Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (31)

28.

Чан с одобрение забеляза, че свръхсекретният факс от Лондон бе изиграл мобилизираща роля из местните коридори на властта. Кътберт бе спуснал инструкции главният инспектор да получи свободен достъп до така наречения отдел за „играчки“ в местния клон на МИ6, и полицейският комисар Цуи бе обещал да оторизира, ако се наложи, със задна дата, всяка нужда от електронно проследяване, която Чан би сметнал за необходима. От цялата невероятна колекция за подслушване и визуално наблюдение Чан избра миниатюрен микрофон предавател с размер на копче, окомплектован с приемник и записващо устройство, както и пет камери с размера и формата на флакон червило. Той заключи микрофона и приемника в сейфа си и пусна петте камери в джоба си.

Собствениците на склада, където бе намерена цистерната, най-сетне бяха загубили търпение и бяха наредили от Албакърки на хонконгските си адвокати да заплашат полицейския комисар със съд, ако не освободи собствеността, носеща им дневни загуби по десет хиляди долара нереализиран наем. Независимо от заведените искове и заплахите за търсене на правата по съдебен ред, складът си оставаше празен и все така запечатан от полицията. Чан се промъкна покрай бариерата пред единия вход, отключи и светна. Флуоресцентните лампи изсъскаха и блеснаха. Стълбата си беше където я бе оставил при предишното си идване — все така под повредената лампа.

Той я дръпна до една от носещите колони на няколко метра от примигващата лампа и извади от джоба си тубичка лепило, с която залепи парче велкро към горния край на колоната. Камерите бяха широкоъгълни, с автоматична настройка на фокуса, поставени в калъфи от велкро. Чан се опита да прецени ъгъла, докато притискаше камерата към залепеното парче велкро. Повтори същото с още две от близките колони, после извади от джоба си малък пластмасов плик, пълен с пудра захар. Хвърли пликчето на пода, за да го изцапа, дръпна стълбата отново под мигащата лампа и я разглоби, за да постави вътре пликчето. Накрая обходи трите камери и ги включи една по една. Захранвани от никел-кадмиеви батерии, те се задействаха от топлината на човешкото тяло, която на свой ред включваше невидима инфрачервена светкавица. Батериите трябваше да се сменят през пет дни.

Останалите две камери насочи към входовете на склада.

Чан познаваше психиката на наркоманите. Той знаеше, че любимият наркотик придобива почти религиозна стойност и упражнява влиянието си с невероятна притегателна сила, на която е трудно да се устои. Чан изпитваше почти същото по отношение на никотина. Ако някой от приятелите на Клеър Колети я бе видял да крие своя наркотик, той щеше да бъде подложен на страшен психологически натиск да го вземе. Вярно, не можеше да се изключи вероятността някой вече да е идвал и да е намерил скривалището празно, но това бе риск, по отношение на който нищо не можеше да се направи, още повече, че Чан бе получил камерите за наблюдение едва днес. За да подобри малко шансовете си, той остави вратите на склада отключени и освободи двамата полицаи на партера, които от няколко седмици насам съвестно проверяваха документите за самоличност на всички, влизащи в тази сграда. След това се прибра в участъка, където го чакаше не по-малко важна работа — разпити на убийци.

 

 

Чан вече бе минал през разпитите на различни знаменитости на подземния свят и то веднага, след като бе намерена цистерната, но не си бе водил подробни бележки. Смъртта на тримата полицаи — при това доста необичайната смърт в резултат на скоротечна лъчева болест — бе вдъхнала нов елемент на официалност в разследването. Нямаше да бъде никак чудно, ако след време от материалите по следствието се заинтересуваха служби за сигурност, дипломати, политици и дори — защо не, наистина? — историци. Искаше му се да бъде регистрирано, че е разпитал обичайните заподозрени, че не е пропуснал да поиска информация от също така обичайните осведомители и че се е погрижил да изчерпи възможностите за разследване на многото фалшиви следи, водещи до задънена улица.

Макар част от него да се възмущаваше от това, той се чувстваше добре. Работеше отново и бе напълно реабилитиран, въпреки подмятанията на онези, които смятаха, че подобен късмет е немислим за кристално честен полицай. Отиде на погребенията на Хигинс и водолазите, стоя отзад и си тръгна пръв. И ето че сега срещу него, от другата страна на бюрото му, за втори път този месец седеше Саливер Кан, редови войник на Сун Йе Он. Астън го бе кръстил Ходещия плювалник.

— Казвам ти, първородни — говореше Кан, — това не са триади. — Той дълбоко смръкна и по някакво чудо освободи задръстените си носови пътища. — Но ще призная: чисто свършена работа. Може и ние да използваме месомелачка за момчетата на 14К, когато пак се опитат да ни вземат „Натан роуд“.

