Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (35)

32.

Чан имаше навика да ходи събота следобед на плажа или на кея и да се отдава на наблюдение как човешките същества мигрират обратно от сушата към водата. Цели квадратни мили от морето изчезваха под пелена от сампани, джонки, катамаранчета, двайсетметрови ветроходи, бързоходци змийски глави, скутери, двумоторни круизери, сърфисти, плувци, гмуркачи, шнорхелисти и цели флотилии от платноходки в най-различни класове, участващи в регати, и огромни луксозни яхти, заслужаващи да бъдат наречени кораби. Не ставаше дума да гледа и да въздиша — той отдавна можеше или да си е купил малка лодка, или да е възстановил членството си в леководолазния клуб. Откакто се бе развел, подсъзнателно се лишаваше от удоволствия, макар че не бе в състояние да обясни защо го прави.

Ето, например, „Емили“ беше трийсет и шест метрова яхта с три палуби, най-голямата в Хонконг и напълно екипирана, с компресор за сгъстен въздух и необходимото за спускане под водата, но Чан бе отказал поканата да прекара уикенда на нея. Когато Джени бе настояла, той се бе съгласил с необяснимия досаден каприз на сестра си и бе погледнал на предстоящото мероприятие по-скоро като на социален ангажимент, като… почистване на гроба на близък родственик или писане на поздравителни картички за китайската Нова година.

Качи се на метрото в Монгкок, слезе на Сентръл и взе такси до Абърдийн. Заливът представляваше голям полумесец с множество плаващи дървени кейове, собственост на луксозен клуб, продаващ облигациите си на големи корпорации и консулства. Най-големите съдове обаче акостираха по дължината на „пръст“, сочещ към трите знаменити плаващи ресторанта, където всеки турист, посетил тази част на света, трябваше да яде поне веднъж. Украсени с лъвове и дракони в златно, червено и зелено, ресторантите изглеждаха като изплували от най-дивите западни фантазии за тайнствения Китай и печелеха добре от това. „Емили“ заемаше място за две яхти на пристана и кърмата й сочеше към най-големия ресторант.

Чан забеляза разкошния морски съд още от другата страна на залива. Корпусът й беше снежнобял със синя лента, а триетажната палубна надстройка беше в синьо с бяла лента. Но най-впечатляваща бе огледалната лъскавина на боядисаните повърхности. Образът й трепкаше под омарата, сякаш яхтата се опитваше да се превърне в собственото си отражение. В предния край двете долни палуби завършваха с просторна кабина от опушено стъкло. „Емили“ изглеждаше като милиардерша със скъпи слънчеви очила.

Чан бе облечен по къси панталонки, тениска, пластмасови джапанки и носеше лек сак с леководолазната си екипировка, дрехи за смяна и книга.

Наоколо се щураха хора, половината в търсене на яхтата, на която ги бяха поканили, другата половина хукнали в последния момент да ремонтират двигатели, платна, въжета, спасителни лодки и какво ли още не. На „Емили“ обаче имаше постоянен екипаж, чиято основна цел бе да държи яхтата в готовност за приумиците на собственицата.

Посрещна го Джени — само тя бе на борда от очакваните гости. Той я целуна по двете бузи, прегърна я и огледа корема й, който си беше плосък, както обикновено.

— Кога?

— Края на януари.

— Господи, красива си както винаги.

Тя го докосна по носа.

— Не флиртувай със сестра си — забранено е от закона.

— Жалко — шеговито се намръщи Чан.

— Има дванайсет кабини… каюти, преди да си ме поправил. Джонатан и аз избрахме своите, а Емили естествено ще бъде в онази специалната… как й казвате?

— Няма значение.

— Добре, значи остават десет, от които да си избереш.

— Само това ли ще бъдем?

Джени се поколеба.

— Май има още един-двама. Нали знаеш как е при много богатите — те винаги успяват да домъкнат в последната минута някой, особено важен за бизнеса им. Но след като си подранил, мисля имаш право сам да си избереш къде да спиш.

Той последва Джени по тесен коридор с под от полиран тик. Тя се обърна към него усмихната:

— Искаш ли да видиш апартамента на Емили?

— Разбира се.

