Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Six Million Seconds, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джон Бърдет. Последните шест милиона секунди
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 1998
Редактор: Ани Николова
История
- — Добавяне
24.
НКБК беше създадена още в началото на седемдесетте — времето, когато КХП носеше съмнителната слава на най-корумпирана в света. Дори полицаите, които не излизаха иззад бюрата си, бяха с банкови сметки в Швейцария и Тайван. По-старшите офицери редовно се изнизваха на пръсти през летище Кай-Так, помъкнали натъпкани с кеш куфари. Външните острови, особено подходящи за внасяне на морфин, бяха наричани от самите охраняващи ги полицаи „острови на съкровищата“. В парламента се сипеха питания едно след друго и губернаторът сър Мъри Макълхоуз реагира, като създаде организация с правото да арестува без да предявява обвинения, да изисква конфиденциални документи от банките и да разпитва потенциални свидетели, без да се интересува съгласни ли са те да дават показания, или не. Тази организация беше единствено под негов контрол. Покрай другото тя се захвана да разследва и обвинения в корупция сред полицейските сили. Повечето полицаи я мразеха за агресивната тактика, но едновременно с това й завиждаха за успеха. Закоравели престъпници, които никога не отваряха уста в участъците, пропяваха с готовност само след седем дни престой в ареста на НКБК в нейното управление на „Куинсуей Плаза“.
Не след дълго плъзна слухът, че полицаите били жалки в своите оправдания, понеже били подвластни на чувство за вина, непознато на престъпниците.
— Нещастник — просъска грамадният южноафриканец и изплю част от презрението си в кошчето за отпадъци.
Казваше се Джек Форте. Англичанинът с крехкото телосложение беше политическият съветник Милтън Кътберт. Чан го бе познал заради честите му появи в събития, отразявани по телевизията, но най-вече заради участието му в неотдавнашните преговори в Бейжин относно бъдещето на колонията. Беше му се паднала голяма чест — да бъде унижен от знаменитост.
Форте се изправи, заобиколи масата и се озова в непосредствена близост до Чан, който бе сложен на стол в центъра на малката стая. Кътберт с апатичен жест погледна часовника си.
Колко полезно е да наблюдаваш професионалист по време на работа, мина през ума на Чан. Нямаше никаква представа в какво точно е съгрешил, но страхът от Форте го изпълваше с трескава готовност да признае каквото трябва на Кътберт, който, изглежда, се готвеше да го остави насаме с южноафриканеца. Националността на Форте определено бе важен психологически фактор. Дори в далечен Хонконг бе добре известно, че само допреди няколко години точно в малки стаички като тази, черни и цветнокожи са били бити до смърт в родния град на Форте — факт, който не е толкова лесно да изтриеш от паметта си. В простата координатна система на Форте Чан беше цветнокож. Много иронично, като се имаха предвид множеството нюанси, които внимателният поглед можеше да открие отблизо върху лицето на белокожия. Дори в този момент, когато Форте се наведе и горещият му дъх опари Чан, главният инспектор с лекота забеляза мрежа от виолетови венички и ръждиви капиляри, пръснали се в розово-синя струя под алабастровата мембрана на кожата му, синьо око, въртящо се в порцеланово бяла ябълка, напръскано с оранжеви и моравочервени точици, и червено-сиво-бяло-черни мустачки — заврени толкова близо под носа на Чан, че той можеше да преброи косъмчетата в тях — нервно потрепкващи над лишена от устни малка уста, способна да изобрази нечовешка омраза.
— Мразя те така, както мразя всички продажни ченгета.
Масивен юмрук се заби в едра отворена длан на два милиметра от лявото око на Чан. Чан познаваше юмруците от дните на увлечението си по каратето. Имаше привидно големи юмруци, неспособни да причинят нещо повече от ожулване, но имаше и други, които бяха като оръжия: те можеха да чупят ребра, да разбиват синуси, да пробиват черепи. Юмруците на Форте бяха от втория тип и той явно се гордееше с тях.
Кътберт стана, прекоси разстоянието до стола му и се наведе толкова близо до лицето му, че Чан се сепна. Последва канонада от въпроси, задавани понякога и от двамата:
— Кой ти плаща?
— На мен?
— Защо?
— Кой агент използват тук?
— Агент?
— Къде са останалите оръжия?
— Оръжия?
— За какво са оръжията?
— Да не е хероин?
— Хероин?
— Какво искат?
— Кои?
— Какво общо има това с телата в цистерната?
— А…!
— Защо са убили момичето и двамата китайци?
— Какво им е известно?
— Откъде идва другата стока?
— Да, Чан, другата стока?
— Отровата, Чан, която убива всички — кой я притежава?
— Кой я притежава?
— Кой ти каза къде да я намериш?
— Кое…?
— На кого принадлежи?
