Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (2)

Предговор

Вторият Пекински договор от 1918 г. е едно от най-странните договорни споразумения на британската колониална ера. Към 1841 година британците вече бяха окупирали Хонконг — малък остров, южно от крайбрежието на Кантон — и до 1860 съумяха да разширят по военен път присъствието си на територията на малък район от континенталната част на Кантон, известен като Каулун. Целта беше да се установи база, от която да продължи продажбата на опиум в континентален Китай, въпреки енергичното противопоставяне на императора на страната. Към 90-те години на миналия век търговията бе станала толкова успешна (благодарение най-вече на пристрастяването към опиума на двайсет милиона китайци), че британците отправиха искане за още земя, основно, за да бъдат в състояние да отбраняват Хонконг и Каулун при евентуална атака. Онова, което успяха да постигнат — повече или по-малко под заплахата от оръжие — чрез Втория пекински договор, бе получаването под наем на голям район, непосредствено граничещ с Каулун и простиращ се трийсет мили на север към вътрешността на континента. Макар новопридобитата територия да включваше в себе си едни от първите култивирани от човека земи, британците й дадоха името Нови територии. Наемът на Новите територии започваше от 1 юли 1898 и изтичаше 99 години по-късно, на 30 юни 1997.

Към 1982 година Хонконг — това име се употребяваше за целия регион — се бе превърнал във финансово чудо. Инфраструктурата се бе развила по такъв начин, че Хонконг и Каулун не биха могли да съществуват без Новите територии. При това положение министър-председателят на Великобритания по онова време, Маргарет Тачър, бе принудена да преговаря за връщането на цялата територия на Хонконг, считано от 30 юни 1997, и за целта през 1984 бе подписан документ, станал известен като Съвместна декларация.