Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (39)

36.

Събуди го тихо почукване по вратата. През илюминатора падаше сноп слънчева светлина. Чан навлече панталонките си.

Емили беше по неопренов костюм във виолетово и зелено със сигнално жълта лента, минаваща диагонално от дясното й рамо до левия й хълбок. Ципът на костюма бе разкопчан почти до пъпа й. Гърдите й бяха скрити под отметнатите ревери. Без да пуска дръжката на вратата, Чан примигна.

Емили се усмихна.

Да, имаше наистина някаква неразривна връзка между увереност и богатство, но кое от двете бе първичното?

— Бутилките ни чакат на платформата. Намерих ти спасителна жилетка. В камбуза има кафе.

Чан се почеса по темето, по раменете и накрая, съвсем предизвикателно, по топките.

— А другите?

Тя сложи ръка на бузата му.

— Те спят, инспекторе, така че става дума само за теб и за мен.

Той се прозя, погледна назад в каютата, където „Пътешествията на Марко Поло“ на масата бе осветена от тунел заслепяващи лъчи. Сънят го изоставяше и той позволи чертите на лицето му да се втвърдят в гримаса на неодобрение. Винаги бе раздразнителен рано сутрин.

— Казвал ли ти е някой някога…?

Тя сложи ръка на гърдите си и почти успя да създаде впечатление на уплашена.

— Спри! Знам, че съм настоятелна. Нещо непростимо по това време на деня. Съжалявам, но открай време имам проблем с търпението. Нека опитам пак. — Тя смирено наведе глава, погледна го с големите си очи и заговори с тъничък глас на момиченце: — Будна съм от близо час, умирах от желание да скоча във водата, не бях в състояние да си представя друг партньор за спускане, освен прелестния главен полицейски инспектор, търкалящ се в каютата си, и, изглежда, в предвкусване на чудесното изживяване, съм забравила за благоприличието, но моля те не ми се сърди, така че ако има някакъв начин да те убедя да се спуснеш с мен, за да си поиграем, моля те…

Чан вдигна ръка:

— Окей, окей.

— Май когато опитам с мекия глас, се получава още по-зле, нали?

Чан я погледна право в очите и бавно се усмихна:

— Прекрасно е, когато човек е в състояние да се надсмее над себе си.

— Възприела съм го от англичаните. Повярвай, по-лесно е така, отколкото ако се бях мъчила сама да го култивирам в себе си. — Тя игриво примигна с клепачите си. Получи се наистина смешно.

Той затвори вратата, изу гащетата си, обу плувки, изми си зъбите, забрави да се избръсне и излезе навън.

С изключени двигатели и тънко котвено въже, привързващо яхтата към желаното място в Тихия океан, истинската същност на трийсет и шест метровия морски съд бе напълно разкрита: пластмасова играчка в ръцете на океана — този чудовищен бог. Във всички посоки се простираше вода, като жива илюстрация на понятието безкрайност. Убийствена светлина бе озарила палубите, демаскирайки фантазиите на нощта. Макар да бе още ранна утрин, слънцето вече бе непоносимо жежко — болезнено бяла топка, непозволяваща да обърнеш взор към нея. Чан прочете написаната със синьо дума „Емили“ върху яркобелия спасителен пояс, пристегнат на стената със скоби от неръждаема стомана.

Въздухът определено бе по-чист от този в Монгкок… прекалено чист, което го наведе на мисълта за цигара. Върна се в каютата си, взе пакет и отиде в камбуза, където готвачката бе оставила стъклена кана под чучура на кафеварката. Напълни чаша, добави мляко и три кубчета захар и я изнесе на палубата при кърмата. Емили беше на плаващата платформа и свързваше бутилките към регулаторите за дишане. Понеже се намираше над нея, позицията му даваше възможност да види как при всяко навеждане над стоманените бутилки гърдите й едва не се изсипват от разкопчания костюм. Имаше едър кокал за китайка, но по тялото й не можеше да се намери и грам излишна плът. Беше атлетично сложена и излъчваше сила, здраве и добър апетит. Не й позволявай да те прелъсти, май така бе казал Кътберт.

