Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (19)

16.

Емили остави Вонг във фоайето на „Чайна клъб“, за да се освежи в дамската тоалетна.

Когато се озова там сама, провери златния си „Лонжин“ — показваше 2:45. Имаше пет минути, за да се добере до новата „Банк ъф Чайна“, която се намираше на десет минути бавен ход пеша в жегата. Нямаше никакво значение, че малко ще позакъснее — точността не беше измежду качествата, на които комунистите особено държаха.

Провери как изглежда лицето й в огледалото, приглади блузката си над болящите я гърди и взе асансьора до партера. Когато стигна новата „Банк ъф Чайна“, показа картата си за самоличност на възрастния мъж на рецепцията, а той телефонира където трябваше. Съпроводиха я до частните асансьори отзад. За разлика от другите тези спираха само на един етаж — последния.

Минута по-късно се озова на асансьорната площадка на върха на сградата. Като държавна собственост „Банк ъф Чайна“ бе нещо много повече от обикновен търговски клон на КНР — тя беше още център за събиране на разузнавателни данни и провеждане на наблюдение, също толкова важен, колкото функциониращата в китайското посолство тук „Новокитайска информационна агенция“. Поради това сградата на новата банка бе проектирана с оглед специфичните нужди на по-особените посетители. Тук имаше сауна, джакузи, просторни спални с видеокасетофони и телевизори, огромна кухня, работеща без прекъсване двайсет и четири часа в денонощието, както и салон за коктейли, предлагащ зад прозорците си най-красивите изгледи от Хонконг, които можеха да се купят с пари. На всичко отгоре новата „Банк ъф Чайна“ бе и най-високото здание в Хонконг. Още на проектна фаза бе решено, че представителите на народа няма да страдат по никакъв начин при честите си посещения в презряната британска колония.

Въведоха я в остъклената от пода до тавана коктейлна зала под самия покрив на сградата, където я чакаше старецът. Седемдесет етажа по-долу мънички коли се носеха с безумна скорост по „Конот роуд“, малки корабчета лежаха на котва, застинали в залива, и най-богатият град на земята се бе проснал в краката на седемдесетгодишен старец, отпуснал немощното си тяло в италианско кресло от кожа и хром. Собственик на може би най-голямото лично състояние на света — след това на султана на Бруней — той беше облечен в риза с разтворена яка, от онези, които могат да се купят на „Стенли маркет“, и в панталони с бозав цвят. Износените му гуменки бяха шити на ръка от триъгълничета кафява и бежова тъкан и мирно почиваха на специалната поставка за крака от свински бокс.

Той не стана да я поздрави. Нито й предложи една от цигарите си, която извади от измачкания пакет „Импириъл пелис“ — марка, продавана само в КНР.

— Е?

Тя стегнато седна срещу него и се опита да привлече вниманието му. Щеше да бъде много по-лесно, ако тези събеседвания преминаваха под знака на сексуалната алхимия, но той никога не бе проявявал и най-малък интерес. Възрастта му въобще не облекчаваше задачата й. Масовите убийци не проявяват склонност към омекване с времето. Жилавото му тяло й напомняше за корен от женшен. Невзрачно на пръв поглед, то излъчваше с трудно обяснима сила волята на нейния народ в най-твърдата й форма. Впечатляващата й външност, уголемените й гърди, милиардите по сметките й, респектът, който с такава лекота внушаваше не само в Хонконг, но и навсякъде по света, където парите са бог, бяха безсилни да повлияят по какъвто и да е било начин на този грозен старец. Все така без да я поглежда, той съсредоточено зачовърка в носа си.

— Обядва ли с твоя приятел адвоката?

— Да.

— И?

— Казах ти, той ще направи каквото пожелаем.

— Да, знам вече това. Но как подходи към него днес? Това е, което ме интересува.

— Ще му позвъня след ден-два. Ще го поканя да се срещнем у дома. Ако наистина сериозно искаш това.

Старецът се ухили:

— Че какво може да бъде по-сериозно от петстотин милиона щатски долара?

— В налични? Това е чиста проба провокация.

Той се засмя, изцвилвайки като жребец:

— Никаква провокация. Въпрос на удобство. Изморих се от тези гуейло игри. Защо трябва да се крием още? Остават само два месеца — вече сме спечелили. Време е да започнем да се наслаждаваме на победата.

— Знам. Това, което не разбирам, е защо искаш да разиграеш тези петстотин милиона толкова скоро? Защото само преди месец ти раздвижи друг половин милиард.

Гневна гримаса изкриви лицето на стареца, но той съумя да се овладее.

— Бях забравил, че съм ти казал. В този случай не става дума за пране на пари. Сега трябва да платим. В налични. Следващата пратка трябва да стане напълно официално и чисто. Има още части на Хонконг, които не сме купили.

