Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (24)

21.

Чан разтърси глава, стана и се отправи към носа, като се държеше здраво за перилата. Спря до Хигинс, който също бе там. Кранът също бе вече на място — влекачът точно освобождаваше въжетата, докато се приближаваха. Бреговете на Хонконг бяха на не повече от миля на запад от тях, а китайското крайбрежие бе на приблизително същото разстояние в северна посока. Политическата граница се намираше по-наблизо — на не повече от неколкостотин метра. Освен влекача, плаващият кран и техният катер, наблизо нямаше и следа от нечие присъствие.

Катерът забави ход и двигателят му ритмично зачатка, нарушавайки предисторическата тишина. Бяха на някакви трийсетина мили от остров Хонконг, но тук не се виждаха желаещи да разработват терени, нямаше и намек за някакви минерални суровини, отсъстваха дори магистрали, водещи към интересни места. Е, изглежда нощем нещата бяха по-различни.

Катерът намали до не повече от половин възел, плъзгайки се през кристалночистата вода, плискаща се в борда му. Изкушението да скочи веднага в прозрачната прохладна бездна бе неустоимо. В главата му изплува споменът за слабичкото евроазиатче и неговата сестричка, които летем всяка сутрин и всяка вечер се гмуркаха за миди чисто голи, както майка ги е родила… А писъците на майка им отекваха чак от Китай в ушите им и ги сподиряха безмилостно дори под водата…

— Е, най-сетне сме където трябва — озари го с усмивка Хигинс.

Да, точно затова гуейлосите постъпваха в полицията — в търсене на някое приключение под жаркото тропическо слънце. Същото, заради което несъмнено дори Пади се бе довлякъл тук преди цели трийсет и шест години. Трийсет и шест? В такъв случай той бе на възрастта на баща си, когато той бе изоставил Май-май и децата си — безгрижен ирландец, бягащ от отговорност. Мръсният, гаден Пади…

На палубата на плаващия кран полицаите подготвяха бутилките със сгъстен въздух. Чан бе доволен да види, че са взели доста. Защото на трийсет и пет метра дълбочина една бутилка не стига за дълго.

Той скочи от палубата на катера при тях и се представи на двамата полицаи. Бяха китайци. Те кимнаха с уважение на главния инспектор.

— Колко регулатора сте взели? — попита Чан.

— Четири: по един за всеки, един за комплекта, който оставяме под крана и един резервен.

Чан си спомни, че точно така предвижда процедурата. Ако си се спуснал на повече от десетина метра трябва да спираш през пет, за да може азотът да напусне кръвта ти, преди да си излязъл на повърхността. Но чакането по десет и повече минути през пет метра дълбочина може да се превърне в проблем, когато държиш да използваш всяка глътка въздух за работа на дъното. Поради това опитните леководолази оставят бутилка с регулатор и баласт на около пет метра под дъното на кораба, от който се спускат. Това позволява на двама и повече да висят на тази дълбочина и да използват съвместно въздуха в бутилката, докато чакат колкото повелява компютърът на китката им.

— Ами и аз се гмуркам от време на време — съобщи безгрижно Чан и извади ламинираната си диплома.

Двамата професионалисти се спогледаха.

— С нас ли идвате?

— Е, от вас зависи. Под водата вие сте началници — такова е правилото. Но ако не възразявате…

Те пак се спогледаха.

— Тук е дълбоко… към трийсет и пет метра. Имате ли опит на такава дълбочина?

— Естествено. — Не им каза, че го бе правил само веднъж, и то по време на курса за получаването на дипломата. Не му бе допаднало. Не беше харесало и на тялото му.

Двамата леководолази не бяха сигурни как се казва „не“ на главен инспектор.

— Вижте, за мен това не е нищо повече от оглед на сцена на местопрестъпление. Толкова — само ще огледам.

— О… Окей.

Китайското отношение е точно обратното на английското. Работата има приоритет.

