Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (5)

2.

Чан и Астън сложиха чувала в сандък под брезентовия навес в средата на катера и го уплътниха обилно със сух лед. Бял облак обгърна трите глави, наместили се в триъгълник с тил към центъра, сякаш охраняваха дружно някаква тайна.

— Трябва да направим снимки — отбеляза Чан и потри ръце, измръзнали от леда. — Може и да сме ги замразили, но няма как да спрем разлагането. Струва ми се все пак, че това може да изчака.

— Аз ще го направя — предложи Астън.

— Наистина ли искаш? Работата е гадна.

— Разбрах. Гадна работа беше и да се разправяш с онези китайски патрули, но ти го направи — преглътна Астън. — Аз… мисля, че никога не бих събрал смелост. След всичко това просто няма смисъл да рискуваме повече вещественото доказателство. А и кой знае кога ще се приберем в Монгкок. А в тази топлина…

Чан кимна.

— Отговори ми само на един въпрос. Не беше случайно, че ония се появиха точно сега, нали?

— Не. — Чан като че ли се готвеше да каже още нещо, но после се обърна и остави Астън насаме с главите.

Номерът е да гледам на тях като на предмет, уговаряше се Астън. Да не се вслушвам в болката им, да не опитвам да се идентифицирам с мистерията на тези зейнали, лишени от устни усти. Той развърза чувала, държейки се максимално надалеч и извади първата попаднала му глава, държейки я за косата. Тя се разлюля в такт с полюшването на катера.

Беше подпухнала от пътешествието из топлото море и вече беше оцветена във всички морски цветове: виолетово, мораво, сиво-зеленикаво — окраската на морските охлюви. Астън постави европеидната глава на масата и се опита да я нагласи както съветваха учебниците. За да не се изтъркаля, той взе един спасителен пояс и го нагласи като яркооранжева яка. Стараейки се да следва процедурата максимално стриктно, направи снимки в профил и анфас, внимавайки да хване в едър план срезовете в местата, където би трябвало да се намират носът, ушите и устата. Смрадта го задавяше. Русата коса бе видимо по-дълга от тази на другите две глави. Дали косата продължава да расте след обезглавяване? Вероятно. На Астън не му се мислеше за тези неща.

Няколко минути по-късно вече имаше сериозни затруднения с приключването на задачата. Дори в морето мухите бяха неунищожими — най-напред една, после две, накрая на гъсти облаци, те прииждаха и скриваха всичко под плътен слой. Повече от ясно бе, че обожават глави на млекопитаещи. Още от курса по съдебна медицина Астън знаеше, че природата ги е надарила с перфектно заточени игли, с които инжектират ларвите си в очите, ушите и носа. Астън беше особено ядосан, че унищожават точно русокосата глава, но зад гнева му не стояха расови съображения. Колкото повече я снимаше, толкова повече му се струваше, че главата е на жена. Няколко пъти той махна с ръка, но роякът мухи само се разтвори за миг, без да спира да расте. Накрая се отказа от неравната борба и заработи максимално бързо, разчитайки да приключи, преди сухият лед да се е изпарил съвсем. Когато свърши, главата бе обгърната от пулсиращ черен облак.

Астън слезе да се преоблече. После се качи на мостика при Чан, който пушеше и разговаряше с капитана. Спря малко встрани и се постара да разбере за какво става дума. Беше минал през задължителния шестмесечен курс, изучавайки местния диалект, така че можеше да каже „Как е почитаемото ви име? Сега ще ви арестувам!“ и много други полезни фрази, но шефът му ругаеше обилно и обожаваше играта на думи. Чан го поглеждаше от време на време, но не направи никакъв опит да забави речта си, а още по-малко да го включи в разговора.

Китайските полицаи се държаха назад, колкото може по-далеч от Астън — човекът, пипал мъртвец. Дочуваше, че често споменават една и съща дума, която му звучеше като „четири“, произнасяна сай. Беше почти идентична по звучене с думата за „смърт“, поради което четири се смяташе число, носещо нещастие. Жилищният блок, в който живееше, би трябвало да бъде с номер 44, но адресът се водеше на 46, защото малцина бяха китайците, склонни да живеят в сграда, двукратно наименувана „смърт“.