— Нямам представа.
— Получаване на стока ли е било, или предаване?
— Ти получаваше ли, или предаваше стоката?
— Кое от двете, Чан?
— Казвай, Чан.
— Кой е, Чан?
— Сега ще те оставя, Чан.
— Той си тръгва, Чан.
— Тръгвам си, Чан.
И Кътберт пристъпи към вратата. Чан я чу да се отваря и след това да се затваря. Направи грешката да погледне назад с умоляващ поглед. Кътберт го нямаше.
— О, да, Чан, той си тръгна — уведоми го Форте и се надвеси към него с грозна усмивка.
Чан усети тикът да отваря и затваря непроизволно лявото му око. Беше благодарен, че Мойра не може да го види в този момент. Къде ли бе тя сега? Може би някъде над международната линия на смяна на датата. При всички случаи безопасно далеч от Форте. Той подпъхна двата си крака под стола, увери се, че петите му имат здрав контакт, леко наклони глава напред, скочи и използва цялата сила на бедрата си, за да забие чело в лицето на Форте. Южноафриканецът отскочи назад и изквича, а през натрошените кости в носа му рукна кръв. Чан се плъзна встрани, хвана стола за облегалката, насочи го с краката напред и отстъпи в един от ъглите. Форте изумен изгледа кръвта по ръцете си. Вратата рязко се отвори. Един по един в малката стаичка влязоха петима едри мъжаги. Кътберт се появи последен. Чан чакаше като заклещена котка.
— Вземете му стола. Ще го откараме в болницата. — Гласът на политическия съветник беше загубил апатичността си.
Окован в белезници и натикан в задната част на висок микробус, Чан буквално усещаше как на челото му израства голям оток. Не можеше да се отърве от налудничавата мисъл, че кръвта на Форте ще сплъсти косата му. Надяваше се, че Форте има навика да използва презервативи. Южноафриканецът седеше на предната седалка и държеше бяла сгъната кърпа за лице върху носа си. Трима служители на НКБК правеха компания на Чан отзад. Гледаха го яростно. Чан осъзна, че е заобиколен само от англичани и че разбиването на носа на Форте бе гаф, издънка, като… като да пръднеш на тържествена вечеря. А англичаните никога не прощават гафовете. Дори по челото на Кътберт бе избила пот — явен знак, че брои бог знае до колко, за да овладее гнева си.
Някакво непогрешимо вътрешно чувство подсказа на Чан, че Форте изобщо не бе имал намерение да го удря. Но тъпата му недосетливост бе провалила деликатната хореография на Кътберт и ето че се бе наложило да преминат към план номер 2. Изглежда се бе случило нещо, застрашаващо от една страна сигурността на територията, а от друга — взаимоотношенията между Англия и Китай, и всичко това бе станало по вина на Чан. Това поне бе ясно. Подробностите обаче му се губеха. Дребни въпроси, от онези дето започват с „какво“, „къде“ и „кога“. И защо болницата? Доколкото му бе ясно, само Форте се нуждаеше от медицинско обслужване. Не че би си позволил да зададе точно този въпрос на глас, разбира се.
Колата спря и преди да го изведат, му свалиха белезниците — съмнителен жест на благосклонност, след като се намираше така тясно заобиколен от мъжагите, че нямаше смисъл да се мори да ходи. Последва влизане в асансьора — не онзи, в който весело се качва простолюдието, а другият — който се използва от медицински екипи, съпровождащи тела на носилки, и който бе особено клаустрофобичен за Чан, понеже всички се натискаха да бъдат максимално близко до него. На един от междинните етажи вратата се отвори, за да пропусне нови двама англичани в армейски униформи с малки черни автомати. Те погледнаха първо Кътберт, после Чан. Явно някой без забавяне бе започнал да разпространява слухове за него.
Когато излязоха пред входа за малко отделение, там имаше други двама въоръжени мъже. Английски доктор в бяла манта се отправи към тях по тясното коридорче, оформено от светлозелени паравани от двете страни. Кътберт ги остави за малко и отиде да размени няколко приказки с лекаря. Чан чу да му казва „майоре“. Значи болницата бе военна.
— Доведете го тук — заповяда Кътберт.
Съпроводиха Чан зад първите паравани. Погледът му се плъзна от бинтованите крака, окачени на жици, спуснати от рамка над леглата, към също така бинтованите ръце, отпуснати връз ръба на леглата, и се премести върху лицето на… един от леководолазите. Когато видя Чан, в гърлото на човека нещо изгъргори.
Лицето на леководолаза бе покрито с мехури с жълта кора. Устата му бе постоянно отворена и позволяваше да се видят големите язви, вече разяли отвътре част от устните му. Мъжът неудържимо трепереше.
Докторът заговори, а Кътберт не сваляше поглед от лицето на Чан.
