Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (20)

17.

Мойра се оказа щедра в любовта. Не само щедра, но също и склонна към авантюризъм, тя черпеше с две шепи от собственото си културно наследство, според което възрастта над четиридесетте съвсем не означава край на забавленията. Чан бе изненадан, че жената бе проявила деликатността да изтрезнее преди неговото връщане, а най-голямата си изненада изживя, когато установи, че за разлика от Анджи Мойра го възбужда съвсем истински. Беше неочаквано чувствена, а имаше и нещо силно привлекателно в начина, по който криеше мъката си. Полузаспал до нея, той бе склонен да си въобрази, че лежи до жена с душа, голяма като света. Харесваха му и гърдите й: бяха едри, тежко увиснали и някак… дружелюбни. Чан се нагласи около тялото й, за да може да ги хване, докато тя спи. Мойра се събуди само веднъж, благодари му, обърна се на другата страна и отново заспа дълбоко.

Както и можеше да се очаква, той си остана буден. Полежа още малко така, после се измъкна от леглото, затвори вратата, седна на дивана и запали цигара. Пусна телевизора без звук. Монаси, овладели до съвършенство изкуството на кунгфу в манастира Шао Лин, се стрелкаха из въздуха и избиваха противниците си, които ги превъзхождаха многократно. На друг канал богат земевладелец в одежди на мандарин отвеждаше дъщеря си на пазар. Но подла банда им беше устроила засада по пътя. Ужасът от грозящото изнасилване, грабежът и убийствата бяха подсилени до неузнаваемост от тежкия грим на актьорите. Китайските драми често черпят сюжети в далечното минало, изпълнено с насилие. Може би защото близкото минало, не по-малко изпълнено с насилие, бе прекалено кърваво за повечето стомаси.

Превключи обратно на монасите от Шао Лин. И в неговия живот бе имало период, когато каратето бе играло основна роля. Да тренираш тялото си до степен, когато можеш да се противопоставиш на гравитацията — това си е легенда, гравирана в съзнанието на всяко азиатско момче. Запали втора цигара, закашля се и се запита какво да прави с Мойра.

Истината бе, че тя бе едва втората жена от Запада, с която се забъркваше. Някои сравнения просто се налагаха. Питаше се например дали кривата на обучение, по която бе минала Сандра, е приложима и към Мойра. Онова, което все още най-ярко помнеше за английската си съпруга, бяха оплакванията й. Тя нямаше нищо общо с редовата китайска съпруга, но проблемът със сигурност не беше нито липсата на материална обезпеченост, нито неудовлетворителен социален статус. Зад стенанията на Сандра стояха по-висши принципи от морално естество. Хонконг бил плитък и материалистичен, алчен и нечовешки. Принуден да слуша подобни неща ежедневно, Чан бе започнал да вярва, че Британските острови са крепост на психологическа проникновеност, морална сила и човешка топлина. Реши да научи повече и да се възползва от мъдростта и миналото на собствената си съпруга. Така откри, че тя притежава живо чувство за хумор, което черпи с еднаква лекота както от английската, така и от американската култура. Сандра използваше различни гласове и различни акценти, за да предаде определени настроения. Когато искаше да му разкрие обичта си например, тя правеше това със странен, смешно тъничък гласец. Чан недоумяваше какво й пречи да направи това с естествения си глас, но с времето свикна да го понася. Когато искаше да се наложи, жена му прибягваше до фалшив нюйоркски акцент. Аристократичният английски беше запазен за случаите, когато й се струваше, че той се държи просташки.

