата да принадлежиш на поколението, което така и не порасна, е, че не си пораснал. Мойра се досети, че факсът е от Чарли. Първо, той бе единственият й познат от другата страна на света, който работеше в два часа посред нощта, нюйоркско време. Второ, той бе единственият, който й изпращаше факсове, ако не се брояха рекламните листовки. Нямаше никаква причина да не й праща факс точно в този час — късият единичен сигнал на машината не би трябвало да я събуди. Но тя не бе легнала да спи. Може би безсънието е заразително. Чарли също почти не спеше. Сигурно бе от възрастта. Защото, макар и да не порастваш, това за нещастие не означава, че не остаряваш.

Тя се приближи до факса, който бе инсталирала в малката спалня — стаята на Клеър — която сега наричаше свой офис. Тънката хартия бавно излизаше от процепа на машината и се наместваше в подноса. Мойра започна да чете още преди ножът да я отреже. Не бе възможно да е само това — със сигурност трябваше да има още.

Но машината не издаде втори сигнал. Жената препрочете късото жестоко съобщение и затрепери.

Отиде в кухнята, намери бутилката бърбън, наля си чаша, изпи я на екс, наля втора. Значи не е била мъртва все пак, а Чарли е охладнял. За Мойра Клеър бе като умряла още преди време. Колко състрадание може да се намери в човешката душа за наркоман, който няма да доживее до четиридесетте? Въпреки това Мойра не можеше да спре образите, които напираха в главата й. Клеър бе толкова сладко дете и толкова умно. В друг град, в друг свят тя може би щеше да направи удивителни неща с живота си. Мойра се върна в дневната, която не беше по-голяма от тази на Чарли. Отвори прозореца и погледна надолу към улицата. Да скочи или да изкрещи? Размисли… изруга света, затвори прозореца и довърши втората чаша. И все пак човек може да избира, Чарли. Не може да обвиняваме света за всичко. Молех те да спреш, как само те молех.

Тя си наля отново и закрещя срещу стените: Опитах се да те спася. Дадох ти всичко, което имах. Всичко. Лъгах заради теб. Мамих заради теб. Защо не ти стигна? Любовта би трябвало да е достатъчна, дявол да те вземе! Каквото и да си говорим, уби те смакът. Трябваше ли да бъдеш толкова слаба?

Чашата й отново беше празна. Върна се в кухнята, наля си нова доза и се стовари на стола. Направих всичко по силите си, за да я спася. Но кой знае защо отдръпването на Чарли й се струваше по-жесток удар.

Самият Чарли обаче не беше жесток, звучеше само много ядосан. Можеше ли да го обвинява? Беше я уловил в поредната лъжа, този път наистина голяма — за фалшивите стоматологични статуси, които я бяха накарали да занесе в Хонконг. Но не е както мислиш, Чарли, аз не съм от мафията, просто се опитвах да спася своето дете.

Нови два бърбъна по-късно тя беше взела решение. Беше се заклела, че няма да става свидетел на края на Марио в болницата. Той се бе постарал да запълни съществуването си с жени, които сега можеха да се погрижат за него. Нямаше нужда от още скръб, след като животът й се бе оказал толкова тъжен. Но сега… сега вече можеше да го направи. Защото преди да умре, той трябваше да проговори и тя трябваше да научи от него онова, което можеше да й помогне да спаси малкото, което си струваше да бъде спасявано — последната й връзка. Тя знаеше, че след Чарли повече няма да има никой друг. Тези неща някак се усещат, като чукнеш петдесетте.

Въпреки късния час Мойра позвъни в болницата. Използва старите си полицейски маниери, за да си осигури достъп до Марио, който се оказа, че не спи и дори щял да се радва да я види. Спомена й, че ще му бъде много приятно да се сбогува с единствената голяма любов в живота си — така каза старият му мръсник.

 

 

Когато се събуди, минаваше девет сутринта. Главата й се пръскаше, но тя се изми, взе две хапчета против махмурлук, поръча по телефона такси, слезе без да използва асансьора и зачака на тротоара. Видя ги в огледалцето за гримиране, докато проверяваше сенките си — две чернокожи хлапета на по тринайсет-четиринайсет години, но съвсем не дребни на ръст. Човек трябва да познава улицата, за да им обърне по-специално внимание: размяна на сведени погледи, шепот, кимване в посока на чантичката й. Изчака ги да се затичат към нея, извърна се в последния момент, ритна едното в слабините и заби свити пръсти в гръкляна на другото. Наложи се да ги прекрачи (първото се гърчеше превито на две, второто задавено кашляше, за да се качи в таксито, което в същия миг спря пред нея. Шофьорът едва я дочака да се качи и рязко ускори.