— Агранулоцитозно инфективни лезии, дълбоки язви подсказващи за радиационен дерматит, особено като се вземат предвид другите симптоми.
— Разкажете му и за тях — късо нареди Кътберт.
— Акутна анемия, отичане на лимфатичната система, дълбоки язви в гастроинтестиналния тракт, спад в броя на белите и червени кръвни телца, начало на ексфолиация… смъкване на кожата.
Кътберт кимна и тръгна начело на групата назад по коридора.
— А сега другите, майоре, ако обичате.
Последваха доктора зад друг комплект заграждащи паравани. Там лежеше и вторият леководолаз в подобно състояние. Погледът му прогаряше дупка в лицето на Чан.
Последната жертва бе… Хигинс! Кожата вече се бе смъкнала от лицето, дланите и предмишниците му, косата му бе окапала, черепът му асиметрично се бе издул, а розовите му очи сляпо гледаха в небитието — човекът изглеждаше като голям зародиш. Чан никога не би могъл да го познае, но на пластмасова табелка, висяща в края на леглото, някой грижливо бе написал с флумастер: „Хигинс, Джеймс Малкълм, Старши инспектор, КХП“.
По голата незащитена от кожа плът на лицето му бяха избили като пот капчици кръв.
— Защо не…? — с труд преглътна думите си Чан.
— Защото умира — отсече Кътберт и погледна за потвърждение доктора.
— Така е. Ако не го бяхме натъпкали с морфин, щеше да ни е проглушил с писъците си. Истината е, че след определена степен на ексфолиация, просто няма какво да се направи. Честно казано, доста неприятен начин да си отидеш от този свят.
Съпроводиха Чан до малка стая в съседство с отделението. На етажерки до стената имаше складирани прашни кашони с документация, на пода лежеше голям бял кашон с червен кръст на капака, а в ъгъла се виждаше нещо, което можеше да бъде допотопен апарат за стерилизация. Никаква маса, никакви столове.
Зъбите на Чан тракаха. Той умолително погледна Кътберт. Политическият съветник му върна пакета цигари, който му бяха отнели при ареста.
Цигарата скачаше в устата на Чан.
— Какво се е случило?
— Ами ти ни кажи — изгледа го Кътберт.
Чан затърси в джобовете си. Бяха му оставили запалката — сигурен знак, че не биха имали нищо против, ако опита да се самоубие. Той последователно огледа мъжете в групата. Всички до един в упор го изгледаха.
Като опитен следовател, Чан си бе съставил дълъг списък инстинктивни човешки реакции, издаващи нечестност: почервеняване от гняв, гузно отместване на погледа, безпокойство, объркване, отпускане на раменете в знак на примирение със съдбата, кършене на китки, упорито скръстване на ръце, неосъзнати действия като пушене цигара от цигара. Само за няколко минути бе изчерпил целия си репертоар. Не можеше да си представи как би се държал, ако наистина бе извършил престъпление.
— Правите грешка — каза той с пресипнал глас. Езикът му едва се превъртя, за да изговори думите. Сам не можеше да си спомни някога да бе звучал по-фалшиво: — Нищо не знам.
Кътберт размени поглед с един от офицерите.
— Възможно е. Но как ще обясниш тогава чудодейното си избавление? Отвеждаш момчетата на ново място, където казваш, че си видял сандък. Те го намират, изтеглят го на повърхността и, съвсем естествено, го отварят. Намират револвери, друго оръжие и… дълга оловна кутия. Вътре в нея се оказва нещо подобно на парче тръба. Разглеждат я внимателно — всички, но Хигинс най-старателно. Искал е да ти помогне в твоето собствено разследване, Чарли. Обичаше да се прави на глупак — млад е все пак — но си беше умен, съвестен полицай. Всички пребивавали на катера онзи ден имат симптоми на лъчева болест, но тези трима са най-зле. Само на теб нищо ти няма. Дори обрив не ти е избил.
Чан отново преглътна с труд.
— Откараха ме. Хигинс настоя. Едва не се удавих, защото се спуснах в дълбокото. Страх го беше да не развия кесонна болест.
— Но ти си намерил сандъка. Ти. Сам и на дълбочина четиридесет и пет метра. При това след като си изоставил двамата си партньори, противно на всички правила на леководолазите.
Погледът на Чан се размъти. Дясната му ръка конвулсивно трепна.
— Предчувствие… идея. Защо трябва да приемаме, че онези са хвърлили само един предмет зад борда? Не мисля, че щяха да ме пуснат да сляза с тях, ако са предполагали, че ще търся насам-натам, но нали все някой трябва да го прави? Беше толкова очевидно. Написано е в учебниците: „Извършва се оглед на сцената на местопрестъпление или района на събиране на веществени доказателства, отвътре навън“. — Той погледна Кътберт в очите: — Аз съм детектив. И защо ще им казвам какво съм намерил, ако са ме купили? Това просто… просто не се връзва.