Астън не сваляше поглед от главния инспектор. Едно нещо можеше да се каже със сигурност за Чан Сю-кай, кръстен за по-кратко Чарли от английските си колеги: той не беше непроницаем, както се казваше в прословутото клише за представителите на жълтата раса. В напрегнати моменти под лявото му око се появяваше едва забележим тик, а изпитото му лице беше огледало за всичките му емоции. Говореше се, че е плод на любовна връзка между странстващ ирландец и кантонско момиче. Бе наследил най-доброто от гените на двамата, макар че той самият никога не би се изразил така. В стола се шепнеше, че често се порязвал, докато се бръснел, защото ненавиждал мисълта, че е обречен да вижда в огледалото лице на човек от бялата раса, та било то симпатично. Астън можеше само да потвърди, че Чан наистина често идва на работа порязан.

За себе си Астън бе убеден, че главният инспектор не се харесва, независимо от мъжката си красота. От друга страна, Астън, полицай вече от цели три години, се питаше има ли на земята човек над трийсетте, който може сериозно да се харесва. Но най-интригуваща за младия англичанин — а той специално нямаше никакви проблеми с огледалата — бе магнетизмът, който самопрезрението на младия евроазиатец оказваше върху най-непристъпните жени. Чан обаче — той беше разведен — не им обръщаше и най-малко внимание.

Накрая Чан приключи разговора си с капитана. Астън извика на английски, за да надвие шума на двигателите:

— Надявам се тези глави да имат отношение към другите остатъци.

— Дано е така, защото в противен случай ще трябва да разкриваме шест убийства вместо три.

— Е, ДНК тестът ще каже със сигурност. Чака ни много работа, макар и без пръсти, от които да снемем отпечатъци. Утре рано сутринта отивам в лабораторията, за да снемем стоматологичните статуси. В някои списъци с изчезнали хора има и такива със зъбна снимка.

— Окей. — Лицето на Чан трепна, но не за да изрази ентусиазъм.

— Поне най-сетне имаме добър шанс да разкрием кои са били тези нещастници.

— Така е. — Чан и капитанът заговорнически се спогледаха.

— А когато художникът предложи завършени портрети, ще има какво да изпратим до консулските служби в посолствата. Възможно е европеидът да не е местен жител. — Астън най-сетне долови притеснението в изразителните черти на Чан. — Какво има, да не изпускам нещо?

— Единствено това, че разследването може вече да е приключило — сви рамене Чан.

— Приключило? — замръзна Астън.

— Нали чу какво казаха патрулните. Имали заповед да намерят онзи чувал.

— И какво от това? — повиши с цяла октава глас Астън. — Ти ги подкупи. Чувалът е в наши ръце.

Чан прибра назад косата от челото си.

— Да, подкупих ги. — Той погледна към морето, поколеба се и заговори сякаш на далечината: — Но хората, издали тази заповед, са същите, които ще управляват Хонконг само след два месеца. Разбираш ли сега? — Чан се обърна отново към младия англичанин, типичен представител на потока полицаи новаци, който не бе пресъхвал за всичките години на неговата работа. — Всичко вече е различно. Правилата са различни — само още не са ни казали какви са новите. — Чан махна с ръка в посока към острова, на който бе разположен Хонконг и който бе започнал да изпълва хоризонта пред тях: — Наслаждавай се на гледката, защо не. Не е необходимо да оставаш тук след юни. За теб това е просто отпуск.

Астън осмисли изводите, които следваха от думите на Чан и послушно се загледа през прозореца на кабината. Вятърът пак беше затихнал и около тях цареше онова тревожно спокойствие, което предхожда бурята. В здрача на ранната тропическа нощ пред тях припламваха и гаснеха светлинки от Абърдийн до Норт Пойнт, изразходвайки електричество и пари с разточителност, нямаща равна на себе си в света.

