Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (38)

35.

Чан реши най-сетне да се надигне от плаващата платформа. Беше седял на нея толкова дълго, че задникът го болеше, а краката му бяха изтръпнали. Трябваше да се хване за перилата и да изчака кръвообращението му да се възстанови. Орион висеше точно над главата му. Минаваше полунощ. Звездите бяха станали по-ярки и сега предметите дори хвърляха слаби сенки. Мислейки за Мойра, той събу гащетата си и скочи гол в морето.

Когато се качи обратно на платформата, беше напълно разсънен. Поля се от маркуча, върна се мокър в каютата си, избърса се енергично с меката хавлиена кърпа и изрови от сака си единствената книга, която бе донесъл тук. Легна на койката и лениво прочете предговора.

Започнал пътешествията си през 1271 година, когато придружил баща си и брат му при второто им пътуване до Китай. Там работил като дипломат и успешно се справил с много мисии на служба при Кублай хан. Въпреки пиратството, корабокрушенията, бандитизма и дивите зверове, Поло малко по малко се добрал до света на организираната търговия. Обожавал да описва скъпоценни камъни, подправки, коприна…

Имаше нещо в тази книга, което му се струваше важно, но някак му се изплъзваше. И все пак, с изключение на показанията на Мойра, тя бе единственият му шанс да разбере какво се бе случило.

Основният проблем с Клеър бе американската й националност. Винаги когато погледнеше картата, Америка му се струваше отчайващо далечна. Самият Ню Йорк му изглеждаше забучен в центъра на нищото, някъде по крайбрежието на Северния Атлантик, възможно най-далеч от Азия. А от него до Европа имаше още цял един океан. Не познаваше много американци и основните му впечатления за този народ бяха от филмите. Струваха му се пълна противоположност на китайците. Нямаха респект пред възрастта и не уважаваха възрастните, представляваха пъстра смесена тълпа, твърдо вярваха в нуждата от самоудовлетворение, бяха заклети индивидуалисти и като такива притежаваха голяма лична смелост. Съществуваше нещо, което наричаха „Американска мечта“: двама младежи на „Харли Дейвидсън“, момичета на задните седалки и наркотици скрити под акумулатора. Филм…

Колкото повече мислеше за тях, толкова повече му се изплъзваха. В главата му имаше вихрушка от противоречиви образи без център: мускулести войници, метнали през рамо тежки оръжия и поели по пътеките из виетнамските джунгли, убийството на президента Кенеди, алигатори в канавките, хомосексуалисти кинозвезди, играещи си с домашни питомци…

Имаше някакъв принцип, за който американците говореха по същия начин, по който британците превъзнасяха така наречения „феър плей“: всеки, независимо от своя произход, можел да стане президент. Представете си само: Чарли Чан, президент на Съединените щати.

Чудесен принцип, вълшебен. Като си помисли човек само как пали въображението на глупци и злодеи. Но заедно с това и каква могъща машина за илюзии! Да те докара дотам да повярваш, че можеш да бъдеш когото си пожелаеш: Кларк Гейбъл, Ейбрахам Линкълн, Джордж Вашингтон. Или Ал Капоне, Бони и Клайд… Само си сложи съответната шапка и си купи револвер. Марко Поло? Хм… Той набързо прелисти книгата.

Когато шейхът пожелаел смъртта на някой владетел, той първо провеждал експеримент, за да провери кои от неговите воини са най-добри. Изпращал ги на мисия наблизо със задача да убият определен човек. Без да роптаят, те отивали и изпълнявали заповедта на своя господар. После, след убийството, се връщали — оцелелите измежду тях, защото някои били залавяни и екзекутирани. Никой не можел да се спаси, ако шейхът от планината пожелаел смъртта му…

Известен пасаж, Чан вече го бе чувал във филм с Мик Джагър. Но какво ли означаваше всичко това?

От известно време му бе трудно да се съсредоточи, поради звуците, идващи от каютата на Джени и Джонатан, която бе непосредствено до неговата. Чуваше се някакво движение, разнасяха се стонове… Хората забравят, че яхтите не са като домовете им — стените често са тънък слой от фибростъкло, който само усилва звуците.

Нови стонове, шум от човешки тела.

— Не можеш ли да заспиш? — Беше гласът на Джени.

— Не, бях задрямал, но се разсъних и сега…

— Нещо те безпокои?

— Не… — Пауза. — Да.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Ами… тази нощ изчезна. Всички се питаха къде се изпари. Беше малко невъзпитано, ако ме разбираш.

— Бях с Чарли. Сигурно сте забелязали, че и той изчезна.

— Той е полицай и има проблем с деликатността. Но ти си ми съпруга и… и от теб се очакват някои неща.

— Деликатност ли? Защото не ближе задници?

— Не ми допада как го гледаш. Много е странно.