Хигинс ги наблюдаваше от катера и слушаше разговора им. След пет години живот тук кантонският му бе достатъчно добър, макар още да имаше акцент. Това бе нещо, което никой не можеше да му отнеме при заминаването оттук — свободното владеене на тихоокеански език. Може би дори щеше да му помогне да си намери работа. Но не още. Той щеше да остане до 30 юни и да изсмуче и последния славен момент от това място. Оставаха само осем седмици и последното, от което имаше нужда точно сега, бе главен инспектор, удавен по време на негово дежурство.

Чувал бе и преди за Чарли Чан, то кой ли не бе чувал: евроазиатец, за когото се говореше, че бил фанатик. Ако не бе отчуждеността му и ако бе имал по-малко спречквания с началството, днес той можеше да бъде и суперинтендант. И все пак, въпреки всичките му особености, беше малко странно един детектив да помага в изваждането на доказателствен материал от дъното на морето. За тази цел си имаше специално обучени хора.

Чан погледна нагоре и прехвана погледа му.

— Как беше: право напред, точно на север?

— Не разбрах?

— Маршрутът на контрабандистите. В такъв случай в момента се намираме в ивицата, която те използват на път за КНР.

Хигинс бе впечатлен.

— Да, напълно вярно. Те обикновено навлизат на около миля от брега. Не бях помислил за това…

Чан вдигна ръка, изпъна я на нивото на очите си и посочи към Китай.

— Не са се носили с деветдесет, разбира се. Това е немислимо. За да вдигнат нещо толкова тежко и да го преметнат през борда, трябвало е да бъдат с не повече от пет възела. И то ако изобщо допуснем, че са били със „змийска глава“. Очевидно са искали да бъдат максимално близо до границата с КНР, но без да я пресичат. Предполагам, че са изхвърлили най-важните неща последни — най-близо до Китай и най-малко шанс за откриване.

— Мислиш, че е имало и други неща ли?

— Сцената на местопрестъплението в Монгкок беше странно чиста. Измъчвали са до смърт трима души, но няма въжета, няма белезници, няма поне следи от борба. Просто една цистерна, пълна с човешка кайма, оставена в центъра на празен склад. Без никакви отпечатъци по нея, разбира се. Честно казано, ако някой не беше направил издънката с изхвърлянето в морето на полиетиленовия чувал с главите, престъплението щеше да бъде много близко до идеалното. Защото идентификацията на телата без главите е невъзможна. Съдебномедицинските експерти се измъчиха само и само да докажат, че става дума за точно три тела, а не за четири или пет.

— Разбирам.

Хигинс повдигна лице към слънцето. Как бе възможно човек да се безпокои за няколко жалки убийства в разкошен ден като този?

Леководолазите дадоха на Чан костюм и пълна екипировка включително спасителна жилетка, маска и плавници. Нямаха резервен компютър за гмуркане, така че Чан трябваше да се държи наблизо до тях.

Докато те монтираха въздушните регулатори на бутилките, Чан закопча компаса на лявата си ръка, вдигна я пред себе си и фиксира китката с дясната си ръка. Директната линия към брега на КНР от другата страна на Мирс Бей означаваше пет градуса на север-североизток. Той навлече неопреновия костюм, седна на скамейката до основата на крана и даде възможност на едно момче от екипажа на катера да му помогне с бутилката. Изчака двамата си колеги да сложат ръце върху маската и наустника, да се отметнат назад на скамейката и да скочат гърбом във водата. После сложи на свой ред наустника в устата си, започна да диша от бутилката и без да се бави, скочи след тях.

