Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (18)

15.

Макар да не бе най-голямата фирма за юридически услуги в Хонконг, компанията на Джонатан Вонг се занимаваше изключително с проблемите на така наречените CIP^[1]. Като правен консултант зетят на Чан разделяше особено важните търговци, интересуващи се от техните услуги, на три главни групи: богати, много богати и баснословно богати.

Само богатите сред тях плащаха обедите си, по-висшите категории очакваха да бъдат нахранени и напоени, а Емили Пинг най-много от всички. Тя беше сред баснословно богатите, при това по няколко причини, най-важната измежду които бе, че неотдавна приятелите й в Бейжин я бяха назначили за управителен директор на притежавана от КНР компания за развитие, регистрирана тук. Новата компания имаше за задача събиране на капитал в Хонконг с цел финансиране на разработката на големи парцели земя покрай коритото на Перлената река. Като доказателство за вярата й в успеха на това начинание, тя бе вложила значителна част от собствените си средства в него.

Взаимоотношенията Вонг-Пинг бяха от онзи вид, който е по-лесно да бъде разбран в Азия, отколкото на Запад. Семействата им имаха далечна родствена връзка, а двамата бяха приятели от детство. Бяха седели на един чин в училище, бяха вземали изпитите си заедно, бяха следвали в Англия пак заедно, макар и в различни университети (Емили в Кеймбридж, Вонг в Оксфорд). Така и не бяха станали любовници. Емили бе кумувала на сватбата на Вонг с Джени, сестрата на Чан. В Азия някои аспекти на човешкия живот наистина могат да останат невинни, ако невинността означава неомърсеност от сексуални намеци.

Виж, с парите бе по-различно. Вонг бе произлязъл от богато семейство и един ден вероятно щеше да наследи повече от милион долара, но тя бе несравнимо по-богата от него. Той дължеше партньорството в настоящата си фирма на Емили, която бе настояла да канализира търговските си сделки през него и никой друг. При това положение Вонг нямаше нищо против да плати обяда й… още повече, че той така или иначе щеше да мине за сметка на фирмата.

Вонг я чакаше в „Чайна клъб“ — заведение, заемащо цял етаж в старата сграда на „Банк ъф Чайна“. Сервитьорите тук бяха облечени в униформи на китайската червена армия, Председателят Мао строго съзерцаваше обядващите от грамаден портрет, а по стените плакати в стил „Стена на демокрацията“^[2] се състезаваха за вниманието на посетителите, редом с по-абстрактни платна от Бейжин. Вонг харесваше Чен Гуанжонг и другите китайски художници, успели да съчетаят китайската чувствителност със западния стил. Мебелировката беше изящна: черно дърво и мрамор. Всички намираха за прекрасна идеята да се предизвика носталгия по китайския комунизъм, преди да си е отишъл окончателно.

Вонг си поръча „блъди мери“. На една от съседните маси видя английската съпруга на един от партньорите си, на друга маса за шестима седяха двама адвокати и трима бизнесмени, които до един познаваше добре, а в дъното зърна партньора си, занимаващ се с въпросите на интелектуалната собственост — дребен англичанин с притесняващия събеседниците му навик да носи монокъл. Както и да го погледнеш, Хонконг си беше малък град, в който супербогатите обитават социален архипелаг, обричащ ги вечно да се натъкват един на друг по всяко време на денонощието. Докато опитваше питието си, Вонг видя, че англичанинът, за когото всички знаеха, че е политически съветник на губернатора, влезе заедно с кмета на Шанхай. Следваше ги Емили.

Черният й костюм на Шанел с позлатен колан хармонираше с черните чорапи и черно-белите й обувки с високи токчета. Внушителният й бюст изпълваше до опън бялата блузка със златни копчета. Вървеше права като глътнала бастун и онова, което се набиваше в погледа на околните, бе същото, за което мнозина твърдяха, че е най-големият й капитал — челюстта. Добила здрав слънчев загар на палубата на нечия яхта, тя изглеждаше готова да покори и най-високата планина.

Вонг я чу да казва на мандарин нещо на кмета на Юанхай. Той се обърна към нея усмихнат. Кътберт, политическият съветник, отстъпи встрани, давайки възможност на двамата стари приятели да се поздравят. Но тя познаваше и Кътберт, така че тримата останаха за миг в обща компания, разменяйки си любезности, докато накрая Емили посочи масата, където Вонг търпеливо я чакаше, и се извини.

— Кметът на Шанхай — обясни му тя и поднесе последователно бузите си за целувка.

— И политическия съветник Кътберт — допълни Вонг, обръщайки ръце с дланите нагоре. — Не мога да се състезавам с теб — твоите познати винаги са по-важни личности от моите.

— Имам голяма тайна. Казва се „да си изядеш баничките“. Ако беше ял твоите фа, както не се съмнявам, че майка ти е настоявала, и ако не беше гледал всички онези филми, кой знае… може би и ти щеше да се познаваш лично с кмета на Юанхай.

— Скучно, скучно. Между другото, как си с циците?

Емили сложи пръст на устните си.

— Ш-ш-т! Не така високо! — И направи гримаса: — Не съм добре. Такова унижение. Един бог знае какво ме накара да си сложа тези импланти — никой не би казал, че бях плоска преди това. Не мога да си го обясня.

— Казвах ти да не го правиш — напомни й, насочил обвинително показалец към нея Вонг. — Феминистките могат да те застрелят.