Емили дълбоко въздъхна.

— Не мога да си представя кои.

Старецът отново изкриви лице — този път в гримаса на задоволство.

— Разкажи ми сега за късмета с онзи детектив — успя ли да се възползваш от случая?

— Единственият късмет в цялата история е, че главен инспектор Чан е шурей на Джонатан Вонг. Защото останалото не е толкова радостно: всички разправят, че Чан е заклет фанатик, който мрази комунистите. Не знам какво очакваш от Джонатан.

— Какво ли? Нали са едно семейство? Приятелят ти е богат, детективът е беден. Няма да иска кой знае колко.

Тя го изчака да всмукне дълбоко от цигарата си.

— Казах ти, човекът е фанатик. Не мисля, че ще вземе пари.

Старецът ритна кожената поставка за крака и за пръв път откакто бе дошла, я погледна:

— Всички вземат пари. Освен това, нали казваш бил наполовина китаец? — Той отново се засмя, завършвайки с дълбоко изхрачване в гърлото. Понечи да се изплюе, но се сети, че наблизо няма плювалник. Преглътна онова, което го давеше. — Кътберт ще трябва да се погрижи.

— Няма да го направи. Подстрекателството и намесването в чужда работа не са част от сделката. Кътберт може да си затвори очите, но повече от това няма да направи.

Старецът притежаваше способността да гледа с едно око, затворил другото като неподвижен гущер, препичащ се на камък.

— Да не намекваш, че можем да бъдем принудени да предприемем нещо по-решително?

Емили усети, че бузите й пламват. Стана и се изправи пред стареца, който изненадано примигна.

— Кога най-сетне хора като теб веднъж завинаги ще разберат, че не могат просто ей така да убиват всеки, който им създаде някакъв проблем? Добре, щом така поставяш въпроса, ще те попитам направо: и мен ли смяташ да убиеш?

Старецът се изсмя:

— Кой е казал нещо за убиване? Искам само малкото детективче да приключи с разследването си. Защото държа да узная кой е умрял в онази месомелачка. И нещо особено важно: искам да науча това пръв… а може би и единствен.

Той я изгледа. Тя отново почувства стария страх и онова чувство на обреченост дълбоко в стомаха си. Никога не повишавай тон на психопат! Седна обратно на ниското столче и покорно свали поглед.

— Извинявам се. Всички смятат, че ти си ги убил. Дай ми още няколко седмици. Ще видя какво мога да направя. Имам няколко идеи.

— Какви идеи? — насмешливо я попита старецът.

— Вонг трябва първо да поопознае своя нов родственик. В момента те не са първи приятели. Ще се опитам да им помогна да станат.

Старецът неопределено изсумтя.

— Това няма да бъде наложително, преди детективчето да се приближи до разрешаването на загадката. Но аз искам да знам какво е станало с онези тримата, преди да научи Кътберт. — Той втренчено я изгледа. — Продължаваш ли да се чукаш с него? — И като видя, че въпросът му я притеснява, лицемерно се усмихна: — Жалко. Можеше да продължиш да ме информираш какво знае нашият малък английски дипломат. Когато си замине през юли, той ще стане Сър Милтън Кътберт. А ти, ако бе съумяла да се омъжиш за него, можеше да станеш Лейди Кътберт. — И той презрително изсумтя.

— Не разбирам. Защо толкова се интересуваш от тези убийства, след като нямаш нищо общо с тях? Зад тях най-вероятно стоят триадите — само при тях хората си отиват по този начин.

Старецът пак се извърна.

— Може би. Виж все пак какво можеш да направиш с детектива — сприятели се с него, разбери докъде е стигнал. Бутни му, ако се налага. А колкото до петстотинте милиона — очаквам резултати. Задържаха се доста дълго. Нали не искаш да загубиш правата за строеж по Перлената река? Вложила си доста пари. Всичките си пари, като отчетем и личните ти гаранции. Не вярвам, че искаш да обеднееш.

И като видя изражението на лицето й, той гръмко се изсмя.

Когато тя си тръгна, старецът вдигна телефонната слушалка от апарата на масичката до лявата му ръка и съобщи на секретаря си с кого иска да разговаря. Малко по-късно телефонът иззвъня и той незабавно заговори на мандарин с глас, изпълнен със снизходителност. Завърши с думите:

— Между другото, повече не си позволявай да се представяш вместо мен. Разследването трябва да продължи. Искам да знам кой е убит и кой е извършил убийствата.

Изслуша въпроса, който последва, и прекъсна разговора, без да отговаря. Миг по-късно отново натисна бутона на интеркома:

— Намери ми другия англичанин — онзи в Лондон. И остани на линията, за да превеждаш.