Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (8)

5.

Макар да бе станало късна вечер, полицейският комисар, комисарят по сигурността и политическият съветник бяха единодушни, че въпросът е достатъчно важен и прави наложително да се срещнат още същата нощ. Цуи нареди на шофьора на служебната си бяла тойота да вземе Какстън Смит, комисаря по сигурността. Двамата влязоха заедно в асансьорното фоайе на комплекса правителствени сгради на „Куинсуей“, които — в 10:00 през нощта — бяха практически безлюдни. Качиха се на 21-и етаж и се отправиха по дългия коридор към кабинета на политическия съветник.

От стотиците англичани и англичанки, работещи за хонконгското правителство, единствен политическият съветник се назначава пряко от Форин офис и има дипломатически ранг. Този човек се отчита не пред губернатора, а пряко на колониалните си господари в Лондон, и е изпратен, с цел да бъде очи и уши на родината и да осъществява надзор върху онези действия на колониалната администрация, които могат да повлияят по някакъв начин на деликатните отношения между Лондон и Бейжин^[1].

Подобно на политическия съветник, комисарят по сигурността също прекарва деветдесет процента от времето си ангажиран с китайските дела, но по коренно различни съображения. Почти цялата граница на Хонконг — по суша и по море — е обща с тази на КНР и работата на „К по С“ е да се занимава с множеството гранични инциденти, започвайки с контрабанда, през опити за незаконна имиграция, до съзнателни провокации от китайска страна.

Цуи бе успял да се прибере у дома, преди да дойде тук, така че бе по спортен панталон и риза с отворена яка. Двамата англичани все още бяха официално облечени. Тримата седнаха край дългата маса в помещението пред офиса на „ПС“.

Милтън Кътберт вдигна поглед от кратката справка, която Цуи предвидливо бе успял да изпрати преди срещата им.

— Рони, разкажи ми най-напред за убийствата. Както личи, всичко започва от тях.

Цуи прочисти гърло и за миг се поколеба. После заговори:

— Като изключим сензационния момент, в тях няма нищо чак толкова особено. Прочел си най-важното във вестниците. Това са така наречените „убийства с месомелачка“. В склад в Монгкок е намерена цистерна с разлагаща се човешка плът, за която впоследствие се установява, че принадлежи на три различни тела. Нещастниците са били прекарани през промишлена месомелачка и поради това са абсолютно неразпознаваеми. По-подробният анализ показал, че и тримата са били смлени живи.

Кътберт трепна и повдигна вежди.

— Нима е възможно да се разбере това със сигурност?

— Индикация за това е състоянието на нервните окончания и състава на кръвта. Когато тялото изпитва жестока болка, нервите буквално се сгърчват сами в себе си, точно както постъпва и самият човек, а организмът изпуска в кръвта някакво съединение. Мелачката е пропуснала доста големи парчета, което позволило макар и минимален съдебномедицински оглед. Каймата в цистерната разкрила свити в спазъм от ужаса нервни ганглии, а последвалият анализ на кръвта подкрепил хипотезата, че жертвите се били живи по време на смилането.

— Мили боже — промълви Кътберт.

— Какъв ужас! — Какстън Смит нервно разтри коленете си.

— Продължавай, Рони.

— Това предположение води до един не по-малко изненадващ извод: телата са били обезглавени по време на смилането или след него, което следва от факта, че главите не са смлени. В цистерната няма и следи от мозъчна тъкан.

— Момент — спря го Какстън Смит. — Да не искаш да кажеш, че жертвите са били живи, но без глави, докато са ги млели?

Цуи остро го погледна.

— Не съвсем. Единственото обяснение е, че в определен момент от разправата — вероятно когато са умрели от загубата на кръв — главите им са били отрязани.

— И намерени от разследващия екип едва днес?

— Очевидно не — не се сдържа Кътберт, — но да не прибързваме със заключенията. Рони, ако не възразяваш, опитай се да спазваш хронологията.