Когато слезе при нея, тя приветливо му се усмихна и го докосна по ръката.

— Съжалявам, че те събудих по този начин. Това е положението — родена без никаква деликатност. Такава съм, каквато ме виждаш — никаква дълбочина, първична натура с чувство за хумор на дванайсетгодишно дете. Умирам от смях и на най-тъпата шега, като онази „Чук-чук“, ако се сещаш…?

— Чук-чук.

— Кой е там?

— Чичо.

— Чичо кой?

— Чичо, дето ще се гмурка…

— Наистина ли намираш тази простотия за забавна?

Тя кимна, неспособна да проговори.

Шибаният Кътберт.

 

 

Под водата Емили се оказа гъвкава, игрива, артистична, забавна — не жена, а делфин. Когато се спуснаха до кораловия риф на дълбочина двайсет и пет метра, тя легна на дъното и започна да изпуска сребристи мехурчета въздух към повърхността. В мига, в който Чан доплува до нея, той усети ръката й върху бедрото си. Не беше сметнал за нужно да вземе костюм, така че бе по тениска и плувки. Тя напипа тестисите му под плувките. Хареса му твърдостта, с която пипаше, допадаше му откровения й глад, привличаше го самата идея за подводно прелъстяване.

Емили го повика с пръст. Тя спря до котвата на яхтата и го притегли към себе си. Видя блясъка в очите й под маската. Някои хора умират така, мина през главата му.

Остави я да освободи закопчалките от велкро на спасителната му жилетка и усети бумтежа на сърцето му. Тя внимателно я съблече от него — сега животът му беше в ръцете й в буквалния смисъл. Захапа плътно наустника. Емили използва закопчалките, за да закрепи жилетката и бутилката за едно от звената в котвената верига. Сега Чан висеше в дълбините на морето, задържан само благодарение на гумения маркуч, свързващ го с безценния въздух. Дори през водата усещаше силата на нейната похот. е й позволявай да… но може би дори самият Кътберт би одобрил такава форма на прелъстяване. За хората на крайностите няма по-силен афродизиак от близостта на смъртта. Как ли се бе досетила, че двайсети и пет метра дълбочина под водата е единственото място, където ще му се стори неустоима?

Тя свали плувките му, внимавайки да не разкопчее и баластния колан, завърза и тях на веригата, после му направи знак да съблече и тениската.

Междувременно сама съблече своята спасителна жилетка, завърза я до неговата и изигра цял акробатичен етюд, съумявайки да свали неопреновия си костюм, без да разкопчава колана с тежестите. Чан си помисли колко ли забавно щяха да изглеждат, ако изгубеха в този момент коланите си и изскочеха като тапи на повърхността.

Дишаха от наустниците си, всеки свързан със своята бутилка, а самите бутилки висяха една до друга на веригата. От плавниците до маските телата им бяха голи, с изключение на баластните колани: две гигантски жаби в ритуал на чифтосване. Гърдите и бедрата й блестяха с копринената влага на морето.

Тя се хвана за веригата с двете си ръце и му предложи задника си. Когато посегна със забавени от водата движения, ръката й вече беше където трябва, за да го насочва. Почти в безтегловност, на практика и без триене, той трябваше да притиска ханша й към себе си с всичка сила, за да не го изпусне. Мехурчетата от наустниците им образуваха вихрушка, после се успокоиха заедно със забавянето в ритъма на хълбоците й.

Дърво, земя, метал, въздух, огън и вода: Чан помнеше, че в таоистката система водата е източник на удоволствието. Спомни си и друга таоистка мъдрост: сексът е по-малкото удоволствие, затъмнявано от това на смъртта. Мисълта циркулираше неспирно в главата му, докато той висеше в морските глъбини, напълно изразходван.

Емили вече навличаше неопреновия си костюм и екипировката си. Чан последва примера й и я изчака да нахрани морските звезди, изпълзели иззад малките хълмчета в песъчливото дъно.

