Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (22)

19.

Обедна почивка. Чан седеше сам в офиса си заедно с отчета от лабораторията и два комплекта снимки, подготвени от бюрото за идентификация на Арсенал стрийт. Анализът на лабораторията потвърждаваше, че белият прах в пластмасовия плик е хероин. Инспекторът насочи вниманието си към снимките. На гърба на единия комплект написа описателното „Снети от малкия пластмасов плик, намерен в неоновата лампа над сцената на местопрестъплението, и направени с лазер“. Другият комплект маркира с не по-малко подробното „Снети от «Пътешествията на Марко Поло» — книга с меки корици, донесена от майката на жертвата Клеър Колети“.

Всяка снимка бе копирана с трикратно увеличение. Избра една, на която бе заснет отпечатък от палец и я постави до съответната снимка от другия комплект. Между двете нямаше нищо общо. После извади очевидно друг отпечатък на палец от комплекта, свързан с плика, и отново не намери съвпадения. Но имаше трети отпечатък на палец, напълно различен от другите два, снети от пластмасовия плик с помощта на лазера, и при него сходствата се забелязваха даже на пръв поглед — на две места Чан видя характерно сливане на две линия в единична делта. В самия център на отпечатъците имаше стегнат възел — сърцевината. Чан се хвана на работа с едната снимка, преброи линиите, излизащи от делтата към сърцевината и написа „Брой на ръбовете — 18“. Имаше и други особености на отпечатъка: три характерни фрагмента в непосредствено съседство до сърцевината, островче, специфично прекъсване по средата на пети ръб, две разклонения, нови две изолирани островчета до единайсети ръб и още прекъсвания. Чан остави снимката настрани и взе съответната й от комплекта с книгата. Когато свърши, сравни списъците. Установи единайсет случая на сходство — предостатъчно дори за педант като него. Клеър Колети бе стискала плика с хероина, може би дори лично го бе скрила, преди да я убият, където и да бе станало това. След това останките й, заедно с тези на другите две жертви, са били върнати с цистерната и поставени точно под лампата със скрития наркотик. Никога досега Чан не се бе занимавал с толкова нелогичен случай.

Когато Астън се върна от обед, той му нареди да изпрати нов факс до Ню Йорк, заедно с всички отпечатъци, снети от пластмасовия плик.

Цялото упражнение поне можеше да улесни идентифицирането на другите две жертви. А най-хубавото бе, че Цим, техникът, губеше облога и следователно му дължеше петдесет долара.

Четиримата адвокати седяха мълчаливо в единия край на огромната махагоновата маса. Джонатан Вонг местеше поглед от един на друг и също чакаше. За главния евнух на императрицата винаги е удоволствие да бъде свидетел на ритуална кастрация.

Когато го бяха назначили във фирмата като старши служител, тези мъже — Ратбоун, Савил, Нг и Уотсън — вече бяха дълбоко уважавани старши съдружници. С годините, които го бяха направили по-стар, но и по-мъдър, Вонг малко по малко бе започнал да ги презира. Английските адвокати притежаваха способността да се крият зад много удобни помпозни пози. Но всички те без изключение бяха прекарали на Изток достатъчно дълго време, а с всеки англичанин, стоял тук прекалено дълго, нещо се случваше. Страната, от която бяха дошли — онзи малък остров до студения североизточен край на Европа — бе продължила без тях по пътя на странната си нова история, отличаваща се според Вонг най-вече с тясното преплитане на футболен вандализъм и скандали в кралското семейство, така че цялото маниерничене на тези хора, така добре съхранено и така старателно развивано, бе станало напълно безсмислено извън контекста на собствения им нарцисизъм.

Погледът му спря на Ратбоун: почти петдесетгодишен мъж с достоен за пубер интерес към мускулатурата му, който обожаваше да се хвали колко дълго стои в офиса. Или Савил: маниак на тема мюзикли, който не би помислил да се появи където и да е без костюм с жилетка и монокъл. Ами Уотсън: примадона с папийонка, въобразил си, че е световноизвестен юридически посредник в търговски сделки. Той дори не предполагаше какво удоволствие доставя на китайските му помощници да обсъждат въпиещата му некомпетентност в поне девет основни области на юриспруденцията.

Нг се различаваше от другите само по това, че бе китаец. Беше с няколко години по-възрастен от Вонг, но между тях лежеше пропастта на постколониалната еволюция. Макар Вонг да говореше английски с акцента на аристократ, всеки англичанин дръзнал да допусне, че той държи да бъде възприеман като такъв, моментално биваше поставян на мястото си. Нг, от друга страна, бе инвестирал годините от живота си досега в изграждането на защитна черупка, в чийто център, според Вонг, нямаше нищо.

