Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (4)

1.

Тайфуните — на кантонски „големи ветрове“ — започват да човъркат дупки в Южнокитайско море още в началото на април и към края на месеца, когато водата е с температурата на топла вана, а относителната влажност не пада под деветдесет процента, вече успяват да наберат сила. Всички избягват да се намират в близост до морето, когато е оповестена тревога.

Всички, освен глупаците, мислеше си Чан.

Той погледна, часовника си — фалшив позлатен „Ролекс“ с обелено покритие по ръба — и видя, че бе станало три и половина следобед. Айя! Онова, което бе започнало като най-обикновена морска спасителна операция, вече се бе превърнало в отнело почти целия следобед опасно приближаване до китайските териториални води.

Застанал на носа на „Полиция 66“, бърз моторен катер, собственост на Кралската хонконгска полиция, той преместваше погледа си по дъга, обхващаща пространството между небе и вода. Там в далечината започваше опасно да се смрачава. Понякога въздушната турбулентност можеше да се намира на петстотин мили разстояние, но неясно как успяваше да придърпа надолу толкова тъмни облаци, че бе възможно посред бял ден видимостта практически да изчезне.

Стоящият до него инспектор Ричард Астън, двайсет и четири годишен блондин, повтаряше движенията му.

— Не изглежда никак добре, началник.

— Не е добре — съгласи се Чан.

Забравил за принципите на началничеството, Чан дори не се опитваше да скрие от младия полицай нито безпокойството си, нито дори това, че няма представа какво да предприеме. „Алън“ — вихрушка от въздушни маси, бясно носещи се по спирала с център окото на урагана — се бе намирал успокоително далеч, на повече от четиристотин морски мили югоизточно, когато бяха излезли в открито море и се бяха заклатушкали по вълните в посока към Тайван. Ако запазеше посоката си, щеше да подмине Хонконг на безопасно разстояние, но има ли такова нещо като предсказуем тайфун? Всъщност има ли изобщо тайфун, който да не е убил поне няколко души, особено ако са имали безразсъдството да го посрещнат в открито море?

Вятърът обаче се засилваше. По повърхността вече се носеха зайчета, малки засега, но това всеки миг можеше да се промени. Чан извика на кантонски към капитана в кабината на щурвала.

Астън се ухили.

— Ти, какво, да не би да ме разбра? — обърна се към него Чан.

— „Намали шибаната скорост. Не виждаш ли, че е тъмно като в китайска путка?“

Чан кимна. Нямаше нищо изненадващо в това, че младият английски полицай знаеше думата за женски полов орган, защото това бе първото, което научаваха след „моля“ и „благодаря“. Но кантонският е богат на омоними, така че за разлика от Астън, капитанът бе разбрал нещо малко по-различно: „Гледай да не ни завреш в чатала на Китай“. Чан познаваше шест милиона души, които биха казали „амин“ на това.

— По-добре да се връщаме — каза той без убеждение в гласа.

— Да, май наистина ще е по-добре. Защото ако се задържим тук, може да се озовем издухани на половин миля в устието на Перлената река.

— Дори не го споменавай — сопна се Чан и запали поредната си цигара с трепереща ръка. — Забелязваш ли го някъде? — попита той и внезапен порив на вятъра преплете думи и дим от устата му.

Астън се взря в сумрака.

— Честно казано, шефе, нищичко не виждам.

— Няма как, трябва да е тук — настоя Чан с нервна гримаса. — После се обърна към мостика и извика на кантонски: — Къде сме в момента?

— Северно от островите Соко, курс на запад с три възела.

Всички на борда доловиха напрежението в гласа на капитана. Според хонконгските карти териториалните води на Китайската народна република започват съвсем близо до западния край на островите Соко. Частни и търговски съдове на Хонконг, обикновено на път за Макао, редовно пресичат тази невидима граница, но тя е неприкосновена за официални лица в униформа, особено на борда на катер, носещ герба на кралицата. Китайската флота, безкрайно чувствителна към всякакви опити за чужди попълзновения, така и не бе простила открадването на Хонконг от британци в униформи преди повече от сто години.

„Прозрачен пластмасов чувал, много голям, най-вероятно за промишлена употреба, с ужасно съдържание“, това бе казал туристът. Американските туристи са известни с прецизните си обяснения пред полицията. Резултат на богат личен опит.

„Ужасно съдържание“? Нито Чан, нито Астън бяха приели това обаждане. Всъщност сигналът бе препратен от полицейския участък в Лантау до управлението на КХП на Арсенал стрийт на острова, за да стигне в крайна сметка до бюрото на Чан в Монгкок. Беше първата смислена следа в разследването на тройно убийство, в което Чан крайно подозрително не бе постигнал никакъв прогрес в течение на повече от седмица. Темпераментът на Чан не му позволяваше да скрие безпомощността си, а естеството на престъплението — то още по-малко бе в състояние да подобри настроението му — бе накарало английските журналисти да използват думата „варварство“.

