Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (40)

37.

— Югоизточна Азия е като Бермудския триъгълник — хората просто изчезват без следа — каза Астън и хвърли на бюрото на Чан куп факсове.

— И какво искаш да направя?

Чан прегледа факсовете, сканирайки само заглавната част: Полицейско управление на Сан Франциско, Криминално управление на Манила, Кралска тайландска полиция… Справки за безследно изчезнали лица с ударение върху жени от бялата раса. Малък брой от тях бяха за изчезнали китайци мъже.

— Заведи ги към дело — нареди Чан.

— Тези, за момичето — тях можем да ги забравим, нали така? Но Джекил и Хайд може и да бъдат тук някъде.

— Знаеш приблизителната възраст, която ни интересува, отсей кандидатите на тази база — каза Чан.

— Но тук няма приложени стоматологични статуси за ПИ. Как да постъпя, ако попадна на подходящи кандидати?

Чан запали цигара и сви рамене:

— Знаем, че онова, което извършителите със сигурност не са искали, е позитивната идентификация. Нали с тази цел са смлели телата. Така че ще трябва да се свържеш с роднините на кандидатите и да провериш за всеки отделен случай дали не съществува стоматологичен статус. Като нямаме пръстови отпечатъци, тези статуси са единствената ни надежда.

— А ДНК?

— Какво ДНК — тя може само да докаже, че главите са от телата. На кого принадлежат главите е отделен въпрос. Освен ако роднините са запазили кичури коса…

— Какво?

— А… нищо. Проста ми хрумна. Кичури коса…

В деня, когато Пади си бе заминал завинаги, Чан намери малка купчинка книги, оставена на неговото легло, с кратка бележка, нескопосано надраскана с китайски йероглифи: „Прости ми“. Гледа тази бележка близо час, преди да бъде в състояние да приеме онова, което тя така икономично казваше. После слезе на брега на морето с книгите: „Казармени балади“ на Ръдиард Киплинг, „Избрани поеми“ на У. Б. Йейтс, „Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол и „Рубаят“ на Омар Хаям, които Пади трябва да бе купил съвсем наскоро в Хонконг. В „Рубаят“ той бе залепил кичур от кестенявата си ирландска коса. Със сълзи в очите и китайски гняв в сърцето евро-азиатският юноша бе разкъсал книгите — първо кориците, а после страница по страница. Бе хвърлил парчетата във водата, запазвайки за накрая точно ъгълчето с кичура. И бе останал на брега, за да проследи с поглед как течението ги отнася някъде навътре в огромното Южнокитайско море. После бавно се бе върнал в дъсчената колиба, където живееха, но тя вече не беше там. Докато бе стоял на брега, младият Чан бе влязъл в темпорална аномалия, така че сега там имаше сграда, вярно, напълно наподобяваща колибата дори в най-малките подробности, но малката къщурка, пропита от пода до покрива с онази любов към неодушевените предмети, на която само малките деца са способни, я нямаше. Преди този ден той не бе обръщал внимание нито на това колко малка е била колибката им, нито какъв неизлечим отпечатък бе оставила тя върху детството им. След това този спомен му беше неприятен.

От тогава насам китайската половина в душата му бе започнала с ирландската война, на която сигурно бе съдено да продължи до края на живота му. На „Алиса в Страната на чудесата“ той противопоставяше „Тао течинг“, на „Рубаят“ — „И ченг“ и поета Ли Бо^[1], срещу Киплинг се изправяха „Шест записки на един изплъзващ се живот“ от Шен Фу.

И в тази война на двете половини китайската винаги печелеше, но никога окончателно. Ирландецът неизменно оставаше и понякога той го сънуваше, виждайки го някак отстрани: мек, слаб, развратен мъж с подкупваща усмивка и любов към поезията, която за малко не го бе спасила. Колкото по-строга бе ставала китайската половина, толкова по-често се бе появявала ирландската. Например, Мойра. Само ирландски ценител на човешки нищожества бе в състояние да хареса четиридесет и девет годишна алкохолизирана крадла.

Преглеждайки механично за втори път донесените от Астън факсове, Чан се запита дали Пади е умрял. Въпрос, който сигурно бе писано да остане без отговор, особено след изхвърлянето на онзи кичур коса. Защото той не бе запазил отпечатъци, със сигурност нямаше стоматологичен статус, а разпознаването му след толкова години щеше да бъде немислимо. Към факсовете Астън бе добавил потвърдителна разписка от офиса на Райли на Арсенал стрийт: заявката на Чан за обръщане към Скотланд Ярд бе парафирана с мнение за изпълнение и находката от зъбите на жертвите вече бе изпратена. Но Чан знаеше, че ще мине поне месец, преди да се получи някакъв резултат.