Едва ли щеше да се сети предварително, но краят на връзката им бе предизвестен от видеофилмите. Бяха се абонирали за видеотека, защото Чан се безпокоеше от пристъпите на носталгия, които от време на време я обземаха. Тя посрещна това с ентусиазъм и започна да подбира стари английски комедии, наситени с остра хапеща сатирична и самоиронична жилка. И така както си седяха вечер след вечер пред екрана на телевизора, той постепенно започна да осъзнава откъде идват нейните гласове. Но не само гласовете — също така мненията, морализаторския дух… дори насмешливостта й по отношение на Хонконг, която се оказа плагиатство на стар английски документален филм. Чан постепенно стигна до убеждението, че може би заради студения си влажен климат англичаните прекарват часове пред телевизорите си, откъдето им се казва какво да мислят и какви да бъдат. И така, малко по малко, той се оказа оженен за колаж от „Монти Пайтън“, „Пълна прилика“, „Черната пепелянка“, „Не по новините в девет“ и други подобни шоу филми.

В началото Сандра се бе държала като върла антирасистка. Чан дори бе започнал да си мисли, че го е избрала за свой съпруг едва ли не само в името на социалната коректност. Постепенно обаче старите епитети започнаха да пробиват фалшивата фасада, също както топящият се сняг разкрива затрупаната бодлива тел. Английската подигравателност се оказа високо развита и всеобхващаща: французите бяха жабари, германците — зелки, скандинавците „хурди-гурди“, италианците и гърците — даго, китайците — чинк или чоки, а японците — нип. Възможно ли бе всички тези телевизионни програми да крият зад себе си толкова гаден народ, по-малък и от живота?

Чан се бе опитал да копне по-надълбоко — той търсеше жената, за която се бе оженил. Политическите мнения бяха дословно възпроизвеждани от вестник „Гардиън“, а феминизмът — директно заимстван от „Космополитен“. Даже вегетарианството й не беше съвсем истинско. Тя ядеше малки порцийки зеленчуци, за да запази фигурата си, но когато откри какво чудо е печената патица по кантонски, разви навика да си бодва с извинителна усмивка късчета от неговите порции. Директните му въпроси (тя наричаше това разпит) бяха разкрили, че жена му се състои главно от апетит за секс, марихуана и гръцко овче кисело мляко, със запазено право на недефинирано неодобрение, което тя бе в състояние да насочи без предупреждение към каквото й падне, но най-често си го изкарваше на мъжете и капитализма. Често, тресяща се от ридания, го обвиняваше в женомразство и мъжкарство — две думи, които се прескачаха в речта й. Той поклати глава: истината беше по-лоша и от това. Беше се оженил за къс от Запада, а интимността помежду им беше донесла само презрение.

Макар да бе останал образцов съпруг, той чувстваше дълбоко в себе си, че Сандра бе избягала заради неспособността да понесе пълното разочарование в очите му всеки път, когато я погледнеше. Защо се бе оказала неспособна да се отърси от абсурдния си европейски фалш? Но от друга страна, ако забравеше за заимстваните си мнения и напластената негативна енергия, какво ли щеше да остане от нея? Тя така и не бе пожелала да поеме риска един ден да се превърне в китайска домакиня, неотличима от всички други в Монгкок. Страхът от това продължаваше да се долавя в писмата, които му бе писала след раздялата: последното, което била очаквала от женитбата си за китаец, било нежеланието му да се отнесе с дължимото уважение към нея. Сякаш след всичко случило се между тях, презрението беше запазена марка само за раджите. Вярно, Мойра изглеждаше напълно различна, но Чан имаше предостатъчно основания да бъде внимателен.

Или бе задрямал, или се бе замислил прекалено дълбоко. Истината бе, че не я чу да влиза. Когато сложи ръце върху очите му, той подскочи.

— Лесно се стряскаш.

Осветлението в стаята не бе включено. Само екранът на телевизора потрепваше и вечната улична светлина на Монгкок се просмукваше през пердетата. Мойра бе просто глас и ефирна ласка. Той вдигна ръце нагоре и назад и докосна гладката коприна на нощницата й. А под тъканта усети онези успокоителни гърди, които едва не му бяха донесли сън.

— Предполагам ирландските ми гени.

