Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (44)

41.

В началото бе Словото. Но са го пеели, а не говорили. Праисторическите хора, като се започне от пекинския човек на Изток и се свърши с кроманьонеца на Запад, са използвали пълния диапазон на гърлата си, за да изпеят инструкции за лова, напътствия за децата, благодарност към боговете, довели мамонтите преди да започне големия глад. Те без никакво съмнение щяха да се отнесат пренебрежително към равната, мъртва реч на модерните времена и нищо чудно да я възприемеха дори като сродна с безжизненото мънкане на духовете. Малко са езиците, съхранили ехото на неолитната музика: френският донякъде, италианският като че ли се старае най-много, таитският може да звучи много лирично, мандаринът има своите моменти на върховна мелодичност, но най-старият език в съвременната му употреба може да бъде и най-музикален. С девет тона за предаване на смисъл кантонският може да представлява истинско предизвикателство за недодяланото ухо на един жител на Бронкс.

Мойра въртеше касетата и послушно повтаряше: Ней хо ма? Как си? Ней хуй бин ду а? Къде отиваш? М сай джаау лак. Задръж рестото.

Най-трудни за запомняне бяха едносричните думи, но с постоянство тя бе успяла да си изгради скромен речник. Подозираше, че използва възходящата и низходяща интонация напосоки. Учебникът предупреждаваше, че една и съща дума може да означава „майка“, „кутия“, „опиум“ или дори нещо още по-конфузно в зависимост от използвания тон и завършващата възходяща или низходяща нота. Дори след дълги часове на съвестно обучение все още й беше трудно да долавя тоновете във фразите на учителя. Имаше и сериозни съмнения, че ги възпроизвежда вярно.

След връщането си от Хонконг тя бе инсталирала факс в малкия си апартамент. Въвеждаше чрез клавиатурата отговорите си на въпросите на Чан и по няколко пъти ги проверяваше, преди да ги изпрати до полицейския участък в Монгкок.

СТРОГО ЛИЧНО И КОНФИДЕНЦИАЛНО

на вним. на Главен инспектор С. К. Чан,

Отдел за криминални разследвания (Убийства)

Монгкок, Полицейски участък

Скъпи Чарли,

Получих факса ти. Използвам твоята номерация на въпросите, за да ти отговоря:

1. Да, Марио дойде да ме види, като се върна. Доста е болен — наложи се да влезе за два дни в болницата.

2. Изпращам ти с въздушна поща няколко книги, които ще ти бъдат от голяма полза, за да разбереш онова, което ти разказвах за разширяването на организираната престъпност и сделките между различните мафии. Ще прочетеш, че руската мафия е подхванала сериозен съвместен бизнес с нашите момчета още след рухването на Съветския съюз (макар че всичко е започнало малко по-рано, още по времето на Брежнев). Приложила съм и доклад от някакъв комитет към ООН, който доста смислено резюмира настоящото положение на нещата.

3. Да, уранът и другите ценни радиоактивни материали са стока на черния пазар, въртян както от американската, така и от сицилианската мафия (основно сицилианците). Обогатен уран от вида, необходим за построяването на атомна бомба е бил засичан на различни места в Европа (включително в багажника на някаква кола). Тези случаи са разнищени в основните вестници, излизащи на английски. Един-двама мошеници дори умрели от лъчева болест преди няколко години, изглежда, защото не са знаели с каква стока се занимават. Необогатеният уран се среща по-често.

4. Марио е прав като казва, че Клеър е била фантазьорка. Още като малка тя си живееше в някакъв неин си свят, но това не й пречеше да бъде изключително умна. В повечето случаи съумяваше да получи от хората онова, което си бе наумила. Имаше мозък (от мен ха-ха!).

5. Не съм чувала нищо за каквато и да било връзка между местната мафия и китайските триади, но както ще разбереш от книгите, които ти изпращам, нещо се пече.

Мойра Колети

P. S. Хванала съм се да уча кантонски. Едва ли е нужно да ти казвам защо. Искам да се видим пак. Но ако ти не искаш, добре.

Чан прочете факса втори път, после се захвана с доклада на Обединените нации (Доклад на Специалната комисия пред Общото събрание на Обединените нации, 20 март, 1990): „Международните престъпни организации са се споразумели да разделят света на географски области, да развиват нови пазарни стратегии, да разработят форми на взаимопомощ и начини за решаване на конфликтите… и всичко това на планетарно ниво“.

— Какво мислиш шефе? — попита Астън, след като прочете на свой ред факса.

Чан се загледа през прозореца. Имаше възможност да съзерцава, монтирани от другата страна на улицата, може би най-мръсните климатици, които някога бе виждал. Не че това пречеше на амите^[1] да простират прането си на дълги цветни бамбукови стълбове.

— Мисля, че работата започва да загрубява. И да става прекалено голяма за нас. Прекалено!

— Прекалено?

— Ами сам помисли.