Масивна врата, също от тик, но не правоъгълна, а с арка, в края на коридора. Вътре Чан видя ниско просторно легло с червени чаршафи, кръгъл панорамен прозорец от опушено стъкло, лакирани гардероби и шкафчета от тик, монтирани в кривината на корпуса, червен китайски килим със златен йероглиф на щастието в центъра, масичка с месингови фитинги за чертане на курса върху карта и лампа, завинтена за плота. В шкаф от бамбук и стъкло Чан видя дузина лули за опиум от вида, който се колекционираше от всички. Погледът му се спря на комбинацията телевизор-видео-стереоуредба-лазерен диск, срещу диван с три места за сядане. Той машинално взе дистанционното управление и натисна наслуки един от бутоните. Тонколоните изгърмяха популярно канто-поп парче с подсилени баси и високи. Чан изключи звука веднага.

— Леле…!

— Почакай да видиш мостика. Аз естествено нищо не разбирам от тези неща, но всички ахкат, като стане дума за него.

 

 

Чан забеляза, че Джени и Джонатан са избрали каюта през две от тази на Емили. Това означаваше, че между тях има празни каюти. Но Чан избра своята от другата страна на Джени и Джонатан, следователно през три врати от Емили. Беше около една трета от площта на това, което Джени му бе показала, но си имаше мъничка тоалетна с душ, бяла хавлия и картина — маслена при това — на сампан над леглото. Като надникна пред илюминатора, Чан прецени, че се намира на около две стъпки над водата.

Джени с готовност бе възприела ролята на гид. Чан се удивляваше колко лесно бе свикнала с богатството — страничен човек не би се досетил по поведението й, че тази изключително скъпа яхта не е нейна.

Хромирани лайстни с широчина два пръста фиксираха червения килим на мостика. Две въртящи се кожени кресла се издигаха над подредените в дъга екрани на компютърната система за управление и навигация.

— Господи, та тук има дори локатор за риба — изненада се Чан.

— Понякога Емили кани гости, които обичат да ловят риба.

— Така ли? Кои например?

Джени косо го погледна.

— Кой мислиш? Никой не обича показната страна на богатството по-силно от комунистите. Но да не започваме тази тема. Джонатан и аз позакърпихме нещата между нас. Аз му обещах да не обиждам партньорите му, а той ми обеща да ги виждам колкото може по-рядко. — И тя игриво размаха пръст под носа му: — Така че да не започнеш да задаваш въпроси и да изнервиш всички.

Чан седна в капитанското кресло.

— Няма, ако ми разрешат да си поиграя тук. Един въпрос, сестрице: защо съм сред поканените?

Застанала непосредствено до него Джени се намръщи и започна да бута и дърпа лоста за хода, сякаш беше играчка.

— Първо, аз исках да те поканя. Ако не броим онези десет минути на партито, не съм те виждала от векове, а когато родя, предполагам, че няма да ми остане време за нищо друго, освен за бебето — така казват всички. А и Емили специално помоли Джонатан да доведе поне веднъж гост, който няма нищо общо с бизнеса му. Оказа се, че те помни от партито у нас.

— За нея съм човекът, който се занимава с гротескни убийства. Предполагам изборът ви й е бил приятен?

— Всъщност тя сама пожела да дойдеш. Може да ти се отвори късмет.

— Не ми казвай, че ще се опита да ме свали!

Чан се дръпна, но не достатъчно бързо, за да се спаси от острия й лакът.

— Вдигни си мерника, глупчо! Тя е неомъжена.

Чан се ухили.

— Само една нощ с мен и ще си умре стара мома. — Той я хвана за ръката. — Има още нещо, нали?

Тя го погледна в очите.

— Да оставим това за после, моля те. Наистина не го разбирам, но те ми казаха, че било в твой интерес да дойдеш точно този уикенд. — Но Чан упорито я гледаше и накрая тя сведе глава: — По-скоро ще умра, отколкото да допусна някой да ти стори нещо лошо. Знаеш, че е така…

Джени погледна часовника си.

— Имам цял списък, който трябва да проверя, преди да отплаваме — все неща, с които екипажът не може да се справи, като например да избера вино и шампанско. Можем да купим всичко от клуба, ако искаш да ми помогнеш.

Тя слязоха на първата палуба и Чан помогна на сестра си по трапа, водещ до брега. Тръгнаха по плаващата платформа — двама евроазиатци. Както винаги хората се обръщаха след Джени. Дългата й черна коса беше прибрана в кок, тъмните й очи бяха големи и едва забележимо издължени. Тя имаше високите скули на Чан и фините му устни, но при нея всичко това изглеждаше толкова ужасно крехко, че напомняше за антична китайска ваза.

— Никой не би предположил, че можеш да се биеш като котка. Още нося по гърба си следи от ноктите ти — прошепна в ухото й Чан.