— Не трябваше да постъпваш така — каза той с акцент, който Мойра се затрудни да идентифицира.

— Децата тук, не знам дали се сещаш… — озъби се тя.

— Знам, исках да кажа, че те биха могли да бъдат въоръжени. Дори сега да не са, знаеш ли какво може да се случи друг път… Сега вече им е известно къде живееш.

Мойра се усмихна. Тя никога не чакаше пред собствения си блок. Адресът, който бе дала на компанията за таксита, бе през десет врати. Улични хитрости, които никога не забравяш. Всъщност беше доволна от себе си. Любовта ти дава сила да отвръщаш на удара, опитът ти дава техниката. Като се замислиш, четиридесет и девет не са чак толкова лоша възраст за жена. Защото съм намерила мъж, за който си струва да се боря.

— Какъв е този акцент? — попита тя шофьора.

— Грузински… от бившия СССР.

За нея това си беше руски. Когато бе много млада, някои шофьори на таксита бяха от Русия — бегълци от комунизма. Сега пак бяха руснаци — този път бегълци от новия капитализъм. Човек започва да си мисли, че живее в къс исторически цикъл, по време на който се случва всичко, освен идването на цивилизацията. Щеше да го сподели с Чарли, той обичаше да говори за тези неща. Между тях се бе развила интересна факс връзка. Вече не си спомняше кой бе предложил тази лоша шега за факса. Любовта е странно нещо. Дъщеря й е мъртва отново, махмурлукът ще й сцепи главата, предстои й да посети може би за последен път бивш съпруг на смъртно легло… а се чувства страхотно, защото й предстоеше борба, която си струваше да бъде спечелена. Повярвай ми, Чарли, мога да ти обясня всичко. Само се пази да не те убият, моля те.

Подхвана разговор с шофьора за Бронкс — в последно време някои места в него бяха заприличали на кръгове от ада — и се загледа през прозореца към моста, водещ за Манхатън. Плавателните съдове по Харлем пълзяха из мръсносивите води, които просветляваха до светлосиво в местата, където слънцето успяваше да промъкне лъчите си през облаците. Кой знае защо лодките и реките не се променяха по начина, по който се променят колите и пътищата. Имаше време, когато Мойра се бе гордяла с родния си град. Днес… само донякъде. Тук имаше ъгълчета и гледки, дори съхранили се традиции, които изглеждаха извън времето и създаваха илюзията, че си част от нещо с вечни ценности. Но истината бе, че духът на града се гърчеше. Беше мръсен. Беше станала свидетел на постепенната промяна и гордостта й бе преминала в безразличие, в грубост и ярост — всичко само за някакви си трийсет години. А когато бруталността се превърне в единствения надежден начин за комуникация с твоите съграждани, тогава… тогава може би е време да се махнеш оттук. Хонконг? По-добре си подготви някои обяснения, момиче.

Размишленията й бяха прекъснати, когато таксито спря пред болницата. Когато каза в коя стая иска да отиде, медицинската сестра на рецепцията сякаш поомекна. Мойра се качи в асансьора, но не можеше да дойде на себе си от възмущение: Капитан от нюйоркската полиция, а се е намърдал да умира в стая за пет хиляди долара на нощ!

Когато го видя, гневът й се изпари. Системата за венозно подхранване не беше включена. Печално увисналата пластмасова тръба като че ли хармонираше с двете безпомощно отпуснати ръце. Тя неволно отмести поглед, докато се опитваше да види опустошителните изменения, които някакви три седмици бяха нанесли на това прекрасно тяло.

Захапа устна и се приближи до леглото. Щеше да бъде много по-трудно, отколкото си го бе представяла. Дявол да го вземе, каквото и да приказваха, жените са толкова по-различни от мъжете. Повече от две десетилетия бяха изминали, откакто този женкар и мошеник бе успял да спечели доверието й, а тя все още беше неспособна да го забрави. Седна на един от столовете до леглото. Видя, че е загубил и голяма част от косата си.

— Благодаря, че дойде. — Гласът му бе тънък и слаб, усмивката — измъчена. Но погледът в очите му говореше, че мозъкът му е наред.

— Няма да те лъжа, че изглеждаш страхотно, Марио.

Той свали поглед.

— Само драскотина. — Клишето я накара да се усмихне.

— И забравих да ти донеса цветя. Имах намерение, но две хлапета ме нападнаха и…

— Живи ли са още… хлапетата?