— Ирландците не са толкова неспокойни. Половината полицаи в Ню Йорк са ирландци, и аз в това число. Моминската ми фамилия е Кели. Мен ако питаш, ирландците притежават всичката чувствителност на чувал картофи.

— Обзалагам се, че детективите в отдел „Убийства“ също лесно се стряскат.

Тя седна до него.

— Мислил ли си някога да смениш работата си?

— О, да. Пред мен има големи възможности: охрана в банка или консултант на триадите. Бих могъл да направя голяма кариера, ако нямах един проблем.

— Здравословен?

— Почти — не ми стиска.

Тя се сгуши в него.

— Не вярвам. Нали видях снимка, на която ти връчват награда за смелост.

— Тогава бях много млад. Реагирах инстинктивно. Предполагам, че съм бил впримчен между два страха. И страхът, че могат да ме нарекат страхливец, се е оказал по-силен.

— Но си спасил човешки живот.

— Може би.

Тя плъзна нежно ръка по бедрото му и продължи нагоре, докато стигна до шията му. Пръстите й докоснаха лицевите му мускули, спирайки се изучаващо на онези, които трепкаха от нервния му тик.

— Знаеш ли… на запад, там откъдето идвам, се смята, че помага, ако споделиш проблема си с друг.

Той се наведе напред и запали цигара.

— Сигурно е така, защото на запад имате проблеми, за които да говорите. За вас те са като тръни: напипваш го, издърпваш го и доживяваш щастливи старини.

— Как е на Изток?

— Китайците му казват „да оцелееш в бурно море“. Боли те не от тръна, а заради цялото ти обкръжение.

— В Хонконг, най-богатия град на земята?

— В Китай. Хонконг е като коледната украса — Коледа идва и си отива.

— Никой не се вълнува чак толкова от политиката — възрази спокойно Мойра. — Нали затова плащаме на политиците — да се занимават те с нея. Жена ли е замесена?

Той отпусна глава назад върху облегалката на дивана.

— Да, жена е.

— Виж, аз утре си заминавам. Едва ли повече ще се видим някога. Мога да остана за теб само глас в нощта. Ти веднъж ми помогна, при това повече, отколкото предполагаш. Защо не ми позволиш да ти помогна аз сега?

Той се усмихна в тъмнината.

— Тя е китайка — до мозъка на костите си. Но не непроницаема, както обичате да се изразявате вие. Имаше лице като пълна луна и очи, разкриващи най-нежната душа, която някога си срещал. Искрени очи, но каква полза от това, след като тя не можеше да лъже… Беше нисичка и пълничка, под метър и шейсет. Колкото и трудни да бяха времената, тя винаги имаше купичка варен ориз и свинско или патица за децата. Най-смелото нещо, което някога бе правила в живота си, бе да дойде в Хонконг, но и това бе сторила само защото по-голямата й сестра вече била дошла тук. Изминала целия път пеша. Като много други в онези времена. Групата им, както другите групи преди тяхната, направила лагер край границата. Скрили се от войниците, а когато нощта паднала, побягнали към граничните заграждения. Знаели, че някои от тях ще бъдат убити. Куршум в тила от Червената армия. Повечето все пак преминавали. Само че и британците не били пълни със състрадателност. Връщали бежанците, които залавяли край границата, но имали едно правило — едно от онези смешни британски правила, сякаш ставало дума за училищна игра. Онези, които стигнели до Хонконг и имиграционния отдел, можели да останат. Тя успяла. Малкото трътлесто китайско момиче успяло в нещо, което донесло смъртта на по-яки от нея.

Чан млъкна и стана от дивана, търсейки нов пакет цигари. Когато се върна, оглади с длан нощницата върху гърдите на Мойра. Тя задържа ръката му.

— Продължавай.

Той изпусна дълга струя дим в мрака.

— Не, това не ти е интересно. Ти очакваше разказ, пълен със секс и душевни терзания.

Тя пусна ръката му и сложи своята върху бедрото му.

