Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (33)

30.

Никой няма нищо против, когато членове на триадите се избиват. Чан имаше теория, че това е своеобразна авторегулация, работеща както при плъховете. Ако имаше някакъв начин да се контролират точно данните за числеността на триадите в Монгкок, сигурно щеше да бъде възможно да се предскаже с висока степен на точност в кой момент ще започне изцелителното пускане на кръв. Ако не друго, то поне бе източник на забавление за Астън, чиято гнусливост очевидно нямаше нищо общо с ужасните начини, по които професионалните убийци се изтребваха.

Чан се появи в момента, когато помощникът му очертаваше с тебешир контурите на трупа.

Жертвата бе паднала по очи в заградена бетонна детска площадка. Гащетата и тениската на умрелия бяха разкъсани, а джапанките лежаха грижливо подравнени под една от люлките. Имаше засъхнала локва кръв, изтекла от дълбока рана в областта на югуларната вена. Твърдите черти на лицето принадлежаха на китаец към трийсетте, който явно се бе борил до смърт, без да очаква пощада. Върху предмишниците на жертвата Астън бе открил странните символи на 14К. Униформена полиция удържаше с труд любопитна тълпа. Чан огледа малката заградена площ, спря поглед на люлките и монтираните в бетона пързалки. Астън гордо го наблюдаваше. Никой не решаваше случаите с триадите по-добре от неговия шеф.

Чан се наведе близо до тялото и повика с пръст младия англичанин.

— Кажи ми нещо за дрехите.

Астън разгледа внимателно гащетата и тениската, без да ги докосва.

— Не е нож. Не е и разкъсване.

— Точно така.

— Материалът изглежда малко протрит в местата, където е скъсан. — Той сви рамене в опит да прикрие възбудата си, но не успя: — Изглежда точно както става, когато ги изхвърлят от колите. — И на свой ред огледа наоколо. — Само че тук не би могла да влезе кола.

— Правилно. Между другото, материалът не е чак толкова протрит. На мен ми изглежда като че ли тялото се е ударило в цимента няколко пъти.

— Като че ли са го влачили насам-натам.

— Именно. Видя ли бирените кутии?

— Бирени кутии ли? — Астън разтри слепоочията си. — Шерлок, какви бирени кутии?

Чан не вдигна поглед от трупа. Професията му предлагаше толкова малко истински възможности да практикува детективските си умения в показната им, достойна за кино форма.

— До люлките, Уотсън. И покрай оградата. Дори има една само на метър и половина от левия ти крак.

Астън се озърна.

— Да, вярно, бирени кутии. Повечето от „Карлсберг“ и „Цингтао“. Като гледам колко са смачкани и извити, готов съм да се обзаложа, че всичките са празни. И какво?

— И фасовете. Надявам се тях не си пропуснал да забележиш?

Астън отново сканира с поглед.

— Окей, има фасове разхвърляни навсякъде. Не съм ги пропуснал, само че не виждам с какво могат да ни помогнат. Това все пак е обществено място. А нощем тук може да се събира всякаква измет.

— Но обърни внимание на разпределението им.

Астън се завъртя около оста си.

— Главно по периферията. Повече отколкото, ако… Чакай, какво искаш да кажеш?

Чан се изправи и посочи с пръст тялото.

— Сега ми кажи за ожулванията.

Лицето на Астън просветна.

— Записал съм всичко — и той извади малкото си бележниче. — До ръцете от раменете до китките — отоците говорят за здраво задържане с ръце. Тежки контузии от твърд предмет, метален или пластмасов в коремната област. Белези от изгаряне по бедрата.

Чан кимна и спря погледа си за миг на краката. Дълги възчерни линии с дебелина около пръст, започваха от коленете и отиваха нагоре към чатала. Той въздъхна и се изправи.

— А югуларната рана?

— Тъмновиолетова. Не е от нож. Дупките по-скоро говорят за разкъсване със зъби.

— Ходилата?

— Твърди, особено от външната страна. Бил е майстор по тайландски бокс или карате. — Астън затвори бележника си.

— Добра работа.

— Кажи ми сега за бирените кутии и фасовете.

Чан отиде до оградата, приседна на перваза, обърна се с лице към трупа, запали цигара и имитира с другата ръка отпиване от бира.

Астън се намръщи и нервно се почеса по ръцете.

— Не мога да… а-а-а! Шефе, ти си гений! — Чан се усмихна. — Момчетата са дошли да погледат схватка, нали? Гладиаторска борба между двама бойци на триадите.

— Да, такова е моето предположение — потвърди Чан и проследи с поглед линейката, която току-що паркира. Двама санитари изскочиха от задната врата с носилка в ръце. Когато стигнаха до тялото, попитаха Чан дали е приключил. Той им направи жест да си вършат работата. Когато изтърколиха тялото на носилката, Чан ги попита: — Счупен ли е гърбът му?

Единият от санитарите прекара пръст надолу по гръбначния стълб, вдигна поглед към Чан и кимна утвърдително.

Астън изумено го погледна.

— Шефе…!

— Е, това беше щастлив изстрел в тъмното. — Чан избегна погледа на Астън. — Връщай се в участъка, попълни формулярите и поеми нещата в ръцете си. Известно време няма да ме има.