— Искаш да се караме, така ли? Какво ти има? Да не ме ревнуваш от брат ми?

— Защо винаги го гледаш така?

— Как?

— Сякаш е бог или и аз не знам какво…

— Като деца бяхме много близки. Заедно изживяхме голяма травма. Той спаси разсъдъка ми. Защото не знам дали се досещаш, но някои от тези, на които с такова наслаждение го смучеш, като Циян например, убиха майка ни.

Пауза.

— Не е ли малко банално?

— Какво…?

— Цялата тази вендета. Добре де, разбирам, изживели сте голяма травма, но животът си продължава. Това е било преди двайсет години.

— Нищо не разбираш. Липсва ти дълбочина на чувството.

— Дълбочина…? Това ли намираш в него?

— Окей, искаш да ти го кажа направо, тогава сега ще го чуеш. След като ни казаха, че Червената армия убила майка ни, аз откачих. Той се превърна в единственото, което имах. Посвети ми цялото си време и нито ходеше на училище, нито ме оставяше сама, макар и за секунда. Нещо особено се случва, когато си толкова близък с някого. Днес ми стига да го погледна и си спомням. Спомням си как любовта победи омразата. Не че един адвокат може да го разбере…

Дълга пауза, после отново се разнесе гласът на Джонатан, само че този път малко по-гаден и по-подъл, отколкото когато се правеше на чаровник:

— Предполагам трябва да те попитам все пак, той изнасили ли те или не?

— Какво каза? — възмутено попита Джени.

— Ако се е случило, когато си била под шестнайсет, това се брои за изнасилване. Често се случва в… в бедните китайски семейства. Може да се каже, че е най̀ необсъжданото престъпление на Югоизточна Азия. В първите си години като адвокат доста се занимавах със семейни дела и знам много добре за какво става дума.

— Ти си едно жалко адвокатче. Ще ти кажа само, че Чарли по-скоро би умрял, отколкото да се възползва от моята безпомощност. Но ако го бе поискал от мен, аз щях да направя всичко. Всичко, без изключение. И съм убедена, че щеше да ми хареса. Сега щастлив ли си най-сетне?

— Успокой се, моля те. Зададох напълно естествен въпрос.

— Естествен ли…? Мръсен адвокатски въпрос. Ти си пълен с превзетост и преструвки, но дълбоко в себе си си жалък сноб, за когото парите са всичко… Както впрочем за всички в Хонконг.

— Не викай! Да забравим това, моля те…

— Не се безпокой, няма да го забравя! Изнасилване, боже мой! Започвам да си мисля, че ти си човекът с проблем!

Чан се усмихна на стената. Тя винаги бе притежавала тази способност да извърта нещата. Сега нямаше да спре, преди да е извоювала безусловна победа.

— Виж, не искам утре цял ден да ми се цупиш. Знам, че те бива в това. Страшно съжалявам, че хвърлих сянка на съмнение върху твоя прехвален брат, бореца срещу престъпността, окей? Да оставим тази тема, хайде моля те…

— Не се притеснявай, няма да те изложа със селяндурските си емоции пред твоите приятели… или може би клиенти? За мен тази разлика е прекалено тънка.

 

 

Чан поклати глава и стана от койката. Спорът в съседната каюта бе раздвижил мислите му и сега сънят окончателно бе избягал. Обу си панталонките, качи се на горната палуба, седна на брашпила и се опита да различи котвеното въже, чезнещо в морето. Нощта беше спокойна. Не подухваше никакъв ветрец. Въжето влизаше във водата и не помръдваше, сякаш бе забито в мрамор. И също като мрамор бяха ръцете, които го подхванаха под мишниците и без усилие го повдигнаха във въздуха. Точно когато Чан обмисляше мисълта дали не е по-разумно да окаже някаква съпротива, иззад гърба му изникна вторият бодигард и го улови през краката.

— Спокойно — прошепна глас на английски в ухото му. Бейжинският акцент бе ясно доловим, но притежателят явно бе прекарал известно време в Англия.

Ръцете го пренесоха няколко крачки към кабината с щурвала и го поставиха на краката му. Откъм сянката се разнесе сопнат селски глас на мандарин.

— Извиняваме се — съобщи първият глас. — Видяхме те да излизаш от каютата си. Чакахме те. Искахме да дойдеш тук на скрито, за да не ни видят, че разговаряме. — Чан прие, че това е превод на думите на стареца.

Дръпна се от все още прикрепящите го ръце и зачака. Старецът се прокашля.

— Харесва ли ти яхтата? — Този път нямаше превод. Старецът бе задал въпроса си без чужда помощ. Спънатият, почти неразбираем английски създаваше впечатление за грубовата тъпота. Глас, по-подходящ за провеждане на спор на тема коя е най-добрата храна за прасетата.

— Да — отговори Чан.

— Искаш ли я?

— Не.

