Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (29)

26.

Чан сновеше от леглото, покрай дивана, до кухнята и обратно. На всеки два часа или се качваше на покрива, или слизаше на улицата.

Оставането му у дома се бе превърнало в изучаване навиците на съседите. В апартамента над неговия младо китайско семейство се занимаваше с осемгодишната си дъщеричка. Точно в седем и четиридесет и пет съпругът слезе с асансьора явно на път за работа. Половин час по-късно жената отведе дъщеричката на училище. Чу я да разговаря с приятелка в асансьора за пари и имиграция в Нова Зеландия. Под него френско семейство се караше по време на закуската. Мъжът замина на работа в осем и половина, а жена му си остана у дома. От пътуванията си в асансьора Чан знаеше, че в десет идва да я посети висок китаец. Френската култура се основава на изневерите. Беше го чел някъде.

Противопоставяше се стоически на изкушението да телефонира на Мойра в Ню Йорк. Вместо това, отдаде се на фантазии — не задължително еротични — свързани с пищните й гърди. Най-мъчителен от всички бе образът на гърдите, отпуснати до него в леглото. Присъни му се сън, в който спи между тях. Това мимолетно присънване бе най-близкото до сън. Сега, когато нямаше какво да прави през деня, безсъницата бе жестока. Нощем съзнанието му се носеше като неспокоен тигър, макар да не консумираше нищо друго, освен бира и цигари.

Установи, че телевизията е създадена за мозъци, изтощени от ежедневен труд. Сега, когато бе в състояние да се концентрира, нейните послания имаха съдържателността на захарен памук. Господи, беше ли в състояние човек над дванайсет години да издържи това чудо, наречено MTV?

Хонконг бучеше зад прозорците му като високоволтов кабел. При слизанията му за цигари или бира, той виждаше жителите на Монгкок зад стъклото, впечатляваше се от трескавата им енергия, от отдадеността им на конкретната задача, от възбудата на работата, от неосъзнатата радост да бъдат освободени от всякакъв избор, и от това как мозъците им бяха впрегнати в решаването на все същата задача: да се направят пари. Завиждаше им за отсъствието на отклоняващи ги от целта мисли и съмнения относно смисъла на живота.

Мислеше си за двамата леководолази, които бяха умрели, мразейки го от дъното на душата си, не можеше да прогони от главата си подпухналия образ на одрания като отвратително голямо прасе Хигинс, разсъждаваше за ужаса, скрит зад фразата „лъчева болест“ и свързаната с нея „ексфолиация“. Размишляваше над загадката Кътберт. Когато се прибра у дома, прерови цялата си библиотека — тя бе скрита в гардероб, който не можеше да се отвори, без да се избута встрани леглото. Отвори вратата на гардероба и книгите се посипаха като трупове — всеки един напомнящ за отделно настроение, надежда или възприятие, на които бе съдено да се наслади по време на поредната безсънна нощ, преди да ги „убие“ до сутринта.

Като служител в Кралската хонконгска полиция Чан нямаше защо да крие какво чете. Не че някой би му повярвал. Рядко го признаваше — и то само пред себе си — но преди да изчезне завинаги от живота му, баща му бе успял да му предаде собствения си еклектичен вкус на странник: поезията на Ръдиард Киплинг, У. В. Йейтс и И. И. Къмингс; книгите на Луис Керъл, „Рубаят“ на Омар Хаям, но не като книга — иранецът бе наизустил поемата от седемдесет куплета. Но най-важното, което Пади скиталецът му бе предал, бе келтската склонност да се търсят отговори в книгите.

Чан бе изчел голямо количество литература както за съвременен Китай, така и за Англия — колониалните им господари. И беше решил за себе си, че именно те представляват по-голямата загадка. Помпозни, недодялани глупци в по-голямата си част, експлоататори расисти, не само не разбрали, но така и не докоснали се до истинската дълбочина на далекоизточната култура, която бяха опустошили, но все пак оказали се способни от време на време да дарят света с гений, който бе невъзможно да се класифицира. Най-добрата книга за Китай, попадала му някога, бе написана от англичанин, който така и не бе посетил тази страна и който дори бе разбрал, че описва КНР. По едно странно стечение на обстоятелствата „1984“ бе публикувана в годината, когато Мао основал Китайската народна република. Цялата груба перверзност на неговия режим бе събрана в първото изречение на книгата, чийто два реда бе запомнил, сякаш бяха от китайска поема:

Беше студен слънчев априлски ден

и часовниците удариха тринайсет.

