Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (46)

43.

Опиумът… Чан знаеше всичко за него. Историята започва с маково поле на границата между Лаос, Китай и Бирма. Хора от племето хмонг събират сока в малки дървени купички и после го опаковат в миниатюрни бамбукови пакетчета — това е суровият опиум. Търговците от клана Чю Чоу изкупуват продукта на жътвата, която започва всяка година през февруари, предлагайки сол, желязо на пръти, сребърни монети.

Още като седемнайсетгодишен кадет Чан бе взел участие в рейдовете срещу последните опиумни пушални. Още помнеше малките стаички, двуетажните легла със стълбичка, бамбуковите лули с огнище, изместено на една трета от дължината, спиртниците и тежката сладникава миризма. Тънки като вейки проститутки комбинираха пороците, продавайки едно, за да купят друго. Иначе клиентите бяха основно мъже — най-често на средна възраст. Чан помнеше и първия си труп — останалите в пушалнята бяха толкова дрогирани, че никой не бе забелязал смъртта на стареца. А ако се съдеше по екстаза, изписан на застиналото му лице, май и той не я бе забелязал.

Опиумът е наркотик, прекалено деликатен за горещия темперамент на американския войник, така че когато броят на бойците във Виетнам бе започнал да се измерва със стотици хиляди, Чю Чоу намериха начин да вдигнат нивото на предлаганата стока. Окуражавани от Хо Ши Мин, който гледаше на разпространението на наркотиците сред американците като на законно военно средство, и дори от ЦРУ, което съзнателно участваше в опиумния трафик от Лаос, за да финансира войната, търговците видяха в това уникално изгодна възможност за бизнес. В тайни фабрики из Хонконг, Тайланд, Южен Виетнам, Тайван — изобщо навсякъде, с изключение на континентален Китай, който изживяваше пуританската си фаза суровият опиум се добавяше в бидони гореща вода и се разтваряше с тор и амоняк, за да се получи морфин. А кипнеш ли морфина в оцетен анхидрид за шест часа при 30 градуса по Целзий, получаваш нерафиниран хероин, известен още като кафява захар или просто „номер 3“. Азиатците го пушеха или си го инжектираха и бяха доволни, но Западът се нуждаеше от по-силен ритник в душата, който да го изтръгне от обзелото го странно отчаяние. Така бе измислено добавянето на „номер 3“ към спирт, етер и солна киселина. Понякога това завършваше с експлозия, отнасяща в небесата „готвача“ ни триадите, заедно с по-голямата част от фабриката, но ако всичко приключеше без фойерверки, се получаваше „номер 4“ или чисто бял хероин — американските въоръжени сили най-сетне бяха намерили своя достоен стимулатор.

В края на войната сто хиляди редници се върнаха у дома заедно с навика си и го предадоха там на други. Чю Чоу реагираха бързо на неочаквано появилия се огромен пазар, нищо че беше чак на другата страна на света. При възможна печалба от 1000 процента, те вече и не помисляха да контрабандират чист опиум, а в резултат никой не го и използваше.

Е, почти никой. Тайното пакетче на Емили продължаваше да го озадачава. Опит да му подставят наркотик? Проверка? Подарък? Но защо точно опиум?

Наближаваше полунощ, когато таксито на Чан отби пред дома на Емили. Очакваше да му отвори прислугата, но се изненада, като видя самата господарка, която го чакаше, подпряна на рамката. С една ръка притискаше горната част на зеленото си копринено кимоно.

— Закъсня.

— Знам. — Чан й подаде евтино черно куфарче от фибростъкло. — Връщам ти подаръка.

Тя го пусна да влезе и затвори вратата зад него. Щракна трите ключалки и включи алармената инсталация от пулта до вратата.

— Крадците са напаст, знам.

— Похитителите. И това знаеш.

Поведе го през къщата към верандата отзад. На дълга мраморна маса вече бе сложила лула за опиум и спиртник. Седнаха, той отключи куфарчето, извади пластмасовия пакет с лепкавото му черно съдържание, сложи го пред нея и отново заключи куфарчето.

— Мислех, че се опитваш да ми го подхвърлиш.

— Да, идеята беше да те арестува един офицер от НКБК, който искаше повишение през юни, но после размислих. Добре постъпих, нали?

— Циян ти е казал да ме поставиш под контрол?

— Нещо такова.

— И защо не го направи?