И двамата едновременно се засмяха. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше си той тази тайна: имаше чар и беше симпатичен, но жените го търсеха заради неизчерпаемото му чувство за хумор. А може би сега това се оказваше и мерило за истинската му смелост — щом можеше да се смее в това състояние.

— Винаги си била бърза и гадна — много по-лоша от мъжете. Всички го знаеха. — Той подаде ръката си. Беше й трудно да повярва какви усилия му струваше това елементарно движение.

— Вече не съм толкова бърза.

Колети поклати глава.

— Не го вярвам. Ако имах грам мозък в главата си, никога нямаше да те изпусна.

— Недей.

— Ти се оказа права, а аз бях виновен за всичко. Мафията…

Тя кимна:

— Разбирам. Не го одобрявам, но те разбирам. Вече не съм на двайсет и мисля, че зная как стават тези неща. Ти просто не си могъл да бъдеш друг… италианец, може би.

Колети поклати глава. После заговори мъчително:

— Не ме жали. Имах възможност да избирам… като всички. Ще ти разкажа… Чичо ми беше в болницата, а аз бях на двайсет и пет. Бяха го простреляли, както са го правили преди много години: на улицата, пред любимия му ресторант на Пери стрийт. Направо за сценарий, толкова сърцераздирателно. Седях на стола до леглото му и изведнъж му казах, че ще отида в мафията. Обясних му, че ще го направя, за да отмъстя за него, но мисля, че по-скоро го казах, за да изглеждам пич. А той… той ми показа букета от рози във вазата до леглото му. Някой му го бе изпратил. И ми каза: „Онова, за което говориш, е като тази роза. Много е красива, но може да ти пусне кръв“.

Мойра се огледа. Да, в стаята имаше цял куп цветя. И рози. Въздъхна.

— Марио, скъпи, сега осъзнавам, че никога не съм ти казвала защо не исках да имаш нещо общо с мафията.

— Тя е зло. Ти си добра католичка. Беше права.

— Не, просто се правех на по-свята от теб — това е стар ирландски номер при спор. Това, с което не можех да се примиря, бяха съпругите на мафиотите. Толкова скучен живот. Казвам ти, дори само при мисълта за тази перспектива ми идеше да извия от скука. Знаеш ли, когато твоят прапрапрачичо отишъл да види своя чичо в неговата болница, онзи чичо му разказал същата история за розата. Нея вече я има в книгите, Марио. Толкова е стара.

Измъченото лице се изкриви в подобие на усмивка.

— Е, ти все още не си забравила как да причиниш болка. — Той с усилие я погледна в очите. — Кажи ми нещо… онзи номер с фалшивите стоматологични статуси. Свърши ли работа? Само така мога да умра в мир. Внимавай, не казвай никому или ще ви похарчат и двете.

Усилието го бе изтощило докрай. Главата му потъна по-дълбоко в пухената възглавница, но на лицето му имаше лека доволна усмивка.

Мойра преглътна тежко.

— Идеята беше страхотна, Марио. Ще ми разкажеш ли подробностите? Нали знаеш, стар полицай като мен иска да знае всичко. Ще ти призная нещо: никак не ми допадна ролята на „муле“.

Той кимна.

— Знам, знам. Точно затова помолих един от партньорите си да дойде днес тук и да се запознае с теб. Вече би трябвало да е дошъл. Отвори вратата. Каза, че щял да изчака, докато не го повикам.

Мойра стана и отвори вратата към коридора. Китаецът, който седеше на скамейката, стана и протегна ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мисис Колети. — Акцентът му беше нюйоркски. Ако затвореше очи, можеше да помисли, че е на италианец или на нюйоркски евреин.

Стисна ръката му без особен ентусиазъм. Беше по-нисък от нея, не повече от метър и шейсет, облечен в копринен яркосин костюм, италианска кройка. Беше дебел почти колкото бе висок и имаше войнствено издадена брадичка. При този ръст излъчването на сила бе почти абсурдно, ако не бяха очите. В тях нямаше нищо фалшиво.

— Мойра, запознай се с Дани Чоу, истинския капо ди тути капи.

Чоу полупритвори очи.

— Моля.

— Един от най-могъщите мъже на Запада. Шеф на триадата 14К по целия свят. Но не го казвай никому.

Чоу вдигна ръка:

— Казах „Моля!“.

— Съгласи се да дойде днес тук от уважение към теб, като майка на Клеър. Нали така, Дани?

— Изпитвам голямо възхищение към вашата дъщеря, мисис Колети. Тя беше мечтател с идеи. Предполагам, ще се съгласите, че положихме големи усилия, за да осигурим безопасността й. Ние сме организация, която се грижи за хората си, мисис Колети.