Бяха успели няколко пъти да зърнат от борда подскачащия сред вълните пластмасов чувал, отнасян от течението на запад, но им се беше изплъзнал, и ето че сега облакът се спускаше като завеса.

Петте нови минути, които Астън си бе дал, изтекоха.

— Е, шефе? Връщаме ли се?

Чан запрати с показалец цигарата си в дълбините на Южнокитайско море.

— Да, мисля, че е време. — Нищо не можеха да направят при тази ограничена видимост. Единствено гравитацията им помагаше да се ориентират кое е горе и кое долу. От друга страна, облакът като че ли бавно се разсейваше, защото черният мрак около тях просветляваше в пастелно сиво. — Още пет минути, окей? Искаш ли чай?

Двамата се изправиха на носа, отпивайки зелен китайски чай от високите чаши, които юнгата им донесе. Още преди да свършат, облакът пред тях се разсея, но зад кърмата все още се виждаше тъмна маса, която трудно можеше да се приеме като добър знак. Вятърът късаше мъглата на парцали, които се стрелваха покрай корпуса на катера и клатеха радиомачтата, над която се виждаше къс мъртвешки сиво небе. От всички природни стихии само горещината не се бе променила. Облечен в бяла риза с къси ръкави и пагони на раменете, по къси панталони и високи чорапи, Астън с благодарност се накланяше напред, за да улови всички прохладни пръски, появили се отскоро след всяко забиване на носа във вълните. Чан беше в цивилно облекло: къси панталони и колан на пояса с чантичка за портфейла и полицейската карта. Голите му гърди имаха маслинен цвят. В горния край на единия му бицепс пърхаше синя пеперуда, покриваща по-голямата част от нечетлив избледнял текст с китайски йероглифи. Беше бос, за по-добро сцепление с дървения под на палубата.

В този момент екипажът дружно изрева. Астън го видя едновременно с останалите: сив и полупотънал, на около двеста метра западно от тях. Показваше се и изчезваше с ритъма на вълните — чувал, пристегнат със зелена връв.

Сред екипажа започнаха да си разменят банкноти — това беше разплащането между заложилите, че акцията ще завърши с неуспех, и другите, които бяха рискували да твърдят, че ще намерят каквото търсеха.

Чан извика през рамо, без да се обръща:

— Бавен напред. Пригответе мрежите. Никакви куки. Не искам да повредим вещественото доказателство. И край на облозите.

През последвалите десет минути Астън така и не можа да се отърси от впечатлението, че в този свят без координати не те пъплят към чувала, а той се приближава към тях. Проследи с поглед тримата китайски полицаи, които се наведоха през борда и без особени затруднения метнаха върху чувала голяма зелена мрежа, пристегната на дълъг бамбуков прът. Миг по-късно най-близкостоящите видяха какво представлява уловът им и във въздуха се разнесоха псувни на кантонски. А когато го изтеглиха във въздуха, Астън шумно и без притеснение повърна през борда.

След като изхвърли последните остатъци храна от стомаха си, той отново се обърна, за да погледне невярващ на очите си пластмасовия чувал, стоварен на не повече от два метра от него в центъра на малката палуба. Три подгизнали от водата отсечени глави със зейнали усти и широко разтворени очи надничаха през прозрачното фолио, подобно на изкривените физиономии на деца, притиснали лица в стъклото на витрина. Съдейки по формата, два чифта очи бяха китайски и един — на европеид. Устните отсъстваха изобщо. Както и носовете. Очните ябълки се виждаха само защото клепачите бяха изрязани. Също и ушите.

Китайските полицаи, изтръгнали находката от обятията на морето, се изтеглиха в най-далечната част на палубата. Застанали там по морскосини къси панталонки, те вкупом запушиха и през цялото време не спираха да псуват, отправяйки си шеги, които Астън не можеше да разбере, макар да долавяше достатъчно, за да се досети, че са нецензурни. Но непристойностите имаха за цел само да прикрият уплахата. А зад нея се долавяше страхопочитание. Защото прекомерната жестокост в крайна сметка е проява на сила.

— Помогни ми — нареди му Чан. — Проклетите китайци няма да го докоснат. За тях това е лош късмет.

Астън тежко преглътна и изсумтя. Чан хвана чувала за завързания край, Астън за другия. Размърдването промени налягането вътре и изтласка през пристегнатия отвор част от образуваните газове. Двамата едновременно го изпуснаха и се задавиха. За миг около тях се образува облак отвратително сладка смрад, който вятърът за щастие бързо разпръсна. Задържайки дъха си, Чан прегъна своя край и използва висящите краища на въжето, за да го пристегне още веднъж. Те отново се наведоха и бавно го понесоха към кабината, балансирайки, за да компенсират накланянето на катера от вълните. В този миг над водната повърхност се разнесе стакатото на автоматен откос.

Полускрит в мъглата, с мотор, заглушаван от грохота на вълните, подобен по размер, но по-стар, на не повече от петдесет метра зад кърмата им се полюшваше друг катер. Към тях гледаха трима китайци в захабени зелени униформи, единият забучил цигара в устата, с автомат АК-47 „Калашников“ в ръцете. Астън различи червената петолъчка на носа на катера. Чан направи знак на Астън да пусне чувала на палубата. Главите цопнаха в слоя вода. Астън дори протегна крак, за да попречи на чувала да се претърколи и застъпи кичур тъмноруса коса под фолиото.