Тялото му се вряза в хладните слоеве на прозрачна коприна. Изпита наслаждение от усещането за забавено свободно падане. Двамата под него вече наближаваха дъното. Телата им не се виждаха съвсем ясно, но струящите нагоре мехурчета позволяваха лесно да бъдат открити. На всяко трето вдишване Чан прищипваше носа си и използваше всичката сила на дробовете си, за да вкара въздух под налягане през ганглиите на носната и синусовата кухина, свързващи носа му с ушите и гърлото. Всеки нови десет метра дълбочина означаваха увеличаваше на налягането с още една атмосфера. Ако леководолазът не се погрижи за неговото изравняване, дробовете му ще се сплескат като хартиен плик. А Чан трябваше да пробие път за въздуха през слоя катран от хилядите цигари. Истината бе, че не се бе гмуркал повече от година.

На петнайсет метра дълбочина морето беше значително по-хладно, а наличието на вода над него повече от осезаемо. Вдишването от наустника му се отдаваше доста по-трудно, а крайниците му започваха да натежават.

На двайсет и пет метра беше почти студено. Имаше чувството, че ставите му се огъват под натиска на хиляди тонове вода, буквално физически усещаше как азотът се разтваря от кръвта му в мускули и кости. Болката отсъстваше, но нормалният човешки организъм осъзнаваше прекрасно, че тялото не е създадено, за да просъществува дълго тук.

На трийсет и шест метра вече имаше нужда от фенерче. Слънчевата светлина проникваше силно отслабена и бе някак чужда в този съвсем различен свят на дълбините. Когато направи справка с манометъра, Чан установи, че консумира въздух десет пъти по-бързо, отколкото в плитки води. Причината бе, разбира се, че въздухът, който гърдите му поемаха, беше сгъстен. Обемът, който на повърхността би изпълнил дробовете, на тази дълбочина бе свит до размера на топка за голф.

Използвайки, лъча, за да открие двете струи мехурчета, извиращи като кристални клонки от устите им, Чан видя двамата си колеги и заплува към тях. Когато се приближи, забеляза неестествено голям предмет на дъното под тях. От него се издигаше оранжевото въже на маркиращата шамандура, която младите полицаи предвидливо бяха оставили след натъкването си на необичайната находка.

Различният коефициент на пречупване между стъклената маска и водата правеше предмета да изглежда по-голям, отколкото беше, но ясно бе, че той щеше да бъде голям дори на повърхността. Чан предвидливо бе направил справка с документацията: електромотор с мощност четири конски сили, за да се преодолее съпротивата на кости с размера на човешки таз; фуния, през която месото отива до мелещите колела и чийто диаметър не бива да пада под трийсет сантиметра в най-тясната си част. Тежкият мотор и голямата фуния предполагат на свой ред масивна чугунена основа, способна да поеме вибрациите. В основата следваше да има голяма дупка отдолу за излизане на каймата. Тези приблизителни технически характеристики означаваха височина поне четири стъпки и тегло над сто и петдесет килограма. Горе-долу това виждаше той в момента пред себе си, забито диагонално в песъчливото дъно. Фунията удвояваше височината на машината.

Водолазите кръстосаха показалци над палците в общоприетия знак за въпрос. Чан им направи знак, че е добре. Плъзна се към фунията и погледна в нея. Рибите бяха изчезнали, явно след като си бяха устроили пиршество с остатъците. Той чукна с пръст фунията. Стоманата изкънтя със странно ехо. Нещо се размърда. Една змиорка се стрелна през фунията право към лицето на Чан — миниатюрно чудовище, разтворило безмълвно заплашителните си челюсти. Отклони се в последния миг. Сърцето на Чан заблъска, а дробовете му конвулсивно заискаха скъпоценен въздух. Той улови загрижения поглед зад маските на двамата си колеги. Отново им направи знака с показалец, че няма за какво да се безпокоят. Те бавно кимнаха.

Леководолазите насочиха вниманието си към месомелачката. Бяха донесли със себе си две здрави найлонови въжета с куки от неръждаема стомана, чиито подвижни краища позволяваха да бъдат заключвани като белезници. В горния си край въжетата бяха намотани на барабана на крана. Чан видя момчетата да търсят с поглед къде да закрепят куките. Остави ги да решават проблема сами, а сам вдигна лявата си китка на нивото на очите, хвана я с дясната ръка и заплува точно в посока шест градуса север-североизток.