Тя докосна бузата му:

— О, ти си толкова симпатично момче, че сърцето не ми даваше да ти създавам неприятности. — Каза го без усмивка, почти печално. — Заявих му, че по този начин няма да стане. Напомних му, че си от жертвоготовните: по-добре смърт пред компромис.

— Мога ли да попитам защо точно опиум? — озъби се Чан.

Емили отмести поглед.

— Семейна традиция. И баща ми, и дядо ми са пушили. Изобщо не бях подозирала, че баща ми го прави всеки петък вечер, докато не ми го каза Милтън Кътберт. Когато му поисках обяснение, той ми каза, че когато работиш за англичаните, трябва да имаш нещо, което да ти напомня от време на време, че си китаец. За него пушенето на опиум беше като поддържане на контакт с предците ни. За мен… носи ми облекчение от стреса.

— Би следвало да те арестувам.

— Защо не го направиш?

— Ще се оплачеш на приятеля си Циян, а той ще заплаши да взриви атомна бомба в Сентръл.

Емили се смръщи.

— Нищо не знам за това. Едва вчера чух слуха за някакъв обогатен уран от един познат на правителствена служба. Точно това исках да ти съобщя.

— Покани ме тук, за да ми кажеш това?

Тя разпечата пакета, вдъхна от миризмата му и го остави.

— Предполагам, вече си говорил с Милтън. Научих, че разследването ти започва да става приоритетно.

— Превръща се в едно много китайско разследване. Расте, без реално придвижване напред.

Тя се усмихна, без да го поглежда в очите.

— Ти сигурно си мислиш, че съм най-голямата кучка на света.

— Лаогай — отговори Чан.

Сякаш бе нанесъл удар по неподвижна цел от ония на панаирите. Очите й се напълниха със сълзи. На Чан му се стори, че вижда пред себе си дълбоко наранено дете, което търси утеха, докато тялото му е сгърчено от ридания. Един заклет следовател на негово място би се възползвал от изгодния случай да научи нещо. Чан само отмести поглед встрани, изчаквайки.

— Извини ме. — Тя сдържа сълзите си достатъчно дълго, за да стане и бързо да отиде в задната част на дома. Чу се затръшването на врата и хълцания, приглушени от стените. Бяха й нужни петнайсет минути, за да се съвземе. Беше сменила кимоното си. Новото беше официално черно и бе затворено около врата.

Седна, възстановила донякъде самообладанието си.

— Чудесно избран момент. Поздравявам те.

— Нали искаше да разбереш какво знам. Сега ти е известно. Да си вървя ли?

Погледът й галеше опиума.

— Толкова неуверен детектив. А всички твърдят, че си фанатик.

Чан запали цигара.

— Не обичам да си прахосвам времето. Ти можеш да подпомогнеш разследването, защото знаеш нещо за Клеър Колети. Дори шут като мен може да се досети, че е така. Ти си фасадата на Циян в Хонконг и няма начин да не знаеш защо той е толкова силно заинтересован от следствието. Има две прости възможности: искаш да говориш, или не искаш. Аз не мога да те принудя да направиш каквото и да е било. Ти принадлежиш на Циян. Купил те е преди десет години.

Преди да заговори, Чан дори не бе подозирал какъв заряд от гняв е напирал в него. Ето че бе паднал дотам да умолява възможна съучастничка в престъпление да му даде информация, защото бе богата и достатъчно могъща, за да презира закона. Това не беше добре. Всъщност кой знае… беше по китайски. Отказвайки да я погледне, той заби поглед в разкошната нощ. Някъде далеч под тях движещи се светлинки — червени, зелени и бели — маркираха преместванията на танкерите. Видя с периферното си зрение ръката й над масата да покрива неговата.

— Нека опитаме…

— Не.

— А под водата? Можем да използваме басейна.

Погледна я с изненада.

— Пошегувах се — неубедително се усмихна тя. Докосна несъзнателно косата си. — Не ме харесваш… дали това се е оказало по-трудно, отколкото си мислил?

— Да — призна с готовност Чан. — Но няма да спя с теб.

Тя отдръпна ръката си.

— В такъв случай, ако наистина искаш да получиш твоите отговори, ще се наложи да разделиш едно по-различно удоволствие с мен. Прав си — нищо не можеш да направиш, за да ме накараш да говоря. На това е способно единствено чувството за вина. Не съм сигурна, че без опиума ще мога да събера нужния кураж — не всеки може да бъде герой. А защо да пуша сама? Ако искаш да решиш случая и да спасиш света, ще трябва да платиш нищожната цена, свързана с поглъщането на малко дим.

— Не.