Всеки от съдружниците по свой собствен начин се противопоставяше на основните физически закони на реалния триизмерен свят, като притежаваше височина и широчина, но не и дълбочина. Но хората, които се чудеха как тези бизнесмени бяха оцелели толкова дълго и как бяха станали толкова богати, недооценяваха неизтощимата готовност на крайно богатите към подлизурство. Неслучайно по-вулгарните странични наблюдатели подмятаха, че четиримата мъже, седнали край заседателната маса заедно с Вонг, имат най-кафявите носове в Хонконг. Вонг усещаше, че малко по малко заприличва на тях.

Уотсън направи рязък жест към Вонг да му даде списъка с имената на компаниите, които Емили му бе продиктувала. Взе го, отнесе го до компютърния терминал в дъното на залата и започна да въвежда данните. Другите се загледаха в гърба му, доволни, че най-сетне има какво да изчакат.

— Изумително — прошепна след малко Уотсън.

— Какво има?

Той въведе още няколко имена.

— Абсолютно невероятно. — Адвокатът продължи да въвежда с ново настървение, после с неочаквана за наблюдателите емоция удари с отворена длан горната част на екрана и рязко стана. — Няма да повярвате. Разгледани поотделно, нито една от тези компании не представлява нищо особено. Взети заедно обаче, тези над сто фирми обединяват грамадно богатство. Техните капитали могат с лекота да се състезават с някои от най-големите ни банки. Естествено, само ако допуснем, че зад тях стоят едни и същи хора.

— Мисля, че ще бъде най-разумно да допуснете именно това — предложи Вонг.

— Това е като раков тумор.

— Никакъв тумор не е — възрази Вонг, — а най-обикновена азиатска стратегия. Точно като в играта го: играчът тайно загражда, завзема и задушава. Умни са чинковете, трябва да им го признаем.

Нг бавно кимна, сякаш неуверен дали оценката включва и него.

— Но защо някой ще иска да задуши точно нас? — попита Ратбоун, игнорирайки иронията.

Вонг запали цигара — беше десетата му за последните два часа.

— Не нас, а Хонконг. Или, което е по-вероятно, Югоизточна Азия. Които и да са, те поемат нещата в ръцете си.

Савил погледна Вонг. Вонг знаеше, че зад абсурдния монокъл и превзетите маниери се крие най-умният от всичките съдружници, макар само по себе си това да не бе кой знае какъв комплимент.

— Според мен, най-правилно ще бъде да приемем, че тя ни е хванала натясно. Ако тези хора прехвърлят бизнеса си от нас на друго място, ние ще банкрутираме за няколко дни. Защото няма да можем дори да си плащаме наема за офиса.

— Абсолютно — прошепна Нг.

Ратбоун изпъшка, стана, разкърши пекторалните си мускули, завъртя се в кръста първо наляво, после надясно, приклекна със скръстени ръце, изправи се и отново седна.

— Трябва да действаме бързо — продължи Савил. — Това, за което говорим, не бива да напуска тези четири стени. Ще се съгласим да поемем сделката, но когато нещата отидат към финализиране, ще се престорим на изненадани, че плащането ще бъде в кеш. Ще ги накараме да донесат парите в последния момент. На банката ще обясним, че е било невъзможно да блокираме сделката, но ще заявим, че сме очаквали плащане с чек или превод. Ще поискаме хонорара си в аванс. После… после ще видим.

Не беше необходимо Савил да споменава на глас приготовленията, които той и останалите щяха да започнат още същия следобед: няколко анонимни сметки в банки на Каймановите и Британските Вирджински острови, изтегляне на отпуските напред, прехвърляне на личната и особено на недвижимата собственост на тръстови компании, регистрирани по островите в Ламанша. Защото бурята, която неминуемо щеше да се разрази, щеше да обрули доста дървета.

Ратбоун огледа съдружниците край масата:

— Приемаме в такъв случай, нали?

— Мисля, че друго не ни остава — въздъхна Савил.

Веднага след срещата Вонг се обади на Емили с новините.

— Знаех, че ще видят нещата по нашия начин, Джони. Ти се справи отлично.

След разговора Емили натисна бутона за автоматично набиране. В слушалката се чу гласът на стареца. Говореше на мандарин.

— Ще го направи.

— Естествено.

— Но те ще искат парите точно един час преди подписването на всеки от договорите. Нито по-рано, нито по-късно.

Вместо отговор старецът изсумтя:

— А малкият детектив?

— Джонатан ще организира случайна среща на някое от партитата у тях. Бих могла дори да те заведа лично, щом проявяваш такъв интерес към Чарли Чан.