— Може да са те изработили, да са те подставили, да са те натопили. Цялата работа е, че си знаел къде да търсиш. Невъзможно е било някой да намери този сандък по случаен начин — той е бил заклещен в разлом, скрит наполовина под корал.
— За бога, аз само продължих по-нататък, следвайки маршрута на контрабандистите. Търсех доказателствен материал, хвърлен зад борда, по линията, по която катерът се е движил в момента, когато са изхвърлили месомелачката.
— И точно тогава си изчезнал — отбеляза Кътберт, като събра пръстите на двете си ръце, поднесе катедралата към устните си, но развали цялата конструкция в последния момент, за да освободи показалеца си и укорно да го размаха: — Ето, точно това насочи подозренията ни към теб. Чарли Чан не е онзи, който ще намери ключова улика и ще се изпари. Всички смятат така. Дори комисарят. При това без поне едно телефонно обаждане, за да разбере какво става. Та ти не си взимал повече от два дни отпуск от цели две години.
— Откакто се разведох.
— Обявихме те за издирване, оповестихме дори съответната служба на Кай Тай… даже разпратихме запитвания по рибарските кораби.
— Трябвало е само да ме потърсите в „Гранд Хайят“.
Детективството е изнурителна работа, мислеше си Чан: проверки, повторни проверки, кръстосани проверки… Никакъв елемент на изкуство. Деветдесет процента от работата могат да бъдат вършени от чиновник с ръкавели на лактите или младши стажант библиотекар. Кулминация на детективския опит е знанието, че сто процента от хората стават лъжци, опрат ли нещата до лична изгода или оцеляване. Но всяко градско племе има навика да лъже по различен начин. Сините якички, например, лъжат, когато стане дума за крадена стока, а белите — когато им се зададе въпрос за укрити данъци. Има и разлика между професионалиста и аматьора: професионалистът винаги знае що за човек има пред себе си и къде минава границата на допустимата нечестност. Би ли излъгал, например, един главен инспектор за неща, които подлежат на проверка?
Чан седеше в управлението на НКБК, потънал в мълчание и вежлива незаинтересованост. Стаята беше малко по-приветлива от неговата най-вече с това, че имаше прозорец и нямаше Форте. Столът, на който бе седнал, бе идентичен с онзи, който бе вдигнал в защита срещу хоспитализирания в момента южноафриканец. От другата страна на бюрото служител на комисията правеше справки по телефона, изиска служебното досие на Чан и продължи с телефонните справки. Удивително бе колко сговорчиви стават хората, като научат, че им се обаждат от НКБК. А Чан си бе мислил, че полицията плаши.
Малко по малко постъпващите парченца от мозайката започваха да разкриват ясна картина. Животът и навиците на главен инспектор С. К. Чан се оформяха върху кафявия плот на бюрото. Скучен живот в по-голямата си част, запълнен от работата, с епизодични дребни забавления, изкривен от травмата в детските му години, разбит от развода… е, с червена романтична нишка към края. На положителната страна: необикновено висок процент на разкриваемост на тежките престъпления, черен пояс по карате, медал за храброст на младини. На отрицателната: самоунищожителен инстинкт под формата на пушене цигара от цигара, изблици на неприязън към началството, нежелание да се включи в социалния живот, което би помогнало на личната му кариера. Всъщност, антисоциален на границата на враждебността.
— Сглобяваш ли, сглобяваш ли? — учтиво се осведоми Чан, който си бе възвърнал хладнокръвието. Служителят гневно го изгледа. — Да ти помогна ли?
Кътберт просто бе изчезнал. Чан подозираше, че се навърта наблизо, но не иска да се покаже, за да скрие неудобството си. Англичаните като него си имаха мото от времето на империята и го съблюдаваха стриктно: „Никакви извинения, никакви обяснения“.
Измина още половин час и най-сетне служителят вдигна телефона и поиска да говори с м-р Кътберт. Чан с голямо удоволствие изслуша разговора, ако не за друго, то поне за да се наслади на факта, че дори англичанин може да говори смирено, когато се обръща към някой от своите мандарини. О-о, дай им още хиляда години, и тези хора ще започнат да основават династии.
— По всички личи, че е прекарал деня и нощта със своята приятелка в „Гранд Хайят“, сър. Разказът му напълно се потвърждава от косвени улики, сър. Не мисля, че имаме нещо срещу него, сър. Да го освободя ли? — Той остави слушалката и погледна Чан: — Вземаш си една седмица отпуск, домашен отпуск. Ще си спиш в апартамента и ще ми се обаждаш по два пъти на ден. И дори не помисляй да се гмуркаш…