 

 

По време на закуската под тентата, разпъната на задната палуба, Чан старателно избягваше съжалението в погледа на Кътберт. Джени и Джонатан също изглеждаха леко притеснени. Само Циян не долавяше промяната в атмосферата на масата. Той сърбаше с видимо удоволствие специалната си напитка, докато другите закусваха препечени филийки с кафе.

В един момент Кътберт наруши мълчанието:

— Как мина гмуркането?

— Беше невероятно — отговори Чан, без да откъсва поглед от тоста.

— Емили, добре ли беше?

Нямаше дори следа от палавост върху лицето на дипломата, но той все пак бе англичанин.

— Чудесно, направо вълшебно. Разкажи им, Чарли.

— Огромни морски звезди — най-големите, които някога съм виждал. Емили ги е научила да идват, като чука по бутилката.

— Храни ги, предполагам? — поинтересува се Кътберт.

— Естествено. Те не са глупави. Винаги когато сляза, първо чукам по бутилката, после им давам сушени скариди. Сега вече е достатъчно само да почукам и те изпълзяват.

— Бих искал да видя това — каза Кътберт.

 

 

На обед атмосферата отново бе претърпяла деликатна промяна. Продължителното излагане на чист въздух и морски бриз бе освободило напрежението във всеки. Кътберт изглеждаше подмладен с десет години.

— Господи, това си струваше да се изживее — каза той след поредния душ. — От тази красота човек намразва гледката на бюро или не дай боже на телефон — и той намигна на Чан.

Обядваха бавно, разменяйки реплики като членове на семейство, останало сплотено с години. След това позволиха на телата си да се отпуснат в шезлонги или на платформата.

Чан долови няколко многозначителни погледа, разменени между Джени и Джонатан. Емили поглъщаше с очи тялото му. Той се усмихна. Топлата вода и сношението си подхождаха като патицата и ориза. Само Циян беше на тръни и не криеше нетърпението си да се върнат на брега.

Всички без Джени пиха бира, наслаждавайки се на слънцето, а после с къси извинения се разотидоха по каютите си.

 

 

Чан се върна на платформата с идеята да скочи отново гол в морето. Въртейки мисълта лениво в главата си, той легна да изпуши една цигара и се загледа в електрическо синия океан. Идилията продължи до мига, в който юнгата изскочи на палубата с червен плик, адресиран със син флумастер до главен инспектор Чан. Вътре имаше един лист, на който се четяха две думи: „Чук-чук?“.

Чан се усмихна. Буквално усещаше невидимите вериги, които го притегляха към нейния апартамент. За момент си поигра с крайно забавната идея да игнорира посланието й и да се наслади на невъздържаността на нейното отмъщение, или може би на нейните молби, защото в крайна сметка реакциите й бяха непредвидими. После размисли по-добре и зашляпа бос по коридора. Уви, тук над водата тя сигурно щеше да говори.

 

 

Кътберт лежеше в койката си. Горещината го накара да се предаде и той включи климатика. Беше подготвил дискмена си и електронния будилник. Нагласи часа и смени григорианските песнопения с Моцартовия концерт за кларинет.

Когато алармата иззвъня, той натисна бутона за включване на радиоприемника: не се чуваше нищо, освен хъркането на Циян. Кътберт свали слушалките. И в същия миг чу гласа на Емили през стената откъм апартамента й, долепен до неговата каюта.

— Признай го де, имай смелост: те те отблъскват, нали?

— Не съм казал това.

— Господи, ако не беше шибан детектив, нямаше и да забележиш. Хората не усещат физиологическия разтвор, това е доказано.

— Да приемем, че съм импотентен и да оставим нещата така.

— Не беше никак импотентен тази сутрин… само че тогава не знаеше. Зърнах лицето ти, когато видя белезите.

— Съжалявам… да, видях белезите.

— И сега единственото, на което си способен, е тази влажна шега между краката ти?

— Аз съм практически импотентен. Подводната ерекция е най-доброто, на което мога да се надявам.

— Кур сплескан!

— Виж… наистина не знам какво очакваш да чуеш от мен. Все пак ти сама си си сложила тези импланти вместо цици. Мен какво ме интересува? Проблемът не е мой.