Имаше и един факс от нюйоркското полицейско управление, който бе пропуснал.

Във връзка с вашия факс от 21 април ви уведомяваме, че капитан Френк Дилейни ще пристигне в Хонконг на 26 април, полет UA-204 на „Юнайтед Еърлайнс“ с информация, което може да представлява интерес за вас.

Подписът беше на Френк Дилейни, капитан към нюйоркското полицейско управление.

Показа факса на Астън.

— О-о, да… Извинявам се, шефе, забравих да те предупредя. Това е утре следобед. Искаш ли да го посрещна на летището?

Обедно време. Чан си пробиваше път през тълпите към своя апартамент. Ужасен уикенд сред толкова много хора. Не, той със сигурност можеше да си представи и по-приятен начин за прекарването му от яхта в претенциозната компания на възрастен психопат, свръхбогата нимфоманка и неспиращ да крои заговори дипломат. Въпреки това в мига, в който отново се бе потопил в жадуваната самота, беше почувствал как тя се просмуква в мозъка на костите му с първата болка на застаряването. Независимо че тялото му излъчваше сияние след докосването до слънцето и морето. Част от това сияние дължеше и на Емили, естествено. Още помнеше обещанието: Ако някога ти потрябва нова следа, поне знаеш къде да дойдеш.

Което явно бе свързано с нова ерекция… поредното препятствие.

Чан бе проживял живота си досега като олицетворение на онова, което англичаните наричат „любител на циците“. Твърдо бе вярвал, че удоволствието, което получава от тяхното галене, по някакъв начин се прехвърля пак през същите цици и зърната им към собственицата им. По тази логика да стиснеш с истинска страст торбичка с физиологичен разтвор за него бе еквивалентно на това да се вкара Павлов в най-интимната част на механиката на любовта. В крайна сметка истината можеше да се окаже точно такава, но Чан бе уверен, че кучетата на Павлов никога не са виждали хирургически шев.

А той не можеше да изгони от главата си образа на двата U-образни аленочервени белега, така ясно видими върху нежната матова кожа на Емили. Милиардерката, опитала се да си купи идеалното тяло. Не, той бе задал въпроса: Искала си да бъдеш идеална? Какво ли би се случило, ако бе имал смелостта да попита това, което беше в главата му: Защо си се обезобразила?

Но много по-интригуващият въпрос бе съвсем друг: Защо една от най-богатите жени в света иска да говори за тройното убийство в Монгкок, но се страхува да го направи?

Винаги когато бе в затруднение, Чан се консултираше с пророческата книга, известна като „И ченг“. Тази техника отсъстваше от полицейските ръководства, но Чан изпитваше истински респект пред дълбоката мъдрост на книгата. И бе особено доволен, че през последните трийсет години от развитието на физиката, квантовата механика бе потвърдила нещо, известно на китайците още от древността: Бог играе на зарове с Вселената. Следствие на тази убеденост бе, че мъдреците бяха любители на хазарта, който според тях по-правилно възнаграждаваше заниманията им, отколкото самата наука. Чан бе опростил тънката логика до простичкия въпрос: Кое би искал да знаеш: че e=mc² или че за да оцелееш, утре не трябва да се качваш на колата си?

Справката с великата книга обаче беше тънко умение. Най-важно бе да се формулира въпроса по максимално точен и достоен начин. И така: Допустимо ли е използването на пениса на мъжа за детекция? Той хвърли монетите и прочете присъдата: „Премахването на корупцията вещае успех. Ако съвестно се стараеш, преди и след като си започнал, очакват те велики дела“.

После образът:

Като вятъра, спускащ се от планината,

мъдрецът премахва корупцията.

Като вятъра той първо събужда хората,

като планината, дава им храна.

Чан запали цигара. Често му минаваше мисълта, че китайците знаят прекалено много. Обременени от натрупаните в продължение на пет хилядолетия противоречащи си прозрения, те бяха като компютър с прекалено много данни, които процесорът не може да обработи. Първата последица на претоварването е загубата на смисъл. Той затвори книгата.

Слезе в малкото ресторантче с четири маси, поръча патица с ориз, размени няколко ругатни със собственика и завърши с чашка зелен китайски чай без вкус, но успокояващ стомаха. Защо ли продължаваше да се заблуждава? Защо не признаеше поне пред себе си, че има и друг оракул, способен на много по-удовлетворителна прецизност в предсказанията, макар и на по-неудовлетворителна мъдрост в тях: Кътберт? Той звънна от телефонния автомат на стената в офиса на комисар Цуи. Цуи си бе у дома, но Чан имаше и този номер.

— Какво ти отне толкова време? — попита го Цуи, след като Чан му обясни идеята си. — Ела при мен утре. Ще поговорим.