— Не е истина. Това е майка ти, нали? Забравяш, че и аз съм майка. Бях… Майките напоследък не са много популярни. Приятно е да срещнеш човек, така силно обичащ жената, дала му живот.

Чан долови обидата в гласа й. Стисна ръката й.

— Извинявай, държах се егоистично. Забравих за твоята скръб.

— Толкова приятно ми е да те слушам как говориш. И да разказваш неща, които никога не съм чувала през живота си.

Той отново пое дима с пълни гърди и намери опипом пепелника в тъмнината.

— Май-май живяла известно време със сестра си в колиба за бежанци. Тогава се появил Пади. Името му не е Пади^[1], естествено, аз мисля за него като за Пади. Мисля, че я е обичал — така както един мръсник може да обича своята противоположност. А тя наистина му вярвала, когато й казвал, че му се налага да работи нощна смяна през седмицата, за да може да бъде с нея през уикендите. Напълно правдоподобно обяснение, защото точно така работели повечето китайци. А той, разбира се, ходел да мърсува из Ванчай, но му харесвало да има и емоционалното убежище, което му дарявала тази обожаваща го кръглолика малка китайка. Родил съм се първи, а след три години се появила и Джени… Тринайсет години по-късно Пади изчезнал един ден, така както падитата правят. Май-май изпаднала в депресия. Никой никога преди не я бил виждал в подобно състояние. Дори забравила да ни храни, така че се наложило да го прави сестра й. В крайна сметка решила, че тези грамадни червенолики мъже с кръгли очи са дяволи, както впрочем всички твърдели. Разбрала, че е напуснала родното си село, за да се довлече точно в страната на дяволите. Така че решила да се върне там, откъдето била дошла. Отново пеша. Неясно как избягнала срещата с войниците на границата. Според мен те не се вълнували особено от това, че някой иска да се върне в КНР… Когато се добрала до своето село, там гъмжало от червеноармейци. Наближавал края на втората гражданска война за Китай през този век — наричали я Културна революция. За да запази властта си, Мао насъсквал хората едни срещу други: млади срещу стари, брат срещу брата, ученик срещу учителя, жена срещу мъжа й. Истинска оргия на страха във възможно най̀ китайски стил. На външния свят това било представяно като самоотвержен социалистически експеримент. Умни мъже и жени от Европа и Америка били поканени и развеждани в нещо като китайски Дисниленд, където всичко било прекрасно и хората така искрено се усмихвали… Само че истинският Китай бил в селца като това на Май-май, където я арестували с обвинението, че била куче на капиталистите. Нахлупили й шутовска островърха шапка, разобличаваща я като глупачка, и я повели из улиците. Момчета на нейната възраст, а и по-млади от нея. Накарали я да си признае — нещо, което тя с готовност направила, понеже вярвала на всичко, което й казвали и сама го допускала — че е заблудена жертва на зловредния Запад… Щели да я освободят накрая, но тя направила грешка — грешка, която само най-невинните могат да направят. Казала им, че ще трябва да се върне в Хонконг, за да доведе децата си. Като чули това, онези решили, че не се е превъзпитала достатъчно и я хвърлили от четвъртия етаж на една административна сграда. От удара си счупила двата крака и таза, а в главата й се отворила дупка. Тя обаче по някакво чудо оживяла. Намерих очевидци, които разказват, че останала да лежи там, където била паднала, за да умре веднага, понеже разбрала, че никъде по тази земя, от запад до изток, няма място за нея. Чиста душа с голямо лице като кръгла луна, която вярвала на всичко, което хората й казвали.

Чан отиде при хладилника, намери в него кутия бира и се върна. Двамата останаха да седят потънали в мълчание.

Накрая Мойра се изкашля.

— Какъв тежък товар от омраза, с който да живееш. Омразата е проблем, точно като трън, в моите западняшки очи.

Чан поклати глава, отвори кутията и отпи.