— Феминистките ли? На кой му пука за тях? За да си феминистка трябва да вярваш, че мъжете са завзели цялата власт. Моят проблем е, че съм прекалено внушителна. Мога да убия ерекцията в италианец за две секунди. Преди осемнайсет месеца си втълпих, че не безцеремонното поведение, а размерът на бюста ми е причина за провала в сексуалния ми живот. Сложих си имплантите и разбрах истината — било е безцеремонното ми държание. А ето че сега на всичко отгоре имам проблеми с тях и не съм никак далеч от мисълта да се включа в протестното движение срещу онзи хирург в Лос Анджелис, който прави тези операции. Защото се оказа, че има шейсет жени като мен с болки в гърдите и нерви, опънати до скъсване.

— Никой ли нямаш в момента?

Тя повдигна рамене и допълни жеста с ръце.

— Ти шегуваш ли се? Имаш ли представа колко съм заета?

— А онзи блондин?

— Само за избърсване, мили — и като видя, че Вонг отвратено изкривява лице, допълни: — Той е обикновен нов служител в прокурорската служба.

— Аха… и никой друг?

Тя се усмихна:

— Знаеш ли защо обожавам обедите с теб, Джони? Ти си единственият мъж под петдесетте в този град, който не се страхува от мен. Добре де, имаше едно момче миналата седмица в Юанхай — чувствително, артистична натура — което силно ми напомни за теб. Само че се наложи да го изоставя. Голяма лепка се оказа. Трябваше да му дам пари, за да се пръждоса. Да оставим това… Как върви бизнесът? Оформя се работа за теб — много голяма. По-голяма от последния път.

Вонг остави чашката и взе пръчиците за хранене, за да подбере парченце от джинджифиловата туршия. Огледа се. Както обикновено, зад събралите се тук стоеше състояние равно на брутния вътрешен продукт на европейска страна. Поискаха ли, можеха да купят Манхатън… ако вече не го бяха сторили. Но въпреки вечно кипящата трескава енергия, която Хонконг с такава лекота генерираше, никой тук никога не бе спонсорирал макар и веднъж в живота си някаква научна дисциплина или форма на изкуството. Съмнително изключение правеха филмите с Брус Ли. Всеки един от стотиците разговори на английски, кантонски, мандарин, фукински, шанхайски, немски, френски и италиански, се въртеше по един или друг начин все около една и съща тема и това не бе нито любовта, нито прогреса на човечеството. Вонг често си задаваше въпроса дали щеше да се чувства по-щастлив, ако не бе имал падналия му се голям късмет. Може би щеше да прави художествени филми някъде из Европа или щеше да изживява драматична любов с жена, която не спира да приказва за своите чувства, или да намери приятели, които се терзаят от световните проблеми.

После вдигна поглед към приятелката си и се усмихна:

— Знаеш ли, никога няма да мога да ти се отблагодаря!

Лицето й светна.

— Сега, най-важното — как е Джени?

Вонг също се зарадва, че го пита. Наведе се напред. Когато ставаше дума за интимни неща, двамата с Емили преминаваха на кантонски:

— Бременни сме. Съвсем официално.

Емили тихо извика и се хвана за главата.

— Браво!

Всички се обърнаха към тях, погледнаха въпросително Емили и отново се съсредоточиха върху храната си. Тя широко се усмихна. Вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьора и поръча шампанско. Той се върна светкавично със сребърна кофичка на поставка от черно дърво. Тапата изгърмя и отново привлече вниманието на всички.

Докоснаха чаши.

— И как ще кръстиш малкия бамбино? С традиционното хонконгско име хибрид между английски и кантонски?

— Вероятно. В името на семейството ще се спрем на едно от традиционните кантонски имена. Знаеш, че имената на момичетата винаги включват наименованието на цвете, а тези на момчетата — нещо, свързано с мъдростта.

Емили одобрително кимна.

— Между другото, благодаря за партито онази вечер. Знаеш ли, за първи път срещнах твоя шурей. Не знам как не съм го забелязала на венчавката ви.

— Не е трудно да не го забележиш. Той рядко се задържа по светски мероприятия.

Емили отпи нова глътка от шампанското.

— Изглежда много енергичен. Споделя ли с вас за работата си?

— Само ако го оставя да говори.

— Интересен ли е?

Вонг изкриви лице.

— Не ми казвай, че си го харесала!

— Той сподели, че разследва убийствата с месомелачката. Горрий! — изрази тя емоцията си на китайски.

— Искаш ли да ви запозная официално? Той много обича да си го изкарва по някакъв начин на привилегированата класа.

— О, не съм чак толкова заинтригувана. И все пак… не е ли странно — да ги смелят по този начин?

— Триади.

— И аз предполагам така. — Тя също си избра парченце джинджифил и на свой ред се огледа. После се наклони напред и прошепна: — Значи още не си имал шанса да разбереш от своя вманиачен шурей какво точно се крие зад убийствата с месомелачката?

Вонг спря да яде.

— Емили, за какво става дума…? Какво ти става? Откога се интересуваш с какво се занимават престъпниците?

Тя въздъхна:

— Знаеш ли, с възрастта все по-често се питам как живеят бедните. С теб не е ли така? Ние сме някак изолирани, не мислиш ли?

Вонг сви рамене:

— Изолирани от убийства с месомелачка? Надявам се така и да си остане. Какво ще кажеш да сменим тази тема…? Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквам задушените морски охлюви!

Емили се засмя. Когато донесоха сметката, му обясни, че този път обедът е от нея. И дори настоя да завършат с любимото бренди на Вонг — „Арманяк“.