Цуи поспря колкото да си вземе бонбон против кашлица от малка кутия на масата. Засмука го и продължи:

— Предварителното разследване подсказа, че убийствата имат някаква връзка с наркотиците. Първоначално насочихме вниманието си към триадите — кой друг би могъл да бъде? Районният началник на полицията в Монгкок назначи главен инспектор Чан за ръководител на екипа. Обаче при подчертания интерес на медиите и особено след като Чан откри, че телефоните му се подслушват и на всичко отгоре някой е ровил из материалите по случая, вероятно с цел да ги преснима, аз разпоредих Чан да докладва пряко в Управлението — предпазна мярка, към която прибягвам при делата от особена важност. Освен това назначих главен суперинтендант Райли за наблюдаващ разследването.

— Как е разбрал за копирането? — поинтересува се Кътберт.

Цуи се поусмихна.

— Чан е голям хитрец — дойде при нас от улицата. Издигна се без протекции и знае маса номера. Той сподели с мен, че слага белег върху папката — косъм или нещо такова. Забравил съм подробностите, но знам, че каквото и да е, било е предостатъчно, за да го убеди, че някой се е заинтересувал от резултатите на следствието.

— И какво е предприел?

— Ами „буболечката“ беше демонтирана, а всички материали вече се съхраняват в сейф. Доколкото знаем, от тогава досега не е имало други опити за намеса… поне не до днес.

— Говориш за граничния патрул, така ли?

— Да, всичко е в доклада, който ви изпратих.

Тримата замълчаха. Какстън Смит първи наруши тишината:

— Просто за лично сведение, Рони, защо си решил, че има нарковръзка?

— Не става дума за лично мнение. В началото на всяко следствие е нужна работна хипотеза, ако не за друго, то поне за да се внесе някакъв порядък в следствените мероприятия. Единственото разумно предположение бяха наркотиците: първо, Монгкок е известен като свърталище на триадите; второ, предумишленото изтезаване до смърт на трима души не се връзва с престъпление по любов; трето, извършителите е трябвало да купят или наемат голяма месомелачка за промишлени цели, което е индикация, че парите не са проблем за тях, защото има разнообразни и доста по-евтини варианти да изтезаваш и убиеш; четвърто, престъплението говори за известна организираност, а както знаем, организираната престъпност в голяма степен се финансира от наркосделки.

— Но защо не допуснем, че става дума за разчистване на сметки между гангстери?

Цуи звучно всмукна сока от бонбона си.

— Което ме навежда на петото и вероятно най-солидно съображение: от много време насам не сме свидетели на разправа между банди, а информаторите ни сред тях са доста добри. Това подсказва само едно: които и да са те, жертвите са били наказани от собствената им организация.

— Защо?

Цуи сви рамене:

— Кой би могъл да каже? Измяна? Бъркане в касата? Узнаване на важна тайна? Опит за премахване на някой намиращ се по-близо до върха на пирамидата?

Кътберт тропна с длан по масата.

— Добре, склонен съм да приема хипотезата за тройно убийство, имащо отношение към наркотиците. Това поне не засяга моите прерогативи.

Цуи го погледна видимо развеселен. Какстън Смит също се усмихна. Кътберт премести поглед от единия към другия.

— Е?

Какстън Смит реши да му обясни:

— Естествено, че няма отношение към твоята сфера на дейност, Милтън, докато не решиш да включиш в списъка на заподозрените най-голямата в света организация, занимаваща се с транспортирането и продажбата на хероин в Югоизточна Азия. Наречи я, ако щеш, най-могъщата триада.

Цуи преглътна остатъците от бонбона против кашлица.

— Мисля, че той говори за Народноосвободителната армия, Милтън.

Какстън се облегна на стола си, отново огледа последователно двамата си приятели и се замисли. Едно от предимствата да работиш за доброжелателна диктатура — а точно такава е същността на колониалната система — е в това, че по върховете няма въртележка на кадрите. Човек дотолкова свиква да вижда по оперативките едни и същи лица, че за него постепенно става важно не онова, което се записва в протоколите, а неизказаното. Не че нямаше и недостатъци. Например беше невъзможно да заяви, че слуховете за широкомащабни престъпления от страна на Народноосвободителната армия са преувеличени. И тримата знаеха отлично, че генералите на НОА не се гнусят да продадат най-съвременно оръжие на онзи, който е готов да плати най-много, като развеждат из армейските арсенали близкоизточни диктатори, терористи и кого ли още не, оставяйки ги да избират ракети, бомби, гранати, танкове и всичко, от което имат нужда. И то без да искат и чакат разрешение от Бейжин. А към всичко това следваше да се прибавят наркотиците.