Тя хвана брадичката му с палец и показалец и разклати главата му.

— Получи се по-неубедително и от първия път. Мисля, че ти харесва чувството за опасност. Допадна ти да се любим на двайсет и пет метра под водата, може би защото също като мен те интересува какво представлява смъртта. Е, опиумът може да те откара при нея. Това е една специална привилегия, с която макът дарява нас, хората. Когато тялото е анестезирано, духът ти минава през врата, а зад нея е вечността в цялото й великолепие. Може ли някой да каже какво ще намери там човек като теб?

Ловките й пръсти откъснаха малко късче от пакета и го оформиха в топче. Забучи в него главичката на карфица и го загря на спиртника. Движенията й бяха така бързи, че му беше трудно да ги следи. В следващата секунда вече държеше лулата, наклонена странично над спиртника. Започна да смуче, докато мушкаше нагорещеното топче опиум с карфицата, за да направи път за въздуха. Пое първата си доза почти мигновено.

— Не го опитвай, за да не разбереш колко е прекрасно, така ли казваха? Но за такъв като теб това по-скоро е съблазън. Вземи лулата.

— Не.

— Мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Не само по твоя случай. Толкова много неща са ми известни. Натъпкана съм със знание, което ме изморява. Искам да го споделя с моя истински герой, който ще знае как да го използва.

Тя деликатно докосна косата си с връхчетата на пръстите. Личността й някак недоловимо се бе променила. Чан долавяше не толкова бремето на знанието, колкото товара на самотата. Жената пред него сега му изглеждаше почти свенлива. Гласът й бе станал по-мек, по-бавен и някак по-момичешки.

— Да вземем, например, онзи старец във Ванчай — твоя приятел. Аз знам за него.

— Така ли?

— Знаех за него, много преди да науча за теб. Толкова много пъти съм била на една крачка да се видя с него. Разполагам с информация, която би му била полезна… главата ми е пълна с нея. Когато ти го защити, аз ти се възхитих. Исках да бъда като теб. Още повече исках да бъда като него. Каква чистота на душата… Колко ли е прекрасно да живееш в такъв мир със себе си…

Ръката й беше през рамото му. С другата ръка държеше лулата.

— Не е като секса, приятелю. Обещавам ти, след това няма да те измъчва никакво чувство на вина и на обвързаност. Само удивително спокойствие. — Тя започна бързо да приготвя лулата. — Представи си само, цели осем часа пълна свобода от демона, който те е обладал. Единственият истински почивен ден в живота ти. — Погали го по главата. — Защо не бъдеш добър към себе си поне веднъж в живота си? Към това можеш да се пристрастиш, само ако прекалиш.

Когато млъкна, той се поколеба, после се наведе напред и всмукна дълбоко. Топчето опиум в огнището на лулата се смали и изчезна.

Беше разочарован да установи, че наркотикът не оказва осезаем ефект, с изключение може би на леко притъпяване на остротата на нетърпението му. Чан бръкна незабелязано в джоба си и щракна ключа на микрофона, който щеше да задейства касетофона. После изчака тя да изпуши втората си лула. Приемникът беше свързан към касетофона и заключен заедно с него в куфарчето му.

— Милтън ти е казал, че ме е използвал. Но съм сигурна, че не ти е разкрил за какво.

— Не, не го направи.

— Бях посредничка. Циян никак не беше доволен от Съвместната декларация между Лондон и Бейжин — никой не се бе допитал до него. Настоя за секретен протокол. Милтън трябваше да отстъпи пред исканията му. В резултат днес не съществува граничен контрол за всичко, което Циян иска да изнесе от Китай и да вкара в Хонконг. Това бе сделката. Естествено, никой не иска такова нещо да остане увековечено на хартия, а Милтън и Циян по онова време не си говореха открито. Използваха мен.

Чан седеше неподвижно, опитвайки се да асимилира простата фраза „липса на граничен контрол“. Трябваше сам да се досети — най-ужасяващите отговори толкова често се оказват верни. Толкова много парчета от мозайката падаха сами по местата си, след абсорбирането на тези няколко думи. Той забеляза контурите на една фина историческа ирония: Англия в ролята на неохотен компрадор, а наркотикът бавно разяжда тъканта на западното общество.

— И са му позволявали да прекарва всичко?

— Абсолютно всичко. И то не само в едната посока. Разбира се, когато стоката напусне Хонконг, отговорността си е негова.

— Той има армия в Южен Китай?