Чан остави Астън в офиса и излезе да си купи цигари. Пробивайки си със сила път през тълпата, за да пресече „Принц Едуард роуд“, той си мислеше: „Прекалено голяма не е точната фраза. Може би прекалено деликатна?“. Казано с други думи, защо още не се бяха опитали да го спрат? Факсът на Мойра бе с дата отпреди два дни. Несъмнено всички вече го бяха прочели: комисарят, началниците по сигурността, Кътберт, всички. Дори за най-неосведомените се съдържаше цялата необходима за точното му разбиране информация: насоката на неговото разследване, евентуалните последици както за настоящето, така и за бъдещите правителства на Хонконг, чувстваше се дори неформулираната с думи хапливост по отношение на поведението на Народната освободителна армия от другата страна на границата. Лопатата, така да се каже, беше забита под камъка. Наистина ли Кътберт искаше това? Ами комисарят? Циян? Чан се закле да инсталира собствен факс у дома си при първа възможност.

От другата страна на улицата възрастна жена под метър и петдесет продаваше всички международно известни марки цигари. Ъгълът бе добре познат сред заклетите тютюнджии, които знаеха, че тук винаги могат да намерят чист никотин. „Житан ноар“, „Житан блонд“, всяка разновидност на „Филип Морис“, на „Джон Плейър Спешъл“, италиански цигари с непроизносими имена, турски, руски. За тертиплиите, които предпочитаха да си ги навиват сами, се продаваше холандски тютюн в кутии. За цигарите с марихуана тук можеше да се намери едроформатна цигарена хартия. Дребничката женица познаваше клиентите си и индивидуалните им вкусове. Бизнесът й процъфтяваше.

— Имаш ли от „Дългия поход“? Или „Императорски дворец“?

Тя го изгледа и презрително се изплю.

— Връщай се там, откъдето си дошъл. Не обслужвам комунисти — и се обърна с гръб към него.

— Окей, окей, само те проверявах. „Бенсън“, два пакета.

Плати й, отвори единия пакет и направи няколко крачки в тълпата, която се бе понесла към входа на метрото. Спри на който искаш ъгъл, погледни в която искаш витрина — нямаше начин да не видиш някоя жертва на Китайската комунистическа партия. И то по времето, когато ония още се правеха на честни. Циян… Откъде ли намираше „Императорски дворец“? Нищо чудно да му ги внасяха с камиони през границата.

Монгкок сигурно е най-удобното място на света, където можеш да се отървеш от преследвач, та макар и той да е британец, при това трениран в най-добрите традиции от романите на Льо Каре. Вярно че бяха проявили далновидността да използват четирима китайци — една жена и трима мъже — които спазваха всички правила. Двамата вървяха зад него, а другите двама отпред, като често намираха повод да спрат и невинно да хвърлят поглед назад: интересна стока на витрината, развързани връзки на обувките, нещо паднало от джоба, изцапани очила, които трябва да се избършат. Чан не беше шпионин, но бе изкарал великата улична школа. А и имаше око на патрулиращ полицай. Дори един на хиляда да изпъкваше по някакъв начин сред тълпата, фактът човъркаше мозъка му, докато не получеше своето обяснение. Първо си помисли, че са банда улични грабители, които го оглеждат като потенциална жертва. Едва когато стигна „Натан роуд“, обърна се да види нещо на витрината, направи две крачки напред и се върна, за да разгледа същото нещо по-добре, после повървя с тълпата до входа на метрото и се върна на онази витрина за трети път, едва тогава вече беше сигурен, че точно той е обектът на тяхното специално внимание. Бяха дискретни, действаха професионално, но когато проследяваният се върне на едно и също място цели три пъти, трудно е да запазиш анонимността си.

Чан нарочно погледна в упор първо жената, после нейният партньор. Рязко се извърна и разгледа другите двама. Работа на Кътберт, реши той за себе си.

Слезе по ескалатора на метростанцията, купи си билет, мина през бариерата, извървя по дължина целия перон и стигна до другия му край, където беше изходът за „Натан роуд“. Отново се вля в човешката маса, заобикаляща просяците на тротоара. Никой не искаше да се докосва до прокажения, чиито язви, слава богу, се виждаха заради оранжевото лекарство, с което бяха намазани. Също толкова непривлекателен изглеждаше и старецът, навил крачол, за да покаже чукана, останал от крака му.

Когато най-сетне се озова откъм задната страна на полицейския участък и запали цигара, Чан спря, за да помисли. Какво бяха казали тибетците, когато в страната им нахлули англичаните, след стотици години китайско управление? Когато си се срещал със скорпиона, не те е страх от краставата жаба. Може би не трябваше да унижава преследвачите си чрез излишно демонстративното им демаскиране. Грешка, нов гаф. Кътберт щеше да се намръщи.

Чан обаче нямаше намерение да спира. Само след ясна заповед. Или след куршум. От къде на къде иначе — та той очакваше да получи снимките от проявения филм на камерата в склада. Интересното едва започваше.

Същата вечер той си тръгна малко по-рано, за да купи факс машина.