Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (11)

8.

Два часа по-късно Милтън Кътберт беше написал и изпратил факс до Форин офис в Лондон по проверена срещу подслушване телефонна линия. Факсът препоръчваше ФО да предприеме необичайната стъпка да разпореди на губернатора да заповяда на полицейския комисар да изтегли Чан от разследването на случая. Кътберт знаеше, че без дължимото обяснение ФО няма да може да разбере как така някакъв хонконгски полицай може да представлява заплаха за международните отношения.

Всъщност Кътберт се възхищаваше на упоритостта на главния инспектор. Необикновената му осведоменост позволяваше да прецени колко сдържана оценка е дал полицейският комисар на детектива евроазиатец в кратката характеристика. Кътберт бе научил, че Чан има основания да се гордее с деветдесетпроцентова разкриваемост на тежките престъпления, с които се е захващал. Нещо повече, дори в останалите десет процента Чан по правило бе идентифицирал извършителите, но не бе успял да събере достатъчно доказателствен материал за предаването им на съда. Чан беше гениален полицай или опасен фанатик, според това на кое бюро седеше правещият тази преценка.

Дипломатът беше известен с умението си да изложи на половин лист хартия същността на всеки проблем, независимо колко деликатен или сложен бе той, и точно упражняването на тази му дарба бе отнело по-голямата част от времето след срещата с Цуи и Какстън Смит. По тази причина той можа да се замисли над правилността на основното предположение по време на срещата едва след като изпрати факса и най-сетне се отпусна в апартамента си с чаша коняк в ръката. Изключено бе Лондон да пожелае да разкрие пред обществеността онова, което всеки далекоизточен дипломат знаеше отлично, а именно, че армията на КНР е най-голямата престъпна организация в човешката история.

И ако подобно разкритие се свържеше по някакъв начин с официален източник, та макар това да бе малко известен хонконгски полицай, дори в този единайсети час в историята на Хонконг, от Великобритания щеше да се очаква да стори нещо, за да защити шестте милиона все още свои поданици, живеещи тук, от хищниците, надничащи иззад близката граница. Единственото желание на Лондон, естествено, бе да не се занимава с каквото и да е било до предаването на колонията на Бейжин в полунощ на 30 юни. Е, след това Великобритания щеше да заклейми и осъди разрастващата се корупция и почти сигурното потъпкване на човешките права от позицията на страна с нулева отговорност. Но в момента всяко престъпление, от което генерал Циян се интересуваше, бе потенциален източник на загриженост, понеже евентуалното му разкриване вероятно щеше да доведе и до разкриването на широките контакти на този човек с престъпния свят както в Хонконг, така и извън него. Такава трябваше да бъде позицията на Лондон, подпомогната от опита на Кътберт.

Но дали щеше да стане точно така? През последната година влиянието на генерал Циян се бе разраснало до необичайна степен. Стотици, в повечето случаи незначителни индикации, бяха принудили Кътберт да разглежда все по-сериозно една до неотдавна почти невероятна възможност: първо, че Циян е в състояние да се свърже през главата на Кътберт с неговите началници в Уайтхол и, второ, че по причини, за които Кътберт можеше само да гадае, Циян повече от всеки друг желаеше Чан успешно да довърши започнатото разследване.

Отговорът на загадката се получи по-скоро, отколкото се бе надявал. Когато в 8:30 сутринта на следващия ден влезе в офиса си, съобщиха му, че трябва да се подпише за изпратен до него свръхсекретен факс. Факсът казваше: „Съгласно служебната му характеристика главен инспектор Чан има нужната квалификация за провеждане на упоменатото разследване. Не виждаме основания за промяна в позицията ни на ненамеса във вътрешнополицейски въпроси. Препоръката ви се отхвърля“.

Кътберт анализира прочетеното в продължение на една безкрайна минута. Беше прекарал във Форин офис достатъчно дълго, за да е неясно, че подобна инструкция не може да се разглежда като окончателна. Йерархичната структура на ФО можеше да се сравни със сложността на езика хинду, когато опреше до степени на старшинство, нюанси в заеманите постове и ревностното придържане към кастови различия. Той забеляза, че съставителят на посланието е с ранг, равен на неговия. Опитният бюрократ в него взе решение да отнесе въпроса по-нагоре с нова аргументация, която би имала по-добър шанс да допадне на брамините от върха на дървото. Нямаше ни най-малко намерение да превръща отстраняването на главен инспектор Чан — дълбоко уважаван от него професионалист — в своя върховна цел, но в дипломацията, точно както и в живота, невинаги е възможно да избираш своите врагове. Онова, което желаеше да постигне, при всички случаи щеше да бъде за доброто на този полицай. След юни Хонконг едва ли щеше да бъде идеалното убежище за човек, който знае прекалено много.

Той отключи едно от долните чекмеджета на бюрото си и извади леко размазано копие на бележка, написана с неелегантно изрисували китайски йероглифи. Копието носеше щемпел „МИ6“^[1], понеже бе получено от там и предадено на Кътберт в резултат от рутинна задгранична операция по събиране на информация. В действителност съдържанието на документа не представляваше кой знае каква тайна, понеже сигурно бе добре известно на комунистическата администрация в провинциите на Южен Китай. Кътберт го бе запазил без сам да е убеден в отношението му към разследването на Чан.

Докладната, явно написана от служител на комунистическото Министерство на обществената сигурност, използваше тон, граничещ с възмущение, за да отбележи, че двама висши партийни кадри на работа в Гуандунг изненадващо са изчезнали и — точно това бе същественото — това събитие не е било счетено за достатъчно важно, за да бъде последвано от разследване на дейността им от органите на МОС, точно обратното, имало силни основания да се смята, че те са били отвлечени от контрареволюционни или престъпни елементи. Въпросното отвличане бе станало приблизително по времето, когато жертвите в следствието на Чан бяха намерили ужасния си край. От една страна Кътберт нямаше абсолютно никакви основания да предполага, че изчезването на двамата партийци има каквото и да е било отношение към „убийствата с месомелачката“, но от друга, не можеше да измисли по-добро обяснение на подчертания интерес у генерал Циян към разследването на Чан.

Както много често се случва с успешното служебно израстване, и кариерата на Кътберт бе в значителна степен подпомогната от патронажа на едно лице, облечено във власт и влияние, което изпитваше симпатия към него. Кътберт извади автоматичната си писалка, написа къса бележка на празен лист хартия и инструктира секретаря си да я изпрати по пощата на частен адрес в Лондон. Късият текст на писмото гласеше: „Майкъл, трябва да поговорим. Ако можеш да се откъснеш за няколко дни, ще ти бъда вечно признателен. Милтън“.