Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (49)

46.

В своя написан преди двайсет и пет века шедьовър „Изкуството на войната“ Сун Дзъ възвеличава един принцип над всички останали: прикривай гърба си. Чан подозираше, че това е мото на всички държавни служители по света, независимо дали са чели Сун Дзъ или не. Седнал на бюрото си в Монгкок той диктуваше паметна бележка до полицейския комисар Високопочитаемия Роналд Цуи, Мирови съдия, с копие до Главен суперинтендант Джон Райли.

Към досие: 128/мгк/вътр/

Покойната, мадам Емили Пинг Лин-кок, ми беше позната както извънслужебно, така и като човек, който може да има информация към гореупоменатото разследване. На 11 май 1997 около полунощ (оказа се невъзможно да я разпитам по-рано) я посетих в имението й на „Олд Пийк роуд“. Седнахме до мраморната масичка край басейна. За нещастие мадам Пинг не бе в състояние или не пожела да даде информация, отнасяща се до разследването, и малко по-късно аз си тръгнах. При тези обстоятелства не е изключено да бъдат открити мои пръстови отпечатъци на мраморната масичка.

Подпис:

Чан Сю-кай, Главен инспектор, „Убийства“

Джонатан Вонг прочете за смъртта на Емили Вонг на първа страница на „Саут Чайна морнинг поуст“. Репортажът силно намекваше за самоубийство, но подчертаваше, че разследването още не е приключило. Той прочете и материала на средните страници — ласкателно описание на живота й с доказателства за търговския й гений (гений, за който се намекваше, че предполагал елемент на небалансираност) — после остави вестника на писалището си.

Бедната Емили… беше жена, но играеше играта по-твърдо и от мъжете, а очакваше да й бъде прощавано и дори да я обичат. Моята приятелка, кучката, е мъртва!

Стана и заобиколи писалището, без да откъсва поглед от статията. Потърси в сърцето си скръб, но не намери нито зрънце. Вместо това някаква истерия изби на лицето му под формата на широко ухилване. Императрицата бе мъртва, точно както бе предсказал старецът. Вонг не знаеше дали той я бе убил. Струваше му се малко вероятно. Онзи тип не беше психопат.

Беше дошъл моментът да вземе решение. Следваше да помисли, да си отиде у дома, да дискутира възможностите с красивата си жена, която бе изтръгнал от бордеите и която го презираше.

Вместо това вдигна телефона и се обади на един номер, който по изключение беше записал.

— Искам среща — съобщи той в слушалката. Изслуша отговора в продължение на двайсет секунди и я остави обратно. Ето, така се вземат решения, които те променят завинаги. Е, поне не очакваше да го обичат… нито държеше да му простят.

Стана отново и се наслади на гледката към залива, която бе привилегия на съдружниците във фирмата. Остана загледан известно време, следейки ферибота на „Стар“, който пресичаше в посока към Каулун. После видя „Боинг 747“ да излита тежко от опиращата във водата писта. Все така прав, натисна един от бутоните за автоматично избиране на вътрешен номер. Течнокристалният индикатор показваше, че се обажда на Ратбоун — старшият съдружник.

— Налага се да се видим. Става дума за онова, което вече обсъждахме. Трябва да осигуриш присъствието и на другите трима. Не, не веднага. Когато ти кажа. Просто имай готовност.

Взе си сакото от гардероба зад креслото, пак заобиколи писалището и отново се загледа към залива. Беше го съзерцавал толкова често и толкова дълго, че гледката бе запечатана завинаги в съзнанието му. Нищо друго не съществуваше на този свят, нито апартаментът му, нито тялото на жена му, нито собствената му длан, което познаваше така добре, но нещата се бяха променили драстично. Беше като музикална нота, отеквала в ушите ти години наред и изведнъж някой решава да я изсвири по нов, различен начин, и смисълът й се променя завинаги. За него пейзажът бе все така замайващ както винаги, но този път по-тъмен и… безкрайно по-могъщ.

— Ще отсъствам около час — каза той на секретарката си и бързо се отправи към фоайето с асансьорите.