Факт бе, че след като Дън Сяопин бе прозрял същото, което и Михаил Горбачов бе видял в СССР — че конвенционалната социалистическа икономика е обречена рано или късно на провал — това бе отключило природния гений на предприемчивите китайци във всички аспекти на капитализма. Така една от основните стоки на лошите стари времена, а именно опиумът, приел в наши дни формата на хероин, се бе превърнала в обект на бурна търговия по протежение на целия маршрут от Северна Бирма, през Юнан и материка в посока на Хонконг и Шанхай, за да поеме с кораби към Запада. Армията в Юнан изобщо не криеше факта на своето участие, но в Хонконг генералите се виждаха принудени да прибегнат до услугите на триадите.

Проблемът — когато си политически съветник на губернатора на Хонконг — бе как да се омаловажи криминалната роля на тримилионната комунистическа армия, за да се избегне откритата конфронтация между органите на закона в колонията и престъпниците в зелени униформи от другата страна на границата. Точно това бе подтекстът в мълчанието край масата: полицейският комисар бе донесъл със себе си точно онзи кошмар, който Кътберт внимателно бе отбягвал през последните десет години.

И отново Какстън Смит наруши мълчанието:

— Добре, нека погледнем нещата в очите — това рано или късно все щеше да се случи.

Кътберт изсумтя неопределено и впери поглед в Цуи за момент.

— Мисля, че се налага да научим повече за главен инспектор Чан.

Цуи кимна, отвори тънка пластмасова папка и извади от нея един лист.

— Чан Сю-кай, наричан от почти всички Чарли, по името на нелепия измислен герой^[2], е на 36 години. Разведен е след брак с англичанка. Без деца. Произходът му е наполовина китайски, наполовина ирландски, но той се самоидентифицира изцяло като китаец. Бащата се запилява, без да се ожени за майка му, макар че се задържал покрай нея достатъчно дълго, за да дари на Чан сестричка — Джени Чан Вонг, известна красавица и бивша „Мис Хонконг“, омъжена между другото за богат китайски адвокат. По-голямата част от детството си Чан е прекарал в колиба за бежанци в Новите територии, недалеч от Сай Кунг на източното крайбрежие. Тогава се случила трагедията: след като ирландецът си тръгнал, майката на Чан се завърнала, без сама да знае защо, в родното си село в провинция Гуандунг и била убита там от войници на Червената армия. Чарли тогава бил на петнайсет години. Той и сестра му останали на грижите на някаква живееща наблизо леля, която ги отгледала. Чан постъпва в полицията на седемнайсетгодишна възраст и постепенно се издига до сегашната си длъжност на главен детектив инспектор. Не е смятан за прекалено амбициозен. Бързото му служебно израстване се дължи най-вече на природна интелигентност, упоритост при решаване на заплетени случаи и готовността му да се труди в извънработно време. Не е особено общителен. Единственото му известно хоби е подводно плуване, макар че през двайсетте си години спечелва шампионата по карате. Сега, след разпадането на брака му, е склонен да прекарва дори още по-дълго на работа.

Цуи остави листа на масата и замълча.

— Ясно. — Кътберт сви устни с такава сила, че ъгълчетата им се извиха надолу. — А аз се чудех как така един напълно обикновен главен инспектор може да се озъби на някакви комунистически бандити в собствените им териториални води. Предполагам, че ги мрази с цялата си душа, нали така?

— Никога не съм го питал. Но какво друго би чувствал човек по отношение на организация, пряко отговорна или косвено замесена в убийството на собствената му майка?

Кътберт остро погледна комисаря.

— Няма две мнения. От друга страна, това го прави неподходящ да води конкретния случай, нали?

Лицето на Цуи внезапно загуби своята изразителност.

— Може да се погледне на нещата и от този ъгъл. Макар че една администрация с малко повече самоуважение би могла да възприеме и точно противоположната гледна точка.

Кътберт изгледа Цуи. Цуи невъзмутимо посрещна погледа му. Какстън Смит заби своя в пода. Настана продължителна тишина.

— Милтън, мисля, че разбирам позицията на Рони. Нещо повече, съгласен съм с него — проговори накрая Смит.

— Така ли? И за каква позиция по-точно става дума?

— Че ако имаме куража да си признаем тази истина, ние, британците, можем да бъдем най-презрените страхливци на този свят.