Гледката беше впечатляваща и не много по-различна от тази в Манхатън с разликата, че тук над всичко бе надвиснала планина, а десетките небостъргачи се оглеждаха в пристанище, в което идваха на рейд едни от най-големите кораби. Нито градът, нито пристанището знаеха какво е сън. И всичко това ставаше на една скала, дълга не повече от десет мили и преградила от запад на изток част от южното крайбрежие на най-голямата останала комунистическа страна в света. На някакви трийсет мили северно от тук живееха един милиард и четиристотин милиона души, насочили колективното си съзнание върху Хонконг само два месеца преди връщането му под управлението на Китайската народна република. Беше като да живееш във виртуален аеродинамичен тунел — такава бе силата на трудно удържимата завист, омраза и нетърпение, чакащи на самата граница. Някой някога бе казал, че Хонконг е място назаем, което съществува във време, отпуснато назаем. Време, което днес се измерваше с часове: около хиляда и петстотин в момента, но те бързо се топяха. Комунистите идваха, всъщност те вече почти бяха тук.

Той остави Чан да довърши разговора си с капитана и отново отиде на носа, където бе прекарал толкова голяма част от днешния следобед. Хонконг бе първата гореща страна, която бе успял да посети. Стоеше, изложил тялото си на топлия влажен бриз, създаван от движението на катера, съзерцаваше съзвездието от светлинки на острова и усещаше, че изживява мечта, която никога не бе вярвал, че може да се сбъдне. Не го вълнуваше, че е възможно след юни да се окаже излишен. Защото тогава щеше да направи почти три пълни години. Три години! Дори не смееше да повярва на късмета си.

Те навлязоха в акваторията на пристанището и забавиха до задължителните четири възела. Астън спря поглед на дребна женица с широкопола шапка, хвърлила въдица от своя сампан. Силуетът й се поклащаше в такт с подскоците на малката лодка. Фериботите на компанията „Стар“ сновяха между Хонконг и Каулун на всеки петнайсет минути. Поелият към Макао кораб на подводни криле се издигна на ските си като молеща се манта. А по склона на планината пъплеше към билото грейналият като коледна елха фуникулер „Пийк трам“, сложил край на рикшите преди повече от сто години. Далеч на запад се виждаха тъмните, едва различими силуети на флотилия зелени риболовни траулери, наредили се като преграда пред Абърдийн, където щяха да изчакат тайфунът да се налудува.

С приближаването на катера към „Сентръл“ привидното сходство с Манхатън постепенно се стопяваше. Липсваше геометричната решетка от пресичащи се булеварди; претъпканият футуристичен град се бе разстлал във всички посоки без намек за планировка. Сякаш някакъв гигантски космически кораб бе кацнал тук за кратко един ден и набързо бе изсипал от трюмовете си десет хиляди подбрани сгради — от морето бе просто непонятно как не само трафика, а дори хората бяха намерили начин да се вклинят между тях.

Астън разбираше, че именно напрежението — умствено и физическо — придава на това място цялото му очарование. Тук нито имаше време да спреш, нито имаше място, където да го направиш. Седмици, месеци и години се бяха стрелнали с непостижима за представите му скорост. Така и не бе успял да се отърси от опиянението, обхванало го още с идването му тук; допадаше му невъзможността да настигне самия себе си. Колко вярно се бе оказало онова, което му бяха казали тогава: колкото повече оставаш в Далечния изток, толкова по-малко го разбираш. Например днешният ден: новият шериф, така и не успял да се превърне в идеал за смелост досега, с упорство и хитрост бе съумял да запази веществените доказателства по едно разследване, което същият този детектив смяташе за обречено по политически причини. И може би бе рискувал за целта своя живот и този на Астън. Къде бе логиката?

Дъждът се върна, преди да пресекат залива на пристанището: лепкава влажна чернота, погълнала огромните танкери и откъснала за пореден път катера от сушата. Беше казал на майка си, че никога няма да повярва какво се изсипва от небето тук. На всичко отгоре беше топло. Какво друго на този свят би могло да бъде по-екзотично, по-прекрасно и по-мистериозно от топлия, пропит с аромати дъжд над тропическия град?

Странно как те променя Изтокът. Тук имаше повече живот и повече смърт, отколкото на останалите места, и точно това те караше да се чувстваш двойно по-истински, отколкото другаде. Мокър до кости само след секунди, хванал се слепешката за обезопасяващото въже, той се отправи през наводнената палуба към рубката, улови погледа на Чан през стъклото и широко се усмихна. Бог да ми прости, че обожавам тези хонконгски бури, ухаещи на пари, секс и трупове. Знаеше, че стига да има някакъв начин да остане тук след юни, той щеше да го направи.