Тази техника се преподаваше само на напреднали: в спокойна вода всеки плувец изминава едно и също разстояние с едно махване на плавниците; Чан знаеше, че при него трийсет и три пълни размаха се равняват на шест и половина метра. След малко вече не виждаше колегите си. Задържа се ниско над дъното, следвайки възможния курс на лодката. Беше си дал десет минути — опасно дълго от гледна точка на останалия му въздух, но от друга страна, напълно безопасно, след като можеше да разчита на резервната бутилка под крана. Връщането на катера щеше да бъде безпроблемно — щеше да изплува, използвайки или найлоновите въжета, с които месомелачката щеше да бъде вързана след малко, или някое от котвените въжета, благодарение на които кранът оставаше на едно място. Имаше избор, но щеше да се възползва от първото, до което се добереше. Не сваляше очи от компаса и продължаваше да плува в посока шест градуса североизточно, следвайки китайския си инстинкт.

Не знаеше защо всеки път, когато се спуснеше под вода, в главата му, подобно на акула, дебнеща в засада, започваше да се върти една и съща мисъл: Чарли Чан, това е твоето съзнание. И точно както съзнанието му, океанското дъно под него внезапно се провали и той увисна над бездна.

След малко установи, че виси на нови трийсет и пет-шест метра над подводен скален перваз и гледа надолу към плодородна долина. Фенерчето му освети стръмен склон, покрит с пурпурен корал. Риби, оцветени във всички цветове на дъгата, се стрелкаха през корала. В мрака по-надолу някакви едри форми плавно се мърдаха. Сигурно имаше акули в тези води, но той знаеше от опит, че опасността от тях силно се преувеличава. Повишеното налягане намаляваше реалните му запаси от кислород. Стрелката на манометъра вече докосваше опасния червен сектор. Той описа с лъча последна прощална дъга и в този миг видя предмет, заклещен в основата на сив корал, по средата на склона: голям пътнически сандък от вида, който се продава в хонконгските магазини от веригата „Чайна продъктс“. Единият му ъгъл беше смачкан, а боята по долната страна бе ожулена от плъзгането в грапавата скала. Чан направи опит да пресметне: трябваха му няколко минути, за да се издигне до резервната бутилка. Не беше хубаво да оставя партньорите си да се тревожат за него, но все пак ставаше дума за веществено доказателство. Той изпусна със сила въздуха в дробовете си, гмурна се надолу и плесна с плавниците, за да стигне по-бързо. В мига, в който докосна сандъка, стрелката на манометъра навлезе в червения сектор.

Сандъкът не беше заключен, но беше овързан с найлоново въже. Яркозелено на цвят, отбеляза Чан. Погледна дълбокомера и сърцето му щеше да изскочи. Без да забележи, се бе спуснал на четиридесет и пет метра дълбочина — с три повече от разрешените за леководолази любители. Сега вече трябваше да се издига плавно и да изчаква на регламентирани дълбочини, само че не помнеше на кои. В противен случай го грозеше смъртна заплаха. Нищо сложно, само че нямаше необходимия за изпълнението на тази процедура въздух. Стрелката на манометъра се намираше в средата на червения сектор. Не можеше да прецени точно, но на тази дълбочина едва ли разполагаше с повече от една минута. Обхвана го паника, а това означаваше допълнителен разход на въздух.

Чарли Чан, глупак, станал жертва на собственото си съзнание. Беше ли тази мисъл по-различна от другата?

Трийсет метра му изглеждаха достатъчно кръгло число, за да спре. Изчака на тази дълбочина и тогава стрелката опря в черния ограничител в края на червения сектор, което означаваше, че въздухът му е свършил. С остатъка в дробовете си той заплува нагоре, издишвайки плавно.