Дълга пауза. После отново гласът на Емили:

— Хайде, махай се, изчезвай.

— Трябва ли наистина да се държиш като кучка?

Къса пауза.

— Не, съжалявам. Разстроена съм. Не съм на себе си. Невъзможно е да се научиш да го приемаш без никакво чувство.

— Искаш да кажеш…

— Да, инспекторе, случвало се и преди. Китайските мъже са най-деликатните на света.

— Намери си южноафриканец.

— Какво?

— Имат славата на безчувствена раса — точно по твой вкус.

Пауза.

— Ела, целуни ме.

— Това е по-добре. Можем да бъдем приятели. Съжалявам, че си изпуснах нервите. Прав си, гони ме неистова параноя след онова, което направих с тялото си без никаква основателна причина.

— Искала си да бъдеш идеална?

— Какво лошо има в това?

— Нищо, само че не може да се купи с пари. Всъщност, може би е възможно, откъде да знам.

— Защо повтаряш това?

— Кое?

— „Откъде да знам?“

— Ти знаеш.

— Аз ли знам?

— Да, ти знаеш.

— Знам защо повтаряш „Откъде да знам“?

— Не знаеш ли?

— Смях.

— Господи, май започвам да те харесвам. Как стана това? Изпаднало ченге, наумило си да се самоубие с цигари. Та ти вероятно ще умреш още следващата седмица от рак на белите дробове.

— Може би ти допада мисълта за кратковременна връзка. Виж…

— Какво да видя?

— Искаш ли да си вървя?

— Не. Остани. Само няколко минути. Искам да ти кажа нещо.

Кътберт чакаше. Паузата бе толкова дълга, че се запита дали не са намерили начин да избегнат проблема, когато Емили заговори:

— През 1982 Маргарет Тачър посети Китай и когато се разбра, че Англия и Китай ще трябва да сключат някакво споразумение за бъдещето на Хонконг, баща ми отиде в Бейжин. Беше в състава на високопоставена делегация, включваща някои от най-влиятелните и преуспяващи бизнесмени — мъже и жени — на територията. Срещнали се с Дън Сяопин и той ги прехвърлил на един от своите старши помощници. Няма голямо значение кого точно са видели. Тези хора били отишли там, за да изтъкнат, че взето на глава от населението Хонконг е най-преуспяващият град в света. Деликатно намекнали, че в името на запазване на международния бизнес, трябва да се пипа с меки ръце при предаването на властта. Апаратчикът, с когото разговаряли, казал — и точно това е важното — буквално следното: „Не мога да разбера от какво сте обезпокоени. Не помните ли колко добре свършихме работата в Шанхай през 1949-а?“.

Пауза. След това гласът на Чан:

— Шанхай беше истинска катастрофа след 1949-а. От най-процъфтяващото пристанище в целия Пасифик, той се превърна в пренаселено бунище на Третия свят, неспособно да се изхрани без външна помощ.

— Точно така.

— Защо ми разказваш това?

— Това е възнаграждението ти, инспекторе. Ти си мислеше, че като ме изчукаш, ще се добереш до някаква следа, имаща отношение към твоите убийства. Сега вече наистина можеш да си вървиш. Ако някога ти потрябва нова следа, поне знаеш къде да дойдеш.

Пауза.

— Това за теб е някаква игра, така ли?

— Нали така разправят за богатите: че от скука по цял ден си играем игрички.

Дълга пауза.

— Отивам си.

Шум от отваряне и затваряне на врата. Тишина.

 

 

Кътберт се намръщи. Какво, по дяволите, бе намислила тази жена. Той нагласи алармата да го прекъсне след нови трийсет минути и се върна при концерта за кларинет.

Алармата избръмча точно по средата на алегрото. Натисна бутона. Чан и Емили бяха говорили на смес от английски и кантонски. Сега Емили и Циян говореха на мандарин.

— Не ставай глупак, как бих могла да го докажа?

— Под водата? Що за западна упадъчност е това?