— Той и още шестнайсет генерали. Малко по малко тези хора изкупиха повече от половината големи компании в Хонконг, използвайки подставени лица, естествено. Може да смяташ, че са купили Хонконг. Прост ход, но гениален. Шанхай рухна през 1949-а, защото Западът изнесе всичките си капитали оттам. Този път няма да стане, защото местните компании са поддържани от китайски акционери с неограничени финансови възможности. Както самите британци откриха още миналия век, няма по-надежден източник на доходи от наркотиците.

— Ти си техен агент. Переш им парите, намираш им посредниците, подготвяш компаниите. Това ли е работата ти?

Тя кимна:

— Когато всичко започна, аз още не знаех за лаогай. Бих искала да ми повярваш, че е така.

Защо не, възможно беше. Дори днес лаогай не беше нищо повече от един непотвърден слух. Пресата рядко споменаваше за робите из лагерите отвъд границата. Конкретно в Монгкок, това си беше чиста проба китайски слух. Чан си помисли за стареца с рядката брада, тениската с образа на Джон Ленън и тунелите вместо очи.

След втората лула Чан почувства в тялото си вълна на дълбоко умиротворение. Нервните му окончания, настръхнали откакто се помнеше, се протегнаха като лениви котки и замъркаха.

Емили внимателно сложи лулата на масата.

— Преди да срещна Милтън, аз бях обикновено романтично момиче на двайсет и шест. Бях имала само един любовник дотогава. След него се появиха стотици, но нито един от тях не успя да проникне близо до мен. Триъгълникът беше крайно необичаен. Аз го намирам за безкрайно интересен човек. Циян има нужда от мен. Милтън е като хипнотизиран от Циян. Първоначално не разбирах. Милтън е най-културният човек, когото съм срещала. Неговият мандарин е по-добър и от моя, кантонският му е перфектен, латинският и гръцкият му са съвсем прилични. Основното му хоби е преводът на класически китайски поети. Циян е груб селянин без образование със сърце на касапин. Но инстинктът му към властта е безпогрешен. С него би могъл да се сравнява само Мао, който е мъртъв. Веднъж Милтън ми каза, че е готов да замени ерудиция, натрупана за цял живот, срещу една минута с пръст върху истинския лост на властта. Той е наблюдател, докато Циян е основен играч — това е голямата разлика. Още една лула?

— Не.

— Това е цената, която трябва да платиш, инспекторе. В Хонконг нищо не е безплатно, а ти можеш да предложиш единствено девствеността си.

Тя приготви лулата и Чан с изненада установи, че всмуква сладкия й дим отново.

— Сексът и опиумът са най-добрите анестетици. При секса забравяш всичко за миг, с опиума си спомняш дори най-големите си прегрешения с наслаждение.

— Клеър Колети — каза Чан. Думите изпълзяха бавно, сякаш се измъкваха от дупка на гроб. — Тя още е жива, нали?

Беше задържал въпроса до този момент и очакваше драматична реакция, но Емили го погледна, сякаш за да провери степента на дрогирането му. После отмести поглед и игнорира въпроса.

— Милтън ме научи да пуша… естествено, кой друг? Татко ме предупреждаваше да се въздържам. Но Милтън сякаш знаеше, че ще имам нужда от това. Каза, че щом опиумът е добър за Томас де Куинси и Шерлок Холмс, значи е достатъчно добър и за него. Той пуши много дисциплинирано, разбира се.

— Шерлок Холмс е използвал кокаин — възрази Чан и едва не се изкиска. Спомни си подчертаната апатичност на дипломата онази нощ на яхтата. Усети върху себе си изучаващия поглед на Емили.

— Трябваше да бъдеш ти, просто нямаше с кого друг да говоря. И трябваше да използвам опиум, защото на сутринта всичко ще ти се струва като опиумен сън. Дори няма да си сигурен, че си спомняш правилно какво се е случило. Да не говорим за доказателства. — Тя късо се изсмя. — От твоя гледна точка, май наистина щеше да е по-добре да се съгласиш да ме изчукаш.

— Клеър… — Установи, че му бе трудно да си спомни фамилното й име. Колко странно — той практически живееше с това име от седмици наред.