— Искаш ли кърпичка за нос? — загрижено попита Чан.

— Еби си майката.

— Само изразих надеждата си.

— Бутни ми насам кошчето… а така, благодаря. Чу се, че си намерил машината. Ще я пуснете ли на търг, както правите със старите полицейски коли?

— Не.

С мощно смръкване Кан направи съществен принос към съдържанието на кошчето за боклук.

— Лошо… Е, няма значение, сигурно има откъде да се купят, нали така?

— Добре, нека допуснем, че тук има пари. Доста пари, нали се сещаш?

— Със или без пари, не намесвай триадите в това, първородни.

— Трима души са били изтезавани до смърт. Имало е писъци, боричкане. Трябвало е да бъдат откарани до мястото, където са ги убили, после са докарали цистерната в склада, където е била намерена — вероятно с камион и лебедка. Не може никой да не е чул нищо за цялата тази операция.

Кан звучно смръкна.

— За колко пари говорим?

Чан още сутринта бе съгласувал въпроса с комисар Цуи. Оказа се, че правителството не иска да слага граница на сумата засега.

— Да речем… милион хонконгски.

За пръв път от началото на разговора Чан привлече изцяло вниманието на Кан. Той замислено потри синия амулет върху гърдите си и замислено хлъцна.

— Мамицата ти… За три малки убийства? Да не са смлели императора на Франция?

— Ако чуеш нещо…

— Ще почукам на вратата ти, първородни.

— Трябва да е…

— Знам, знам: „Информация, водеща до арест и така нататък“. Ти веднъж обяви награда за главата ми, не си ли спомняш — пет хиляди долара за един пиклив банков обир. Следващия път, да знаеш, ще използвам месомелачка. Цял милион! Почакай да кажа на червения прът. Сигурно ще ме наеме на целодневна работа. — Кан се надигна да си върви и поспря: — Всъщност, като си помисля, може и да не кажа на червения прът. Ако информацията си струва…

— Потвърждавам, че сумата подлежи на уточнение — каза Чан.

Кан кимна. При вратата кимна, събра в устата си топка, но размисли и я преглътна.

— Значи само започваме от милион, така ли?

През целия ден столът срещу Чан се оказа зает от убийци с малки очички, изсечени лица и имена от комиксите: Дебелака Вонг, Четирипръстия Боско, Надрусания Лам.

Лю Шегобиеца каза:

— Не знам дали не се заблуждаваш, шефе. Може да е трудова злополука — и той се изправи, за да демонстрира теорията си: — Такива неща просто си се случват. Месомелачката блокира и жертвата си пъха ръката да я оправи, нали се сещаш? И… хоп! Заработва отново сама — нали каза, че била китайска? — и издърпва човека навътре, с главата напред. Като чува писъците му, жертва номер две притичва на помощ и хваща първия за крака… докато още го има. Но не преценява кога да го пусне и също поема навътре. Идва на помощ третата жертва — същата работа. — Той седна. — Нека се благодарим, че не е бил смлян цял Монгкок, особено като знаем колко ни пука един за друг.

— Предлагаме един милион за сериозни улики.

Лю Шегобиеца поспря, готов да продължи с черния си хумор, но размисли, кимна бавно и се почеса по лицето.

— Без майтап? — А на вратата се обърна и попита: — Милион, казваш… като начало, нали?

 

 

Моментът за стандартната лекция на Чан пред новаците, които минаваха през ръцете му, обикновено настъпваше, когато новакът попаднеше в задънена улица. Съдържанието й бе останало непроменено от десет години насам: „Повечето престъпници започват да доносничат за колегите си, мотивирани от алчност, завист, злоба или изобщо без никаква друга причина, освен може би обикновена подлост. Това най-често е отделен акт, полезен за работата на полицията, но всеки добър детектив има нужда от поне един източник, за когото информирането е призвание“.

Пред новаците, които му харесваха, той обикновено добавяше, че самата кариера на детектива може да зависи от работата на най-важните му информатори. Ако имаш голям късмет и се свържеш с гениален информатор, чието доверие съумееш да спечелиш, ще бъде висша проява на глупост да не го култивираш, да не го глезиш, да не приемаш недостатъците му, при това на каквато и да е цена. Но най-глупаво ще бъде, ако не превърнеш неговата самоличност в най-важната тайна на живота си.