Някакъв инстинкт му подсказа да се обърне и той видя две спускащи се въжета на десетина метра отдясно на себе си. Заплува към тях. Спомняйки си в този миг златното правило „Никога не задържай дъх“, той разкопча катарамата на колана с баласт и го остави да падне. Издиша каквото беше останало без задръжки и се заизкачва по въжетата със скоростта на изплуваща коркова тапа. Въжетата водеха към резервната бутилка, висяща отстрани на борда. Когато се добра до нея, дробовете му отчаяно крещяха — беше опасно близо до фаталното решение да отвори уста и да се нагълта с вода. Непослушното му съзнание отдели частица от секундата в обмисляне на възможността да прекрати съществуването на неудачника Чарли Чан в огромното море и да реши веднъж завинаги проблема с дразнещата компания на особата му за другите. В следващия миг ръката му сграбчи наустника, напъха го в устата му и той жадно пое от тази най-върховна храна на живота.

Остана така на пет метра под канещия го корпус, окъпан във филтрираната през морската вода слънчева светлина, насищайки кръвта с живителен кислород. Ръцете му безконтролно трепереха. Кислородното опиянение замайваше главата му. Макар да се намираше под вода, беше му трудно да не се разсмее с глас. Ужас тресеше крехката черупка от гняв, която така старателно бе носил последните двайсет и три години. Кого си мислеше, че може да заблуди? Та цялото му същество обожаваше въздуха, светлината и живота!

Мислеше за Мойра, когато колегите му доплуваха до него. Те веднага забелязаха тремора на крайниците му. Прегледаха го внимателно: празна бутилка с въздух, липсващ баластен колан, силно сърцебиене. Дълбокомерът бе запечатал максималната дълбочина, на която се бе спуснал: четиридесет и шест метра. Беше на ръба на истерията.

Момчетата донесоха нова пълна бутилка със сгъстен въздух и го накараха да остане още четиридесет минути, за да изхвърли всичкия азот от кръвоносната си система. Когато накрая му помогнаха да изплува на повърхността, единственото на което Чан бе способен, бе да кашля. Лежеше по гръб на палубата и безпомощно се давеше в пристъпи. И все пак беше благодарен, че не бе умрял задушен от катрана. Опита се да стане, но му позволиха само да седне. Когато най-сетне бе в състояние да обясни за сандъка, Хигинс невъзмутимо коментира:

— Не трябва да пушиш.

Хигинс повика помощ по радиото. Настоя Чан да се върне в Сай Кун с втория катер, който изпратиха от Толо Харбър. Обясни му, че ако развие признаци на кесонна болест, трябва веднага да бъде пренесен с хеликоптер на остров Хонконг, където Кралската флота разполагаше с камера за декомпресия.

Хигинс му обеща, че веднага щом изтеглят месомелачката, ще преместят платформата с крана на точно деветнайсет метра (или деветдесет и шест махвания с плавници). Шест градуса север-североизток. На някакви си петдесетина метра от китайската граница. Леководолазите щяха да се спуснат още веднъж, за да вържат сандъка.

— Любопитно ми е виждал ли си някога човек, страдащ от кесонна болест? — поинтересува се Хигинс. — Това е агония в дестилирана форма. Едно пробождане в някоя става, дори да е на малкото ти пръстче и отиваш в камерата за декомпресия. После ще се чудиш как да ми благодариш. — Той кимна на двамата лекари и те помогнаха на Чан да се качи на другия катер. — Какъв е смисълът да се убиваш заради няколко убийства? — извика той зад гърба му, докато Чан влизаше в каютата.

Възможно ли бе кесонната болест да е по-лоша от английското чувство за хумор? Чан посегна за цигара. Поне щеше да се върне навреме, както бе обещал на Мойра. Трябваше да си признае, че очакваше срещата с нетърпение.