На рецепцията на „Банк ъф Чайна“ съобщи името си и каза кого е дошъл да посети. Старият служител от охраната кимна с уважение, позвъни по телефона, изслуша каквото му казаха и му направи жест да завие към частните асансьори отзад. Появи се секретарка китайка и придружи Вонг до последния етаж. Говореше му на мандарин с бейжински акцент. Маниерите й не бяха шлифовани като на хонконгска секретарка от нейния ранг, но на него му хареса погледът в очите и стойката й — тя бе възприела военния стил с разтворени крака и ръце на гърба. Победата е състояние на духа.

Циян беше в почти същите дрехи, които бе носил и на яхтата на Емили: черна риза, омачкани евтини панталони, износени гуменки, оставени под ъгъл спрямо кожената италианска поставка за крака пред креслото. Генералът точно палеше цигара, когато Джонатан се приближи. От изцяло остъкления кабинет на върха на небостъргача гледката беше несравнимо по-добра, отколкото от офиса на Джонатан: по-отвисоко, по-панорамна, по-завладяваща.

Циян му посочи кожено кресло.

— Жените имат всичко, освен здрави нерви — каза старецът. — Дошъл си да приемеш моето предложение…

Когато Циян свърши да говори, Вонг стана, поклони се и без да каже дума напусна кабинета.

Като се прибра във фирмата, секретарката му каза, че съвещанието на старшите съдружници ще бъде в заседателната зала и че вече го чакат.

Ратбоун стоеше до масата разкрачен и със скръстени ръце — досущ като бияч пред нощен клуб. Нг, Уотсън и Савил също стояха прави в различни замислени пози в голямата зала. Нг се бе подпрял на полирания шкаф от тик до прозореца — за него успехът означаваше и пълно насищане на съзнанието с гледки на пристанището. Вонг чувстваше неувереността в очите на тримата англичани. Нг не изглеждаше толкова загрижен. Вонг отиде до креслото начело на масата и седна на него. Останалите се наместиха от двете му страни.

— Идвам от генерала — уведоми ги Вонг.

Уотсън отмести поглед, Нг кимна замислено, Савил примигна, Ратбоун продължи да съзерцава ръцете си. По целия път от Циян дотук Вонг се бе колебал как да проведе заседанието. Фантазира си най-разнообразни деликатни подходи, но после изостави тази идея. Установи, че малко по малко започва да мисли като китаец от материка.

— Предлага ни работа.

— Добре — реагира веднага Ратбоун.

— Отлично — каза Нг.

— Добре свършена работа — похвали го Савил.

— Знаете много добре, че Циян и приятелите му ще управляват Хонконг след юни. Те практически вече го правят. Така че не става дума точно за предложение. Разбирайте го като заповед. Работата, която се иска да свършим, е малко необичайна за адвокатска фирма.

Той поспря и се взря в лицето на всеки. Онова, което се готвеше да им каже, нямаше да ги шокира — ако не друго, тези хора бяха крайно проницателни. Сигурно вече се бяха досетили за доста неща. Не знаеше да се изненадва или не, че никой от тях не бе отворил дума за оставка. В крайна сметка, всички те бяха вече предостатъчно богати и най-бедният от тях едва ли струваше по-малко от десет милиона щатски долара. Но алчността винаги е интересна за изучаване. Тя поразява по-често посредствените, а не всички. Тя фокусира мозъкът не върху това, което човек има, а върху онова, което може да получи. За него бе повече от явно, че хората до него в момента усилено пресмятат.

— Със смъртта на Емили Пинг — продължи Вонг — Циян има нужда едновременно от представител и компрадор. Тази фирма ще изпълнява и двете функции. Ще внасяме от негово име. В условията на абсолютна тайна, естествено.

— Може ли да попитам какво? — обади се Савил с глуповата усмивка.

— Оръжия за масово поразяване.

Савил се замисли.

— Ще трябва все нещо да се каже пред общото събрание на съдружниците идната седмица. Ще се наложи да използваме по-обтекаема формулировка.

— Глупости — изсмя се Вонг. — Тези хора са адвокати по търговски сделки, нали така? С други думи, апаратчици тласкани от алчността си. Те ще завият натам, накъдето отиват парите. — И той погледна в упор малките очички на Савил. — Точно както избра да постъпиш ти, Сесил.