Кътберт за пореден път премести погледа си от единия на другия, почука с пръст по бележника си, промърмори нещо неразбираемо, стана, отиде до прозореца и се загледа през него. Легналите на дрейф големи кораби бяха осветени от носа до кърмата с гирлянди електрически крушки, като истински коледни елхи. Зад тях се виждаше Каулун — другата част на Хонконг. Трийсет мили по на север започваше Китайската народна република, където една четвърт от човечеството живееше охранявана от армия с численост над три милиона — страна, чието население изпитваше омраза към Великобритания, датираща още от времената на Опиумните войни. За разлика от двамата си събеседници, той гледаше на земята отвъд границата като на част от района, в който бе изпратен да работи. Разбираше гледната точка на Цуи, но един старши дипломат винаги има и други съображения…

Той се върна при масата и дръпна стола си до този на Цуи, който продължаваше да седи вдървено. Когато заговори, гласът му бе мек и почти успокояващ:

— Искам да помислиш, Рони. Ако открие кой стои зад убийствата, а той несъмнено ще го направи, и ако това е онзи, за когото ние си мислим, той ще намери начин да разкаже на света. А аз не мога да допусна един главен инспектор с двайсетгодишна ненавист към комунистите да разстройва отношенията между Великобритания и Китай. Но нека допуснем все пак, че изпуснем нещата от контрол. Какво следва да направи Великобритания? Да арестува Червената армия?

Сега беше ред на Цуи да стане.

— А може би важното е именно изпускането на контрола. Аз, за разлика от теб, съм китаец. На 4 юни 1989 година старците в Бейжин заповядаха убиването на хиляди мирно шестващи млади демонстранти. Прегазиха ги с танковете си — може да се каже, че ги смляха на кайма, ако държим да не се отклоняваме от темата. Само след осем седмици същите сенилни старци ще управляват този град, където са намерили убежище шест милиона бежанци — все мои сънародници. А от нас самите и помен няма да има. Аз ще съм пенсионер, а ти като дипломат от кариерата ще бъдеш изпратен другаде. Следователно моментът е крайно подходящ да вдигнем шум точно сега и да привлечем световния фокус върху конкретния проблем. Смятам, че ще бъде акт на предателство от моя страна да изпусна тази възможност за разобличаване престъпните действия на бандитите от другата страна на границата. Обаче, след като съм положил клетва пред кралицата и така нататък, аз ще се подчиня на заповедите ти. С една уговорка: ако наистина искаш от мен да извадя Чан от разследването на този случай, държа да получа това нареждане в писмена форма, при това с подписа на губернатора.

Чертите по лицето на Кътберт се изопнаха.

— Добре, Рони. Ще си получиш заповедта. И то както я желаеш — подписана от губернатора. Но аз най-напред ще трябва да се свържа с Лондон по факса. Моля те, дръж Чан настрана за двайсет и четири часа, ако обичаш. Междувременно бих предложил да прехвърлиш нашия главен суперинтендант Райли да работи в тясно сътрудничество с него. Просто като предпазна мярка в случай, че му хрумнат идеи, които не биха допаднали дори на теб.

Ледената тишина, която настъпи, бе за пореден път нарушена от Какстън Смит:

— Какво представлява този главен суперинтендант Райли?

Цуи се прокашля:

— Надежден, работлив, чувствителен към политическите нюанси.

— Това звучи като цитат от кадровото му досие, Рони — прекъсна го Кътберт. — Кажи ни неофициално що за човек е той.

Макар да владееше и двата езика като родни, Цуи се затрудни как да преведе на английски кантонската дума, мигновено изникнала в съзнанието му.

— Шушумига. — Той изгледа поред и двамата. — Ако сме приключили, ще ви помоля да ме извините, джентълмени. Какстън, имаш ли нещо против да се прибереш сам?

— Не се безпокой, Рони — усмихна му се Смит.

— Лека нощ, Рони. — Кътберт се опита да внесе жизнерадостна нотка в гласа си в опит да замаже разногласието.

На вратата Цуи поспря за миг. Изглеждаше като че ли иска да каже нещо, но после размисли и си тръгна. Кътберт и Какстън размениха погледи като двама мъже, които след дълго чакане най-сетне могат да се захванат с работата по същество.