— Напротив, беше много забавно. Дължиш ми един милион долара. Не ставай дребнав. Какво е един милион за теб? Когато си в Шанхай с твоите приятели, ти залагаш повече всеки ден на маджонг^[1].

Пауза. Кътберт си представяше озъбеното лице на стареца.

— Окей, така да бъде, приспадам един милион от сметката. Разликата не е толкова голяма. Поне знам със сигурност, че беше в кабината ти допреди малко. Но не се задържа дълго.

— Достатъчно дълго.

Къса пауза. После отново гласът на генерала:

— О… да, достатъчно дълго.

— И когато го поставя под мой контрол, тогава какво?

— Тогава ще седим и ще наблюдаваме. Казват, че бил много талантлив детектив. Сега разбирам, че е повече от това. Той е китаец, който не се предава. Като мен. Хора като него и като мен не могат да бъдат победени.

Изненаданият глас на Емили:

— Харесва ти?

— Напомня ми за младостта ми. — Тих смях: — Бях комунист, нали се сещаш.

Дълга пауза. Пак гласът на генерала:

— Изглеждаш разстроена.

— Няма нищо.

— Добре си прекара с детектива тази сутрин, нали? Надявам се да не те налегне точно сега някой от твоите пристъпи на депресия?

— Така ли ти изглеждам?

— Не знам, изглеждаш разстроена.

— Какво те интересува?

— Нищо. Просто не забравяй кому дължиш пари. И повече не искам да чувам, че си обикаляла из дома си посред нощ и си разправяла истории на стените. Защото стените имат уши.

— Изглежда.

Дълга пауза, после пак гласът на Емили:

— Отивам си. Имам нужда от малко сън.

Изсумтяване, отваряне на вратата, затваряне.

Кътберт свали слушалките.

 

 

Яхтата влезе в пристанището и до тях достигна грохотът на града. И шестимата, лежащи под галещите лъчи на следобедното слънце, бяха свикнали с този неизбежен шум. Като отровен газ той премахваше всякакво чувство на спокойствие. Чан преброи три дълбоки въздишки до себе си, преди да си позволи своята. Яхтата навлезе сред по-малките морски съдове и той видя познатите издължени лица по палубите край тях. Това вече бе миграцията на човека от водата към сушата.

 

 

Акостираха на Кралския кей и набързо се сбогуваха. Чан целуна Джени по бузата, стисна ръката на Емили, махна на Кътберт, Джонатан и Циян и се гмурна с лентата на ескалатора в търбуха на метрото.

Когато излезе от метростанцията в Монгкок, тръгна към блока си, после размисли и се отправи към участъка. Коридорите на оперативния отдел и този за контрол на транспорта гъмжаха с хора както обикновено, но в отдел „Убийства“ имаше само дежурен екип. Беше ранен следобед, а повечето убийства през уикендите ставаха по тъмно. Влезе в офиса си, заключи вратата и изпразни сака си на бюрото. Вътре имаше чифт мокри плувки, книгата, собственият му регулатор с наустника, маската и плавниците. Огледа вътрешността на сака си, опипа всеки ръб. Наустникът беше чист, регулаторът не блокираше дишането му, когато духна пробно в него, плавниците също бяха чисти, плувките му — и те. Някой предвидливо бе залепил със скоч кориците на книгата, така че да не се отвори сама в сака. Той скъса лентата. Вътрешността на книгата беше изрязана във формата на правоъгълник, в който бе оставено малко полиетиленово пакетче. Извади пакетчето и го разпечата. В него имаше черна вискозна субстанция с консистенцията на топъл асфалт. Подуши я, топна пръст и предпазливо го облиза, след това отново запечати пакетчето. Извади от бюрото си ролка скоч, избърса външната страна на пакетчето с хартиена кърпичка, отиде до малкия кухненски бокс на етажа и залепи с лентата пакетчето в задната част на умивалника. Върна се при бюрото си, внимателно избърса книгата с друга кърпичка и я сложи обратно в сака.

На двеста метра от участъка изхвърли книгата в първия контейнер за боклук.