— Не, омразата не е проблем. Ако си лош и мразиш, тогава ще убиеш някого, ако си добър — ще му простиш, ако си по средата — ще се поколебаеш… но не това е истинският проблем.

— А кое?

— Начинът, по който онези обърнаха нещата с краката нагоре. Това е, което може да те подлуди.

— С краката нагоре?

— Това ти казах. По време на Културната революция разни важни хора като филмови звезди, известни коментатори на BBC, съпровождани от операторски екипи, френски журналисти, симпатизанти на левицата — всички те отидоха в Китай и бяха измамени. Казахме си „Окей, това е защото Западът е наивен — искал е да повярва във величествения социалистически експеримент, а лукавите старци в Бейжин, които са така добри в хвърлянето на прах в очите, само това и чакат“… Но един ден истината се разбра и отново нищо особено не се случи — никой така и не чу онези знаменитости да се извинят за глупостта си. Тогава си казахме „Добре де, какво друго би могло да се очаква? Те са притеснени, а и дори да признаят, могат ли нещо да направят? За сметка на това следващият път, когато старците започнат да избиват хора, Западът със сигурност ще ги разобличи пред целия свят“. Точно така и се случи, когато убиха студентите на площад Тянанмън през юни 1989 година… Западът побесня. Телевизията не спираше да предава възмутени хора, които осъждаха насилието, политици говореха за търговски санкции и никой повече не вярваше на побърканите старци. Но се намериха хора в Америка, Япония и Европа, които казаха „Я почакайте, та там има милиард и четиристотин милиона души — най-големият пазар на света — и ако вие наложите търговски санкции, тогава някой друг мръсник ще се намърда вместо нас да продава тениски, гуменки, джобни калкулатори и мопеди“… Така че санкциите не продължиха дълго, а смахнатите старци в Бейжин се изсмяха толкова гръмогласно, че можеха да се чуят чак в Хонконг. А само след два месеца пак те ще дойдат тук с танкове, с циничните си усмивки и с всичкото си презрение към човешкия живот. Китайските паравани отново ще се вдигнат и този път никой там в твоята страна няма да иска да знае какво всъщност става тук. Твоят народ ще бъде доволен да наблюдава играта на сенките по стената на паравана и ще бъде доволен, че няма да има основания да спира продажбата на тениски. Това е проблемът: как да живееш, когато трябва постоянно да се преструваш, че светът е с краката нагоре, защото винаги си е било така.

Мойра беше спряла да го гали. Светлината от телевизора играеше по лицето му. Когато проговори, гласът й беше дълбок и гърлен.

— Трудна работа, Чарли. Не съм сигурна, че бих могла с нещо да ти помогна.

— Е, има едно нещо, което поне малко би помогнало.

— Назови го.

— Можеш да спреш да лъжеш.

Пауза.

— Да спра да лъжа ли каза?

— Да, точно това казах. Ти си била сержант в нюйоркската полиция, но си се пенсионирала преди две години. Дъщеря ти, Клеър, е учила в нюйоркския университет, но е завършила бизнес, а не социология. Странна грешка за майка.

Мълчанието продължи толкова дълго и Чан сметна, че Мойра не смята да му отговаря. Това нямаше особено значение. Той отново се загледа в стрелкащите се фигурки на майсторите на кунгфу. Де да можеше наистина злото да бъде заличено така лесно. В този миг лошите монаси от черния манастир контраатакуваха. Те лесно се различаваха от добрите, защото се зъбеха и говореха рязко и грубо, докато добрите излъчваха доброжелателност. Чан реши, че ако някой ден застане пред камерата, той ще бъде от лошите. Мойра се прокашля в знак, че възнамерява да проговори.

— Проверил си още същия ден? И в университета? Предполагам усъмнил си се заради онези неща в магазина, нали? Не ми повярва като ти казах, че съм го направила, за да те проверя?

— А ти очаквала ли си да повярвам? — обърна се Чан към нея.

— Мисля, че не.