— Това е прекрасно.

— Кажи й, Дани. Кажи й всичко.

Чоу посочи на Мойра да седне, а сам остана прав.

— Комунистите, мисис Колети — и той вдигна предупредително пръст, — ще ме извините, ако уточня: шибаните комунисти. Те имат престъпно съзнание, мадам, и целият им подход е основан на лъжи и измами. Другите организации прегърнаха края на двайсети век с интелигентност и ентусиазъм — всички ние израснахме. Вече сме бизнесмени, ужасяваме се от насилието и прибягваме до него само когато е абсолютно наложително. Ако средният човек се затруднява да разбере в нейната цялост международната търговия, нечии странни правила на която обявяват за противозаконни някои наши дейности, е, тогава нека този среден човек си носи кръста. Ние обаче разбираме: най-напредналите хора в дадено общество винаги ще страдат от това, че вървят пред другите… Но комунистите, мадам… те са неандерталци, примитиви, пещерни хора, маниаци на властта, престъпници от най-чиста проба. Беше си сделка като всяка бизнес сделка. Понеже аз самият нямах достъп до конкретната стока, влязох във връзка с моя добър приятел и бизнес съдружник Марио Колети. Той на свой ред активира своите връзки, така че накрая намерихме стоката, уточнихме текущата й пазарна цена, добавихме навлото, комисионните и печалбата, включихме процент за поемането на значителния риск и се споразумяхме за крайната цена. Думата „сделка“, мадам, е свещена дума. Престанем ли да уважаваме сделките, цивилизацията рухва и ние пак замятаме през рамо лъковете и стрелите. Така… естеството на въпросната стока бе такова, че не можехме да я доверим на обичайните ни куриери… Избрахме трима от нашите хора, двама от моята фирма и един от страна на мистър Колети — неговата дъщеря Клеър: смела, красива, изключителна. Всичко се развиваше добре. Стоката, заедно с още няколко мостри, които смятахме, че могат да заинтригуват клиента, пристигна без усложнения в крайния пункт. И какво се случи тогава? Ти разкажи на майката на Клеър, Марио. Защото аз се срамувам от примитивизма на моята раса и се моля колкото може по-скоро да дойде денят, когато тя ще издигне глава от невежеството, в което тъне.

Мойра затвори очи, докато двамата мъже си разделяха удоволствието да доразкажат замисъла си в подробности, включително миниатюрната камера, използвана за да се фотографират устните кухини на жертвите и отпечатъците на захапките, за които бе настоял местният зъболекар на мафиотите. Бил артист в професията си. Продължиха да говорят за живота изобщо, за хероин, за обогатен уран, но думите им не бяха думи на зрели хора, а на пубери. Боже мой, на бившия ми мъж му остават пет дни живот, а той… той още не е пораснал.

Когато свършиха, Мойра се насили да се усмихне.

— Гениално. Благодаря, че ми разказахте. А генералът… той не знае ли, че сте похарчили собствените му хора?

— Разбира се, че не знае, мадам. Може нещо да подозира и не изключвам възможността вече да му е по-ясно, че не може да си позволи да разиграва международна търговска организация като нашата, но естествено, никога няма да бъде напълно сигурен. Това ще го измъчва винаги като дълбоко забит в неудобно място трън… е, може някой ден да го изведе до светлината на прозрението. Ден, в който, убеден съм, той ще види своята грешка, ако още не я е осъзнал. Може и да ви се стори жестоко, мисис Колети, но в нашия бизнес доверието — ние, китайците, му казваме лице — е всичко. — Чоу погледна Марио с извинителна усмивка. — Мисля, можем да приемем, че успяхме значително да увеличим степента, в която може да се има доверие на нашата организация. Старата история за Давид и Голиат, в която Давид отново спечелва.

— Освен ако вече не са намерили Клеър и другите — отбеляза Мойра. — Предполагам, че генералът ще иска да коригира посоката на доверието, ако това се случи.

Чоу благо се усмихна:

— Ние сме влиятелни, богати и с много приятели, мисис Колети. Имате думата ми — това никога няма да се случи. Знаем, че той държи под наблюдение летището и поради тази причина засега ги крием на безопасно място в Хонконг. Направени са им пластични операции. При първа възможност ще бъдат върнати обратно тук и ще им бъдат дадени нови самоличности.

Мойра кимна, остана загледана в пода за момент и сложи ръка върху ръката на Марио.

— Скъпи, този път си се справил блестящо.

Лицето върху възглавницата се усмихна с благодарност.