— Колети. — Емили сложи двете си ръце с дланите надолу върху мраморната масичка и се вгледа в тях за момент. После тежко въздъхна. — Дали е жива, питаш? Може би. Има ли наистина някакво значение? Нека започна от началото. Циян от години бе търсил начин да се свърже с някоя от големите отвъдморски организации. Започна да преговаря с разни хора в Ню Йорк. Никога не ми е споменавал за обогатен уран, годен за използване в бомба. И в един момент тук се появява възможно най-нелепата жена на света и…

Чан бе използвал всичките си сили, за да се концентрира върху думите й. Казваше си, че е важно, но някъде по средата на дистанцията в главата му се материализираха други много по-съществени събития. Невъзпитано бе да игнорира Емили, а освен това трябваше да мисли и за професионалната си репутация, така че огъна съзнанието си в посока към случая. Но в процеса на огъване се създаде напрежение, прекалено силно, за да го контролира.

Всичко стана неочаквано, сякаш някаква заключена от векове врата се бе отворила рязко. В следващия миг той вече не беше с Емили. Летен ден… и той бе с Джени на стария им сампан. Забеляза цветовете — златни, сини, зелени — обърна внимание на изящните им комбинации, готови за полагане върху фин порцелан. Джени му сочеше нещо във водата. Погледна натам. Малко под повърхността на изумруденото море плуваше Май-май. Първоначално му се стори, че е мъртва, но тя неочаквано обърна лице към небето. Видя го, усмихна се и го повика с пръст. Той се изправи в каданс, стъпи на борда на лодката, събра всичката си енергия и скочи в морето, описвайки перфектна дъга. И заплува след нея, а тя бавно го водеше надолу и надолу, в дълбините на гальовния океан.

 

 

Когато видя, че главният инспектор потъва в своята халюцинация, Емили стана. Беше й трудно да отмести погледа си от него. Наркотикът бе прогонил вечно измъчващото го напрежение. Изглеждаше млад, почти момче, наивен и… красив. За момент й мина зла мисъл, после я прогони като непрактична. Някои грехове са създадени само за мъжете. Въздъхна и се обърна към басейна. Проблемът при опиума бе скоростта, с която човек си изгражда съпротивителни сили. На нея й трябваха може би десет лули, за да изпадне в екстаза, който бе погълнал Чан. Но прекаляването с дозата си имаше цена — понякога вместо да се потопи в сладостен покой, тя се оказваше преследвана от демони: отиваща в безкрая колона сиви, изпосталели китайски роби с дълги плитки. И тя коленичеше пред всеки дух, за да поиска прошка, а той й обещаваше прошка, ако я получеше и от неговия съсед в колоната. Тази инквизиция чрез повторение я измъчваше и когато дойдеше на себе си, се чувстваше изтощена. Докато в миналото наркотикът само я бе ободрявал.

Въпреки малката доза в кръвта й този път, тя усещаше робите духове около себе си, една шепнеща армия, безтелесна като вятъра, но и неуморима като него, произнасяща името й с гласове, сухи като изгоряла трева. Бързо се върна при масата. Единственото спасение от опиумните фантоми бе още опиум. Шерлок Холмс и Томас де Куинси добре знаеха това.

 

 

Чан изплува от опиумната си фантазия в положението, в което се бе потопил в нея: лакти върху масата, наклонен напред, за да не изпусне развитието на някаква приковаваща вниманието драма, развиваща се там… по средата. Дори веждите му бяха смръщени по същия начин, както преди пет часа. Вече беше ден, наркотикът се разсейваше в организма му и тялото му бе започнало да се поти под лъчите на слънцето. Претърси къщата. Беше празна. Нямаше дори прислуга. Внезапно си спомни и бръкна в джоба си, но миниатюрният микрофон и предавателят ги нямаше. Куфарчето с приемника и касетофона си бе под масата, където го бе оставил. Отключи го, но в него нямаше нищо. Чан застина в продължение на може би цели десет минути, напрягайки се да си спомни всяка дума и всяко събитие от миналата нощ — както въображаеми, така и реални, но те образуваха конструкция, която избледняваше при всеки опит да протегне към нея отворената ръка на съзнанието си. Беше го изиграла — тази милиардерка, въобразила си, че стои над закона, се беше подиграла с него, но той все още не бе дошъл достатъчно на себе си, за да се безпокои по този въпрос.

Басейнът бе по-изкусителен от всичко в този миг. Чан се съблече и скочи в кристалната вода… надолу, надолу. Очарованието на опиума е в това, че на следващия ден, след като си го взел, се чувстваш като след най-пълноценния сън в живота ти, та макар и някой да ти е откраднал достойнството, докато си бленувал. Спокоен и чудесно отпочинал, Чан се облече и отиде на работа.

 

 

С приближаването на вечерта обаче Чан установи, че му е невъзможно да се концентрира дори за най-простите неща. Прибра се рано, легна си и заспа дълбоко.