Чан тръгна бавно по Енкър стрийт, позволявайки на тълпата да го увлече в движението си. Взе съответните мерки, за да се убеди, че не е следен и по заобиколен начин излезе на малката уличка, където бе компютърният магазин с двата входа. Мина уверено през него, излезе от другата страна, и бързо почука с особен ритъм по масивната метална врата на заключения гараж.

— Ядосан съм — съобщи Чан в мига, в който се озова вътре.

Ли Инвалида отмести поглед встрани и намери нещо много интересно за разглеждане на стената пред себе си. Чан прекоси пода, сложи две ръце върху облегалката на количката и се наведе, за да каже съвсем тихо в ухото на Ли:

— Ако разполагах с доказателства, щях да те прибера, ясно ли е? Веднъж ми обеща, че няма да се повтори.

Ли извъртя количката с такава енергия, че Чан едва не падна. Сега инвалидът беше с лице към него. Погледът му яростно го прониза.

— Беше честна борба. Той бе доброволец. И имаше здрави крака. Добре, давай, арестувай ме. Никой съд на света няма да осъди инвалид за напълно почтен двубой с член на триадите. По-скоро ще ми дадат медал. — Чан гневно го изгледа на свой ред. — Искаш да чуеш, че съжалявам, така ли? Добре, съжалявам. Естествено, в началото не исках, но те ми се подиграваха, знаеш какви са. Бил съм изгубил смелостта си. На всичко отгоре онзи беше от 14К — а на това не мога да устоя. Честно ще си призная, оставих се да ме убедят. Дявол да го вземе, те и така щяха да го похарчат.

Чан запали цигара и тръгна напред-назад пред Ли.

— Кажи ми нещо, любопитен съм… плащат ли ти след тези борби, получаваш ли дял от залозите?

— Правя го от любов към спорта, приятелю — озъби се Ли. — Много добре знаеш това. — Чан се навъси. — Не приемай нещата толкова присърце. Чакай, мисля, че мога да те компенсирам. Знаех, че ще се сърдиш, така че свърших малко работа. — Ли доволно потри ръце. — Говорят ли ти нещо петстотин милиона долара?

— Що за въпрос е това — изсумтя Чан.

— Имам предвид сума накуп. Кеш. Знам, че всеки е чувал това число. Но можеш ли да ми посочиш някой, който е виждал такава планина от пари или ги е докосвал, знаеш ли човек, който някога е искал такива пари, за да свърши някаква работа? Не, нали?

— Окей, не.

— Е, добре, аз пък съм чувал. Чух за някой, който безсрамно си позволил да поиска тази безбожно голяма сума от един изключително могъщ човек срещу доставката на определена стока, защото някъде решили, че този могъщ човек е типичен китайски некадърник, неспособен да различи гъза от лакътя си. И това, което едно птиченце ми каза, е, че въпросният китайски селяндур много се разгневил, ама казвам ти много… — Ли се усмихна. — Засега повече не знам. Като науча още, ще ти съобщя.

Чан изскочи от гаража и забърза по улицата. Не можеше да извади въображаемата картина на боя от главата си: в Монгкок е време за забавления и по стар обичай триадите са обявили примирие няколко часа преди пукване на зората; под уличните лампи около парка се промъкват сенки; началници разполагат наблюдателни постове; груби ръце на убийци грабят безплатна бира от кашони до входа на парка; събрани са стотина души, поласкани, че са сред поканените, те мълчат, зъбят се и се полюшват в садистична тръпка; босовете на 14К настървяват мъж, когото са решили да похарчат: „Той е само един инвалид в количка, сграбчи го и го смачкай!“.

Побърканият убиец на име Ли, подивял в очакване на схватката; нетърпеливо прави тесни кръгове с количката си. В противния ъгъл боецът на триадите събува акуратно джапанките си — той е горд със страшните си ходила. Някой удря малкия гонг, боецът опитва скок във въздуха с удар, пълен с пренебрежение към получовека, когото кой знае защо се опитват да му противопоставят. Ли сграбчва изстреляния към него крак и събаря мъжа на земята. Боецът опитва отново, този път по-предпазливо. Ли си играе с него, за да достави удоволствие на присъстващите, които до един са опитни воини. Едва сега, фатално късно, боецът осъзнава, че е бил изработен: скоростта на Ли в количката е изумителна, тактиката му е извънземна, силата на ръцете му е невероятна.

Подобни схватки приключват, когато Ли успее да улови противника си през кръста. След като му счупи гръбнака, той прави обиколка пред тълпата, все така прегърнал трупа, чиито крака се влачат по земята до колелата на количката. А когато загубилите платят залозите и партито наближи края си, Ли забива зъби в гърлото на жертвата си.

Трябваше да минат години, преди Чан да разбере защо 14К — заклетите врагове на Ли и хората, които го бяха направили инвалид — просто не го убият. Чан бе изпитал нещо подобно на просветление, когато бе осъзнал, че те го обичат. Триадите олицетворяват насилието, а Ли е абсолютният пример за насилие — икона в бранша. Беше истински празник да го убеждават на всеки няколко години да излезе да се бие и да демонстрира за пореден път безграничната си ярост.

След всяка борба Чан трябваше на свой ред да се пребори със съвестта си. Ако се захванеше да търси доказателства, сигурно щеше да събере достатъчно, за да обвини Ли в непредумишлено убийство. Но Ли долавяше терзанията му и винаги намираше начин да го умилостиви с много полезна информация.