Точно от Оруеловия сив ад бе избягала Май-май и пак в него се бе върнала накрая. И наистина Чан търсеше да намери в книгите Май-май, а това никак не бе трудно. По своеобразен начин нейният образ фокусираше в себе си азиатския двайсети век: обикновена селянка, заклещена между две безжалостни системи, които я бяха смлели на прах. В три часа сутринта, насаме с неоновата светлина от улицата, Чан се питаше дали същото не става и с нейния син.

Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху начините да се отърве от струпалите му се неприятности. Но вместо това позволяваше от време на време да бъде задавен от пристъп на самообвинение, от своеобразно духовно повдигане, което вкопчваше нокти в оковите около врата му и заплашваше да го удуши. Пристъпи, които странно минаваха само след няколко минути. А след това настъпваше относително дълъг спокоен период, по време на който той съзерцаваше собствения си случай като един от милиардите подобни. Доста често в съзнанието му изникваше образът на стар китаец с дълга рядка брада и нелепа тениска с лика на Джон Ленън, който го викаше при себе си с пръст, точно като древен мъдрец.

Още от ранното си детство Чан бе забелязал в себе си фаталната склонност да влиза в резонанс с определени трагични души. Често му се бе случвало да излиза от филм, на който бе отишъл заедно с Джени, буквално задушен от свръхидентификацията с главния герой. Джени на свой ред намираше за най-забавен екшъна: коне, револвери и кръв.

Старецът бе като любовница, на която е трудно да се откаже, но Чан виждаше в бъдещето само болка, притеснение и провали. В четвъртък вечерта той с нежелание отиде във Ванчай, като не пропусна да се отбие за бутилка „Джак Даниелс“ — любимото уиски на стареца. Когато пристигна, старецът беше сам и мрачен.

— Какво се случи със срещата?

Старецът сви рамене:

— Оказа се, че и двамата имали новозеландски паспорти. Какво ги е грижа за лаогай? Китай, една четвърт от населението на земята, може да върви на майната си. Така мислят те.

— Докъде успя да стигнеш?

— Не до снимките. Откакто ти ги показах и ти едва не откачи, трая си за тях.

— Аз съм специален случай. Те са убили майка ми.

— Не си чак толкова специален. Убили са милиони майки.

— Искаш ли да си вървя?

— Исках да дойдеш навреме. Може би това щеше да промени нещата.

— Съжалявам.

Но старецът бързо изпадаше в недостоен за мъдрец гняв:

— Защо на никого не му пука? Китайската затворническа система, лаогайдуй, използва роби, роби казвам, за да произвежда вино, чай, хартия, коли, опиум, хероин — неща, които продава на Запада. Над петдесет милиона души са затворени в лаогай от 1949 година насам — това е почти населението на Англия. А никой не ебава да чуе? Защо? Когато Солженицин написа за съветския гулаг, само дето не го възкачиха на пиедестал.

— Знаеш защо. И то го знаеш много добре. Ние сме жълти — азиатци. Белият човек не иска да има нищо общо с нас. Дълбоко в неговото подсъзнание ние сме материал за роби. Та само преди сто години сами сме се продавали в робство от Индийските острови до Бразилия. Така че на тях не им пука, защото на нас самите не ни пука. Я да пийнем…

Чан отиде в кухнята за чаши. Отвори уискито и наля две щедри дози. Старецът дори не погледна чашата си, преди да гаврътне половината от съдържанието й. След това въздъхна удовлетворено.

— Има някаква полза и от теб. — Гневът му започваше да утихва. — Донякъде си прав — това за расовото съзнание. Но тук има и друг фактор — масата. Помисли само, това са един милиард и четиристотин милиона човешки същества. Комуникацията е почти невъзможна. Мъча се да ги убедя, че все отнякъде трябва да се започне. Хонконг изглежда подходящо място. Но тук всички имат други грижи: как да направят пари или как да избягат. Ако може и двете. А аз имам още един проблем: как да ми повярват? Стар съм, особняк съм и дори не съм кантонец. Предполагам, че всички ме възприемат като помпозен изкуфял дъртофелник. — Старецът довърши уискито си с втора по-дълга глътка, облиза доволно устни и подаде чашата си за още. — Загубил съм връзка с времето. Казал го е още Езра Паунд. Виж… докато сме още трезви, какво ще кажеш да изслушаш изложението ми? Записал съм го. Казвали са ми, че днешните държавници правят така. — Той свали малък касетофон от един от рафтовете, постави го до себе си на дивана и натисна бутона. Разнесе се гласът му — в бавен, равен и според Чан, хипнотизиращ ритъм.

