Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (50)

47.

Шегуваш се!? И съдията наистина казал това? Четни виновен, нечетни — невинен? Това ако не е по азиатски…!

И аз имам за теб няколко страхотни истории, които в момента печатам на машина. Исках само набързо да ти драсна тези няколко реда, за да ти каже, че мисля за теб. Сигурно са минали 48 часа, откакто ти се обаждах за последен път.

Между другото, онези заплетени малки китайски йероглифи, които беше добавил към последния си факс… опитах се да ги открия в китайския речник на библиотеката. Ако означават онова, което ми се струва, че означават, знай, че и аз мисля така.

М.

Чан неволно се озъби на факса, смачка го на топка и го хвърли в кошчето за отпадъци. Е, аз вече не мисля така. Ти знаеш, че е жива. Стоматологичния статус: сега знам, че си знаела.

 

 

От Управлението се обадиха, че трябва спешно да се яви там. Чан излезе от офиса си, взе метрото до Адмиралтейството и се разходи пеша в жегата до Арсенал стрийт. Обади се от пропуска до отдел „Убийства“ на трети етаж. Един от офицерите там му каза, че смъртта на Емили Пинг се разследва от главен инспектор Джек Сю. Чан се качи по широкото стълбище. По стените нямаше нищо, освен боя, стъпалата бяха застлани с грапава синтетична материя против подхлъзване и макар точно в момента никой в униформа нито слизаше, нито се качваше, той си помисли, че ако го бяха докарали тук със завързани очи, веднага щеше да се досети, че се намира в полицейска сграда.

Имаше някакво неуловимо от сетивата послание, свързано с органите за опазване на закона, което по нематериален начин се прикрепяше към стените и пода на полицейските участъци. Престъпниците скоро се научаваха да го долавят, но и полицаите също. Това бе първият случай за Чан, когато го викаха да окаже съдействие в разследване на убийство не в качеството му на следовател. Сю го чакаше в компанията на помощника си — млад инспектор китаец. Когато той влезе, Сю се усмихна.

— Съжалявам, че се наложи да те привикаме тук. Малко необичайно, нали?

Чан кимна и се огледа. Стената зад Сю беше като Бейо гоблен^[1], увековечил служебното израстване на този човек в системата: Сю като префект, Сю като полицейски кадет, Сю се дипломира, Сю е повишен в сержант, Сю арестува двама нашумели убийци от триадите, Сю става старши инспектор, Сю получава медал от губернатора, Сю в парадната униформа на главен инспектор. Чан се закле да изхвърли собствената си снимка, запечатала връчването на наградата за смелост, веднага щом се върне в офиса си. Имаше някои чисти китайски аспекти на професията му, с които ирландската му половина отказваше да се примири.

— Получихме копие на паметната ти бележка… онази, в която споменаваш, че е възможно да си оставил отпечатъци на мраморната масичка. Прав си. Имаше такива…

Чан позволи на погледа си да се задържи върху Сю за секунда по-дълго, отколкото бе необходимо. Ни най-малко не бе изненадан, че Сю си бе направил труда да провери. По-скоро бе изненадан, че не го бе поканил да остави за справка отпечатъците си на картичка. И понеже не го бе помолил, имаше само един начин, по който би могъл да се сдобие с отпечатъците на Чан. Като всички останали жители на Хонконг и той бе дал да бъдат снети отпечатъци от пръстите, когато бе подал молба за издаване на карта за самоличност. При нормални обстоятелства тези отпечатъци се смятаха за поверителна информация, достъпна за полицейските служби само след изрично съгласие на комисаря. Изглежда Сю бе поискал от комисар Цуи достъп до поверителна информация, свързана с Чан. И явно комисар Цуи бе дал разрешение.

Чан се усмихна:

— Сам ти казах.

Сю кимна:

— Приятелка ли ти беше?

— Не точно. Беше близка приятелка на моя зет. Прекарах на нейната яхта една нощ, заедно със сестра ми, мъжа й и още няколко души.

— Ще ми трябват имената им. — Чан се поколеба. Сю търпеливо чакаше. Младият китайски инспектор се наклони напред. Сю се облегна на стола си. — Може би смяташ за нужно инспектор Нг да ни остави сами…?

Чан почувства, че губи контрол над ситуацията. Защо бе изчакал Сю да го попита за това?

— Да.

Инспекторът разочаровано сви рамене и затвори вратата зад себе си. Сю извади служебния си бележник и приготви служебния си молив.

— Генерал Циян, политическият съветник мистър Милтън Кътберт, двама бодигардове на Циян, сестра ми Джени, съпругът й Джонатан Вонг.

— Много впечатляващ списък. Имаш забележителни връзки за обикновен полицай.

— Казах ти — тя е близка със зет ми. Той е съдружник в юридическа фирма. За неговата работа е важно да има контакти с подобни хора. Освен това, на борда бяха екипажът и готвачка от Шри Ланка, работеща за Емили Пинг.