Чан със залитане се отправи към релинга, хвана се за перилата и извика на кантонски към катера:

— Какво е проблемът?

— Проблемът, първородни, е, че сте се загубили. Това море принадлежи на Китайската народна република. Какво извадихте току-що от него?

— Лап сап (боклук). И не сме се загубили.

— Не мисля, че е лап сап, първородни. И сте в Китай. Какво ще кажеш да ни дадете онзи чувал, а ние ще ви пуснем да се приберете, вместо да ви арестуваме, както би следвало?

— Окей — отговори Чан, без да помръдва.

— Окей какво?

Чан прибра с ръка косата си назад.

— Окей, арестувайте ни. Арестувайте ни и ще ядете лайна, докато сте живи. Защото вие сте в хонконгски води.

— Устата ти сипе жабешки лайна, първородни. Защо не попиташ екипажа си къде сте се озовали?

Чан извика на лицето си изражение на дълбоко презрение.

— Ние разполагаме със система за сателитно позициониране, която работи с точност до сантиметър. Ей, капитане, я кажи на човека в зелено къде наистина се намираме.

Капитанът извика на кантонски поредица числа от мостика си.

Тримата патрулни обсъдиха чутото и поклатиха дружно глави. Капитанът на Чан не беше глупак. След малко онези от комунистическия катер отново впериха невъзмутимите си погледи към тях.

— Според нас координатите ви не са такива.

— И къде е изработен вашият компас?

— В Китай.

— Ясно!

Тримата отново се посъветваха.

— Дай ни чувала, първородни, и престани да оскърбяваш революцията. Преди десет години щяхме да те убием за това.

— Защо ви е?

Говорителят сви рамене.

— Заповед.

— Включва ли вашата заповед нареждане да навлезете в хонконгски води?

Патрулният всмукна дълбоко от цигарата си и запрати фаса в морето.

— Как се казваш, първородни?

— Чарли.

— Как? — И патрулният се опита да възпроизведе начина, по който Чан бе произнесъл името си: — Га-ха-лий?

— Нищо ли не ви учат там?

— Казах ти, не обиждай Революцията.

Патрулният щракна затвора на автомата си. Чан и Астън се хвърлиха без замисляне на палубата. Секунда по-късно вятърът донесе до ушите на Чан задавен смях.

— Силата идва през дулото на оръжието — обясни патрулният.

Чан се хвана за перилата и се изправи.

— Обзалагам се, че това ти си го измислил.

— Не, Председателят Мао — вдърви се патрулният.

— Кой е той?

— Предупреждавам те, първородни.

Чан вдигна успокоително ръка.

— Не стреляй, че имам слабо сърце. Виж какво, в Хонконг е време за чай. Защо не ни пуснеш да си ходим?

— Дай чувала, първородни.

— Да го обсъдим ли на по една бира?

— Няма нищо за обсъждане. Извадил си нещо от китайски води. То ни принадлежи.

— Хиляда долара — предложи Чан. — И два кашона „Карлсберг“.

— Какво има в чувала?

— Нищо, което бихте искали да имате.

— Имаме заповед.

— Просто не казвайте, че сте ни засекли. Виж какво, идва тайфун. Трябва да се връщаме. Вие също.

Патрулният погали ложата на автомата и вдигна поглед към небето.

— А какво има в другата торбичка — онази там, която защитава чатала ти?

— Пари.

— Колко?

— Хиляда долара.

— А на мен ми се струва, че там има поне две хиляди долара, които пазят топките ти топли.

Екипажът на китайския катер се захили.

Чан успя да скрие кривата си гримаса.

— Окей.

— И всичката ви бира.

— Окей.

— Сега ни кажи какво има в чувала.

— Три човешки глави.

Патрулният отново се изсмя гръмко.

— Ти си бил голям смешник, първородни. Как ще донесеш парите и бирата?

Чан направи знак към кърмата.

— Ще изпратя лодка — и нареди да спуснат с лебедката надуваемата лодка.

Нямаше нужда да подканя екипажа да бърза — момчетата пуснаха задбордния двигател секунди след като се озоваха сред вълните. Двама от полицаите подадоха няколко опаковки от по дванайсет кутии на другите в лодката. Чан извади всичките си пари от чантичката на кръста и взе назаем от Астън. Вятърът вече стенеше от напрежение.

— Той не каза ли „Преди десет години щяхме да те убием за това“? — шепнешком попита Астън.

— Правеше се на голям пич. Не е истина.

— Аха. — Астън зачака и заедно с Чан проследи подскачащата лодка, която приближи китайския катер. Прехвърлиха бирата и поеха обратно.

— Но преди двайсет и пет години може би наистина щяха да ни убият — допълни Чан. — По време на Културната революция не беше добра идея хонконгски полицаи да пресичат границата.