Чан не бе позволил на Ли Инвалида да стъпи в офиса му и винаги вземаше изключителни конспиративни мерки, преди посещенията си при него. Той остави Астън да оформи протоколите от разговорите с най-известните убийци на Монгкок, измъкна се незабелязано от участъка, пресече „Натан роуд“, слаломирайки между залепените една за друга коли, чиито ауспуси изхвърляха отровна пелена във въздуха, направи няколко завоя по улички с китайски имена и накрая пое по пътека без име. Пътеката го изведе до компютърен магазин, отворен от двете страни. Чан мина през магазинчето и излезе от другата страна на нова малка уличка, чиято основна забележителност бяха заключените гаражи, използвани за складове и сергиите с крадена стока и пиратски софтуер. Чукна по особен начин на една от масивните врати, отвътре се разнесе цветиста ругатня на кантонски, но след малко вратата се отвори или по-скоро се плъзна нагоре. Чан се мушна, преди още да се бе отворила изцяло. Ли направи маневра с инвалидната си количка, за да затвори обратно вратата. Дълга редица лампи на тавана осветяваха вътрешността на гараж, в който се виждаха половин дузина плетени маси, отрупани с твърди дискове, коаксиални кабели, кашони със софтуер, монитори и картонени кутии, натъпкани с дискети.

Ли беше човек, който не бе трудно да запомниш: беше по моряшка фланелка и имаше здравото телосложение на инвалид. Когато се изви да залости вратата, по врата и ръцете му заиграха мощни мускули. После вдигна глава към Чан. Неестествено ярките му очи огледаха лицето на детектива.

— Как е бизнесът? — попита Чан.

Ли сви рамене:

— Какво точно те интересува? Ремонтът на компютрите е работа без край — винаги ще има паникьори, които ще решат, че са загубили шедьовър, защото текстообработващата им програма е увиснала или ще се ужасят, че не могат да се включат в Интернет. Всичките ми хора са по поръчки из града в момента. Това е законната страна. Предполагам не би искал да чуваш за другата. Но за твоя информация съм готов да споделя, че пиратският софтуер се продава като топъл хляб.

— Имам нужда от помощта ти.

— Нещо ново? С какво си се захванал след онези убийства с месомелачката? Хамбургеровите убийства?

— Още съм на месомелачката.

Ли се изплю на пода.

— Казах ти вече, никой не обелва дума за това. С кой ли не говорих — правят се до един на пълни невежи. Изглежда като работа на триадите, мирише на триади, но ако бяха те, досега все някой щеше да се похвали. Обикновените момчета никога не могат да издържат. Но може би този път са ги сплашили здравата.

— Мога да ти кажа, че вече има пари… милион, може би и повече.

Ли бавно кимна.

— Значи наистина става дума за нещо много специално. Прав съм бил.

— Освен това, появи се и нов момент. Но засега остава тайна.

— Нов момент? Кой плаща милиона — правителството или частно лице?

— Правителството.

— Тогава значи е забъркан и Китай. Само Китай може да им вдигне кръвното до такава степен.

— Може би.

— Нещо ново?

— Намерихме наркотик в лампа над цистерната. Хероин. Чисто бял — номер четири.

Ли повдигна вежди:

— Колко чист?

— Смятай сто процента. Неразмесен.

— Качество за експорт. Такъв няма на улиците, дори на едро. Изглежда като пратка за Ню Йорк или Амстердам. Странно, но поне ми дава възможност да задам нови въпроси.

— Бих искал ти да вземеш милиона — каза му на тръгване Чан. — Но ще те предупредя, че имаш конкуренти.

Ли сви рамене.

— Пари… на кой му пука за тях? За мен е важно да ги заболи, ясно ли ти е? — Очите му светнаха. Едва долавящата се досега истерична нотка в гласа му изплува опасно близо до повърхността.

Чан побърза да отвори вратата. Не искаше да слуша онова, което от опит знаеше, че следва. Но беше закъснял. Мускулестата ръка на инвалида го сграбчи за лакътя. Ли беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Чан не би могъл да се освободи от този захват, без да удари Ли в лицето, но инвалидът имаше начин да се справи и с тази опасност. Прикован към количката му, Чан се обърна към него, а Ли просъска:

— Да убиеш човек е едно. Да го направиш инвалид е друго. Но да го накараш да наблюдава в огледало — в огледало, разбираш ли? — докато му чупят гръбнака… да го принудиш да гледа… не знам дали ти е ясно? Схващаш ли за какво говоря?

Чан излетя навън, плувнал в пот. Повечето информатори искаха пари. Ли искаше нещо повече. Държеше да те потресе, да те всмуче в личната си агония, да те накара макар и за миг да погледнеш на света с поглед, премрежен от възможно най-чиста омраза. Не, не схващам!

Беше още ранна вечер — той тръгна през тълпите към дома си, автоматично сканирайки лицата. В подземния свят на Монгкок човек можеше да види всичко без едно — честността. Какво щастие бе, че следващата сутрин щеше да прекара в университета в компанията на смъртоносен радиоактивен изотоп.