— Да, вече говорихме с нея. Каза, че е спяла, когато си отишъл в къщата. Нищо чудно — било е след полунощ.

— Възможно е, не видях прислуга.

— А опиумът?

— Какво?

— Намерихме следи от скорошна употреба на опиум в къщата. Предполагаме, че ще намерим и в кръвта й. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Не.

— Бяхте ли любовници?

— Не.

— И дори не се е опитала да те свали? С нейната репутация?

— Не, не бих казал. — Чан не вярваше на ушите си, че говори това.

— „Не бих казал“? — настоя за подробности Сю.

Чан усети, че се изчервява.

— Поиска да спим заедно. Отказах й.

— Това ли бяха думите й?

— Да.

— Аз бих нарекъл това опит за сваляне.

— Възможно е.

— И когато й отказа, тя предложи да пушите опиум?

— Защо мислиш така?

— Разговаряхме с различни хора. Имам предвид мъже. Тази жена е имала голяма слава. Секс, наркотици… май единственият западен порок, който не я е интересувал, е рокендролът. Един мъж не отива на гости на такава като нея, за да си играят на маджонг.

— Нищо не знам за опиума — повтори Чан, без да си дава сметка защо лъже. Не, знаеше защо го прави. Ако признаеше, че знае за опиума, това означаваше да отиде една стъпка по-близо до признаването, че е пушил с нея. Много пъти бе хващал даващи показания свидетели в такава примка. Ако миризмата се е измирисала, кучетата не могат да те надушат, но въпреки това го бе срам от факта, че мисли по този начин. Спомни си старата поговорка: разделителната линия между полицай и престъпник може да се окаже прекалено тънка, за да бъде забелязана.

— Според теб имаше ли някакви признаци, че тази жена изживява някаква криза, че подлага на съмнение старите ценности, че се опитна да прозре смисъла на живота си… такива неща?

— Казах ти вече — не бяхме близки.

— Което не пречи да си последният от всичките й приятели, който я е видял жива. Имаш ли спомен да е използвала фрази на отчаяние като „Това вече няма значение“, „Какъв е смисълът“ и така нататък?

— Не.

— Нещо в разговора, което подсказва, че злоупотребява с наркотици?

— Не.

— Известно ли ти е да е правила опити за самоубийство?

— Не.

— Била ли е обременена от чувство на съжаление или вина?

— Никога не ми е говорила за такива неща.

— Защо не я изчука?

— Какво?

— Ти си необвързан човек, разведен. Тя е неомъжена — най-привлекателната мома в Хонконг, ако не в цял свят. Никой от останалите не й е казвал „не“.

— Отговаряш сам на въпроса си.

— Толкова ли си специален.

— По-скоро особен.

Сю се облегна на стола си, после рязко се изправи и мушна ръце в джобовете. Разходи се до прозореца и замислено се загледа.

— Тя не е курва — човек просто не може да използва подобна дума към милиардерка. Била е ненаситна. Използвала е влагалището си за доминация и в това по-скоро е приличала на мъж — завоевател на слабини. Може би точно това не ти е харесвало. Ти си безкрайно независим. Всички го твърдят.

— Предполагам това не е незаконно. — Сю кимна и се насили да се усмихне. — Е, имаш ли хипотеза дали е убийство или самоубийство? — Чан зададе въпроса си с възможно най-смирен тон.

Сю поклати отрицателно глава.

— Не се бях сблъсквал с толкова прецизно балансиран случай. Да отидеш с плуване до центъра на басейна, където е решетката за отводняване, да се оковеш с верига, да си сложиш белезниците с ръце на гърба… — Той сви рамене. — Ще ти трябват дробове като мехове, но мисля все пак може да се направи. Кадетите в полицейската школа се оковават за майтап в какви ли не пози. Дори аз и предполагам ти сме го правили, нали?

Чан кимна утвърдително. Убийството би било възможно най-простото разрешение, но защо убиецът ще оставя ключовете на дъното на басейна точно под нея, където съществува риска тя някак да се добере до тях, преди да е умряла?

— Може би защото убиецът е искал да изглежда като самоубийство. А може и да е хвърлил ключовете във водата, след като е умряла.

Сю кимна:

— Помислихме за тези възможности.

— Естествено.

— Но ако е било убийство, защо няма никакви следи от борба? Тя е силна, много атлетична жена. Нима не се е съпротивлявала?

Чан отново се изчерви.

— Плуваше като делфин. Имаше страшни дробове.

Сю го изгледа.

— Ами… благодаря, че се отзова да дойдеш. Ако решим, че не е самоубийство, ще трябва да говорим пак.

— Винаги. — И Чан стана.

Сю също стана.

— Между другото, какво става с твоя случай? Има ли някаква истина в слуховете?

Чан се насили да изглежда приветлив.

— Нали знаеш: всички слухове в крайна сметка се оказват верни. В интерес на истината обаче, този път май съм попаднал на следа. Утре вечер имам среща с информатор.

На прага поспря и пожела на Сю успех.