 

 

Посред нощ някакъв монотонен звук го изтръгна от примката на съня. Докато се разсънваше, звукът се засилваше и ставаше все по-дразнещ. Накрая разтърси глава, надигна с труд тялото си от леглото и пипнешком намери пътя към другата стая, в която звънеше телефонът. Подпря се гол на стената и чу в слушалката глас на англичанин. Гласът принадлежеше на някой си инспектор Спрус от Скотланд Ярд, който се интересуваше колко е часът в Хонконг. Този въпрос често вълнуваше англичаните, сякаш разликата в Гринуичкото време е нещо, в което бе особено трудно да се повярва.

— Седем часа по-късно, отколкото е при вас — отговори Чан, чиято последна грижа в момента бе колко е точно часът.

— Е, значи не е чак толкова късно там, след като тук е едва четири следобед.

— А…

— Надявам се, че не съм ви събудил. Помолиха ме да вляза във връзка с вас относно анализа в нашата лаборатория на веществено доказателство, имащо отношение към някакво убийство, както чета в момента. Казаха ми да ви потърся в полицейския участък на Монгкок, но вие си бяхте тръгнали, сър. От там ме увериха, че няма да имате нищо против, ако ви позвъня у дома. Ще ви изпратя пълния доклад, разбира се, но той е малко дълъг. Реших, че може би ще ви заинтересува да чуете същността по телефона и да прецените дали не бихме могли да ви помогнем с още нещо. Да ви прочета ли резюмето? — Чан изсумтя. — Опасявам се, че не е особено вълнуващо. — И гласът на Спрус стана монотонен: — Пробите, които са неразтворими във вода, се оказаха съставени от естествени смоли, най-вероятно получени на база на боровата, в комбинация със синтетичен латекс. Латексът вероятно е добавен, за да се постигне определено ниво на пластичност. Открит е титанов двуокис в малки количества.

— Извинявам се… — прекъсна го Чан, — загубих нишката след „неразтворими във вода“.

— Изглежда става дума за някаква дъвка, сър.

— Ъ-ъ…

— Смолата е за консистенция, латексът е свързващо вещество, така че да се получи топка в устата ви, а титановият двуокис най-вероятно е за цвят. Не знам какъв точно е случаят, разбира се, но вероятното обяснение е, че жертвите са разделили пакетче дъвка, преди да ги убият.

— Дъвка? — Полицаите са привикнали към баналното, но понякога ги боли.

— Опасявам се, че е така. Естествено, може да има и нещо повече, но оттук е трудно да се прецени. Как е времето при вас?

— Горещо.

— Чудех се дали нямате нужда от някакво съдействие там, на място.

Затова ли ми телефонира? Чан се чудеше защо Спрус не му бе пратил факс.

— Не.

— Е… просто си помислих.

— Там студено ли е?

— Доста хладно. И вали.

— Е, може би следващия път.

Спрус се оживи.

— Ще видите директния ми номер на официалното писмо, което ще ви изпратя, сър.

— Благодаря.

Чан сложи обратно слушалката, после я вдигна и я остави да виси.

Намери отново опипом пътя към леглото си, легна и моментално заспа. И в един миг се стресна. Дъвка? Този път запали лампата и се върна при телефона. На Скотланд Ярд им отне половин час, докато намерят инспектор Спрус.

— Не споменахте подсладител — каза Чан. — Онзи титан е само за цвят, нали така?

— Правилно.

— А смолата и латексът сами по себе си са безвкусни, вярно ли е?

— Отново правилно. В доклада не е отразено да са намерени следи от подсладител. От друга страна, подсладителят се разтваря почти веднага. Като отказах цигарите, превключих на дъвка. Оказа се пълно разочарование след първите три минути. Монотонно и безвкусно. Предполагам, вие, сър, не дъвчете дъвка?

— Аз все още съм на никотин — и Чан посегна към пакета „Бенсън“ на масичката до себе си. — Ами ако допуснем, че подсладител изобщо не е имало? Къде ни оставя това?

— Оставя ни с безвкусна дъвка, сър. Неспособна да достави никакво удоволствие, дори за малко в началото. Мен ако питате, никаква реклама няма да й помогне. Но аз, разбира се, съм предубеден.

— А може би е дъвка със специално предназначение. Страшно ми помогнахте, Спрус. Следващия път ще ви помоля лично да ми донесете доклада. С първа класа.

— О… благодаря ви, сър.