— А жилищен блок?

— Не.

Изсумтяване.

— Когато разбереш, обади ми се, окей?

— Когато разбера какво?

Ново изсумтяване.

— А ти как мислиш?

Чан не помръдваше. Ограниченият му мандарин се оказа достатъчен, за да разбере, че старецът нарежда на горилите си да го придружат до каютата му. Престанал да бъде безформена сянка, старецът се обърна за последен път към него:

— Между другото, не съм убил майка ти. Бяха Червените патрули, а не армията. Окей?

— Не — отговори Чан, но пред него вече не стоеше никой.

Той отново разтърси глава, насилвайки се да повярва. Трябваха му минути, за да осъзнае мозъкът му факта: Бях отвлечен от Китай. Отправи се към кърмата на яхтата.

Там, на мястото, където преди няколко часа бяха вечеряли, една червена точка се движеше нагоре-надолу, припламвайки. Кътберт нито стана от стола си досами перилата, нито поне обърна глава, макар че Чан съзнателно вдигаше с босите си крака повече шум, отколкото бе нужно. Спря недалеч от дипломата.

— Добре дошъл — поздрави го Кътберт. — Няма ли да седнеш?

Чан придърпа бял пластмасов стол. Осъзна, че в тази тишина гласовете пътуват надалеч.

— Отдавна ли си тук? — попита Чан.

— Току-що седнах. Не мога да заспя.

Но когато англичанинът тръсна цигарата си в пепелника, Чан забеляза в него купчинка фасове. Знаеше, че приличието изисква да проведат разговор на общи теми, но не виждаше никакъв смисъл да се прави на опитен в изкуство, което му бе толкова неприсъщо.

— Какво ми каза преди? Че нямало да й позволиш да ме прелъсти?

Кътберт бавно всмукна от цигарата си, извади табакерата и предложи на Чан. Чан прие, запали и зачака. Подчертаната апатичност в движенията на дипломата беше неестествена, дори някак неприсъща на английски аристократ.

— Още не е спала с теб, нали така? Тя силно се интересува от всички мъже под четиридесетте, с които още не е преспала… не че в Хонконг са останали много такива. Ако бях на твое място, щях да подклаждам интереса й… досещаш ли се?

Дипломатите бяха още по-нетърпими от адвокатите с умението си да дразнят.

— Какво ти пука? Всъщност, ти защо изобщо си тук?

Кътберт първо изпусна дима от дробовете си, после бавно кимна и след това изненадващо продължи да издишва още.

— Емили е интересно момиче.

— Изглежда я познаваш добре?

Кътберт бе на ръба да каже нещо по повод тяхната домакиня, но размисли. Въздъхна и махна театрално с ръка.

— Кажи ми, приятелю, не е ли прекрасно?

— Кое?

— Че сме тук, в този миг, в тази тропическа нощ, впримчени в една китайска загадка, която ще ни надживее.

— Това ли е, което привлича вас, англичаните, в Югоизточна Азия — китайските загадки?

— Нямам право да говоря от името на другите. След една година стаж в Китай, за да доизгладя своя мандарин, ме командироваха на друго място. Не изкарах там дълго. Китайският вирус вече ме бе поразил. Жадувах да бъда там, където плочите на земната кора се трият с жестока сила една в друга. Бях влюбен. Господи, липсваха ми дори поемите на Мао, ако можеш да повярваш. През 1964 той публикува „Сняг“, която бях научил наизуст… на мандарин, разбира се. Още помня последния стих…

— „За да откриеш великите мъже, потърси в тази епоха“ — цитира Чан. — Не че я знам на мандарин, чел съм я само в английски превод.

Кътберт бе застинал с цигара, вдигната пред устните му.

— Правилно. Ти действително си човек на изненадите, което впрочем е присъщо само на истински интелигентния. — Той замълча: — Но когато Мао споменава великите мъже, той има предвид азиатци.

Чан отговори след секунда-две:

— Като стана дума за китайски загадки, мисля, че разполагам с известна информация, която може да ти се види интересна.

С тон, изразяващ умерен интерес, Кътберт каза:

— Може би. Любопитно кое те е накарало да помислиш така.

— Преди десет минути той ми предложи жилищен блок, ако му кажа кой е работил с месомелачката, стига някога да разбера. Или поне така ми се стори.

— И ти не прие това щедро предложение?

— Не.

— Защо?

— Аз съм наполовина китаец.

— Което означава…?

— Че чакам да ми предложи два блока.

Кътберт отметна глава назад. Само благодарение на слабата светлина, идваща от сигналните лампички по котвеното въже, Чан можа да разбере, че се смее. Мълчаливо, като истински дипломат.

Чан се върна в кабината си леко засрамен. Това английско чувство за хумор е истинска зараза. Колкото и да се бориш срещу него, в края на краищата правиш същите тъпи шеги.