— Ти беше всичко, което имах, и ревността ми е обяснима — погледна го тя и се усмихна. — Знам колко мразиш приемите, но можеш да си общуваш с мен, много ще ми е приятно. Освен това, можеш и да се гмуркаш. Емили също обича това, а под водата няма да се налага да й говориш.

Когато влязоха в клуба, той се задържа във фоайето, а тя избра вино и шампанско. Щяха да се връщат, когато Джени го хвана за ръката:

— Ето я Емили.

Бял ролс-ройс със синя тапицерия се плъзна в двора на клуба и спря пред входа. Шофьор в бяла униформа слезе и отвори задната врата.

Чан сбърчи нос.

— Съжалявам — прошепна Джени. — Тя прави това само когато е поканила особено важна личност.

От лимузината слезе китаец над седемдесетте. Беше с бяло сако и сини панталони — и двете му стояха зле. Под сакото беше по черна риза с разтворена яка. Обут беше в стари гуменки, залепнали за костеливите му крака. Чан забеляза ръцете — тежки и сгърчени като корени на женшен. След него вървеше Емили — къси панталонки, синя копринена блузка и червени обувки без токове. Старецът вървеше напред, но в един момент явно си спомни местните маниери и отстъпи, за да я пусне пред себе си, когато портиерът отвори вратата. Чан бе помислил, че хората са спрели заради ролс-ройса, или защото лицето на Емили им е познато от вестниците, но някои от китайците гледаха по особен начин стареца, като че ли и той им беше познат. Чан не го бе виждал досега, макар този човек явно да попадаше в много особена категория.

Джени наблюдаваше Чан. Той улови погледа й. Тикът му се бе появил. Тя сложи ръка върху неговата.

— Казах ти, ще ти обясня по-късно. Остани… заради мен.

— Защо?

— Заради мен. Заради себе си. Обещах им, че ще останеш.

Чан бързо я погледна и кимна.

— Окей… заради теб. — После се наведе, взе пластмасовия плик с бутилките шампанско и кларет и последва Джени през мраморното фоайе. С периферното си зрение видя зад ролс-ройса да спира бяла тойота. От нея слязоха двама — китайци, но не кантонци. Бяха високи по метър и деветдесет и имаха вратове като дънери на дърво. Двамата бодигардове застанаха на няколко метра зад стареца и повече не отместиха погледите си от него.

— Божичко, мразя те — каза Емили на Джени. После се обърна към Чан: — Всеки път, когато я видя, тя е по-хубава отпреди. Не те ли влудява да имаш за сестра бивша „Мис Хонконг“?

— Мисля, че се познавате — обади се Джени.

— Уверен съм в това — опита се да бъде галантен Чан.

— Това е м-р Циян, много близък мой партньор от КНР — представи го Емили.

Обърна се към стареца и заговори на мандарин. Чан долови няколко думи, които бяха същите като в кантонски. Едната бе „детектив“.

Старецът протегна костеливата си ръка на Джени и я дари с жълта усмивка, напомняща озъбване на акула. Каза нещо на мандарин. Джени раздруса ръката му. Приключил с нея, старецът се обърна към Чан. Чан пое ръката му, но не я раздруса, а само я стисна.

— Ти си убил майка ми — тихо каза той на кантонски.

— Какво каза?

Емили примигна.

— Каза „Приятно ми е да се запознаем“. — Нейният мандарин беше перфектен.

По целия обратен път Чан усещаше върху себе си очите на Емили, макар тя да говори само на м-р Циян. Ухото му долови думата за „долари“. Срещаше се често в речта й. Старецът имаше гадния навик да й отговаря с писклив смях и клатене на главата като цвилещ кон. Явно каквото и да бе онова, което тя му казваше, то бе приятно за него. Чан отбеляза шанхайския акцент на стареца: той произнасяше звука „ц“ със средата на езика си. Зад тях кънтяха тежките стъпки на бодигардовете, под които дъските се огъваха.

— Предполагам, че не ти е било възможно да се сдържиш — проговори Джени.

— Да — отговори Чан.

— Никога няма да се промениш — поклати глава тя. — Вечно с главата в стената. — Но укорът й беше пълен с обич и тя дори му позволи да види блясъка в очите й. — Както и да е, възхищавам ти се. — После се обърна към Емили: — Джонатан телефонира ли ти?

Емили превключи от мандарин на английски:

— Да, каза, че щял да закъснее с двайсетина минути. Клиент.

— Някой друг ще идва ли?

— Поканих Милтън Кътберт, политическия съветник. Познаваш ли го?

— Не — отговори Джени.

— Леко — допълни Чан.

— О… — изненада се Емили.