„Робството е като малария — каза гласът. — Преди четиридесет години изглеждаше изкоренено по целия свят, с изключение на няколко малки изолирани места. Но нищо не може да мутира така, както мутира злото. Двайсетото столетие ще бъде запомнено с много ужасни неща, но кой би могъл да предположи, че точно през него ще бъдат поробени повече човешки същества от кой да било друг период в историята.“

Лошо начало, помисли си Чан. Една шокираща и трудна за възприемане идея, поднесена по най-безжалостен начин.

От лентата се разнесе раздразнен женски глас: „Ти още не си ни казал защо изобщо си бил в затвора“.

„Добър въпрос. Когато станах на деветнайсет, баща ми бе спестил достатъчно, за да ме изпрати да уча обществени науки в Харвардския университет, Кеймбридж, Масачузетс, Съединените американски щати. Тогава беше 1947-а. Специализирах английска и американска литература. След като се дипломирах, върнах се, за да стана част от голямото приключение на социализма — най-финото предизвикателство и най-голямата революция в историята на човечеството.“

Настъпи дълга пауза, през която касетата се въртеше. Накрая гласът на стареца се върна: „Преподавах английски в бейжинския университет по-малко от месец преди първата чистка. Разбирате ли… нито един истински комунист няма да повярва просто така, че някой ще има глупостта да остави Съединените щати, за да се върне не къде да е, а в Китай. Направил съм го, значи съм капиталистически шпионин. И от тогава насетне бях като жигосан“.

Чан стана, за да спре касетофона.

— Лоша грешка.

— Знам — извъртя очи старецът.

— Никога не казвай на китаец, че си социално жигосан. Защото това те компрометира веднъж завинаги.

— Знам.

— И за бога, не беше ли ти, който ми разказваше онези неща за културата на срама и културата на вината?

— Ти нямаш милост — простена старецът.

— Китайската култура си е парекселанс „култура на срама“. Да ти сложат социално клеймо е върховната санкция — нещо като смъртно наказание. Ето докъде ни е изманипулирала управляващата класа след пет хилядолетия господство.

Старецът дръпна кабела на касетофона.

— Прав си, от този момент нататък нямах шанс да ги спечеля. Беше изключено. — Той взе чашата, която Чан бе напълнил отново. — Е, майната му! Аз ли съм виновен, или те? Аз се безпокоя за човека, за гнусотията на робството в края на двайсети век. А те мислят какъв модел пералня ще могат да си купят в Нова Зеландия и как ще се оправят без филипинската си прислужница. Може душата ми да е черна, но поне имам душа.

— Трябва да се научиш да прощаваш — каза Чан. — Имал си четиридесет години за медитация върху съдбата на хората. А на тях едва ли им се събират и пет минути размисъл в метрото на път от работа за дома.

Старецът доизпи уискито си и се поусмихна.

— Не ме обиждай на тема потентност. Четиридесет години за съдбата на хората, ти луд ли си? Прекарах четиридесет години мислейки за жените. Ти защо мислиш, че избрах да живея в квартала на червените фенери? — И той гръмко се изсмя.

Чан се загледа в него: този старец беше един свободен човек — когато забравеше за гнева си, той вървеше редом със своя бог. Така ли трябваше да бъде? В обърнатия наопаки свят трябва ли да застанеш на глава и да оставиш боговете да решат кой е крив и кой прав? И Чан ли щеше да свърши по този начин?

На излизане старецът го задържа за лакътя.

— Отговори ми на един въпрос. Трийсет мили северно от нас една държава мори с глад сирачета момиченца в държавно сиропиталище. Защо не ни пука? — И докато Чан изпитателно го оглеждаше, той вдигна ръка: — Не, не се опитвам да фарисействам, просто задавам най-обикновен въпрос. Селяните давят момиченцата в кладенци, държавата ги унищожава планомерно. Ти знаеш за това, аз знам за това, Америка и Европа знаят за това, беше дори в дневния ред на ООН — но питам те, защо не ни пука?

Чан продължаваше да разсъждава над този въпрос и на другия ден, когато му позвъни полицейският комисар и го покани на среща.