Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (25)

22.

Вечерта Чан излезе облечен в бял ленен костюм, копринена риза, шита по поръчка в Хонконг и италианска копринена вратовръзка. Мойра бе с дрехите, които си бе купила същия ден: дълга копринена рокля, бежова, с едва различими тъмночервени ивици, обувки с високи токчета, нов сутиен. Беше проявила мярка в употребата на червило и грим, но онова, което най-много допадна на Чан, бе парфюмът. Беше ефирен, изтънчен и зрял. Зрелостта е странно нещо. Сандра, бившата му съпруга, имаше малко недостатъци: не използваше грим, не вършеше престъпления и никога не консумираше алкохол. И въпреки всичко това Чан така и не бе успял напълно да й се довери. Мойра беше крадла и лъжкиня, а той бе готов да сподели с нея и най-зловещата си лична тайна.

Доверието е най-добрият тор за мъжкото либидо. Седнал до нея в таксито, Чан с изненада забеляза ръката си да се мушва из гънките на новата й рокля в търсене на път към зърната на гърдите й, за да се натъкне на здравата преграда на сутиена.

Тя извади ръката му и я задържа.

— Какво се е случило днес?

— Нищо.

— Просто драскотина, така ли?

— Това пък какво означава?

— Има такъв израз в Щатите, когато филмовият герой бъде надупчен на решето от лошите и залитайки влезе в таверната с кръв, шуртяща от двайсет дупки в тялото му и шерифът изненадано го попита „Какво се е случило с теб?“. Тогава нашият човек небрежно подмята „О, това ли… просто драскотина“. Аз обаче питах защо лицето ти периодично пребледнява, когато си спомниш, каквото си спомняш, защо обичайният ти нервен тик е усилен двайсет пъти и защо изведнъж ти се иска като на пубер?

Чан обмисли въпроса. Директността не бе част от китайската култура. Това налагаше да се постарае и да вложи специални усилия.

— Защото днес едва не се убих и защото съм толкова доволен да бъда още жив, че ако не ти бях обещал да излезем на вечеря, сега щях да те чукам до смърт.

Мойра обезпокоено погледна лицето на шофьора в огледалцето за обратно виждане. Не изглеждаше да говори английски.

— Винаги можем да завием и да се върнем. Искам да кажа… и без това ми остава още един ден тук, така че не бих искала да прахосам дори само два часа от това време…

Чан стисна ръката й.

— Освен това съм гладен, искам да пийна нещо и да ти се наслаждавам над чиния фиде.

— Така ли разбираш еротиката?

— Не, просто това ми е познато. Всяко гадже, с което някога съм имал успех, съм го водил на фиде.

— Е… в такъв случай извинявай, ако съм опитала да сложа коня пред каруцата.

Таксито най-сетне изпълзя от Сентръл по „Гардън Роуд“ до „Магазин Геп“. Ако се изключеше „Говърмънт хаус“ — бяла сграда в колониален стил, сгушена на всеки ъгъл под жилищните блокове — от онзи Хонконг, който Чан бе опознал като дете, не бе останало нищо. Нямаше ги традиционните двуетажни китайски къщи с плоски фасади, жълти стени и зелени щори; нямаше ги едновремешните английски къщи с терасовидни дворове, скрити под колонади, мрежи против комари и червенолики мъже, четящи The Times с крака на масата и чаша с джин тоник до лакътя; нямаше ги китайските момичета, облечени в чонгсам — дълга копринена рокля с цепка отстрани до началото на бедрата; нямаше компрадори^[1], тайпани и рикши. Понякога се питаше дали наистина си спомня онзи стар свят на своята младост, или само е чел някъде за него. Но всичко се бе случило точно на тези склонове, където днес се издигаха многоетажни жилищни блокове с по петстотин апартамента, всеки от които се стремеше да надникне иззад гърба на предния в борба за късче изглед към залива. Защото този изглед добавяше по петдесет процента към пазарната цена на всеки апартамент. А гледката нощем си струваше.

На пресечката с „Магазин Геп“ колата зави и пое по още по-стръмен склон. Шофьорът изключи климатика в търсене на допълнителна мощност и Чан свали прозореца. Бяха се издигнали над нивото на замърсения въздух. Мойра пое с пълни гърди и простена от удоволствие.

— Толкова е опияняващо. А аз само след трийсет часа няма да съм сигурна дали наистина всичко това ми се е случило.

По равното под Виктория Пийк шофьорът отново включи климатика. Когато се добраха до „Пийк кафе“, бяха церемониално съпроводени до масата, която Чан бе запазил — малка, кръгла, с мраморен плот от Филипините. Чан поръча шампанско. Заведението не бе китайски ресторант в истинския смисъл на думата, но нещо в обстановката издаваше, че на времето е било чайна за кулитата, влачили дотук в столове на колела англичани и англичанки. Предприемчив американец го бе превърнал в модно международно кафе с приятни международни цени, но и с една от най-прекрасните гледки на света.

Мойра се наслади на невероятната картина пред очите им с бавно завъртане на глава.

— Уау…! Така ли прекарват свободното си време хонконгските детективи?

Чан нарочно присви по китайски очите си в цепки.

— Много стала китайска поговолка: „Много лабота — глупав Вонг“.

Очите на Мойра не спряха да искрят по време на вечерята. Чан яде фиде с дреболии, а тя си поръча пушена сьомга с топъл нан и песто, заливайки с бутилка австралийско бяло. Чан беше готов да я попита не иска ли още алкохол, но се въздържа. Знаеше, че тя знае, че той чака.

Плати сметката и я поведе надолу по пътеката, която се вие под върха и бива извървявана поне веднъж от всеки, посетил Територията. Тръгнаха от страната на залива. Шестстотин метра под краката им едно сътворено от човешки ръце съзвездие излъчваше към небето лъчите на милиони светлинки — своеобразен макрофакс към извънземните: Тук има богатство. Шоуто продължи близо половин миля, а след това се скри зад хълма, защото пътеката зави към по-рядко населената част на острова. Той намери пейка с изглед към Пок Фу Лам, хвана я за ръката и двамата седнаха.

— Това ли е моят час? — стисна го Мойра.

— Предполагам.

Тя прочисти гърло:

— Донесох снимки. За мен е по-лесно да разказвам с помощта на визуално онагледяване. Ето първата…

Тя извади няколко фотографии от чантичката си, избра една от тях и му я подаде. На нея бе запечатана млада руса кадетка в характерната синя униформа на нюйоркската полиция. Направиха му впечатление твърдата ирландска брадичка, решителната стойка и женските очертания, които дори грозната униформа не бе успяла да скрие.

— Ето ме отново горе-долу по същото време без униформата.

Беше по вечерна рокля, която стигаше до средата на бедрата й с деколте, впиващо се между пищните й млади гърди.

— Прекрасни цици — изкоментира Чан, практикувайки американска прямота.

— Глезаната на татко. Казваше ми, че мога да имам който мъж пожелая. Е, момичетата, които могат да имат всеки мъж, обикновено избират не когото трябва. Така че от всички, които ме преследваха в участъка, аз налетях точно на Марио. Беше капитан — единственият, който вече или може би още не се бе женил, но аз го избрах не заради това. Просто се влюбих в него както… не знам, може би както всички сериозни момичета рано или късно се влюбват… Ще ми дадеш ли една цигара?

Чан отвори кутията, предложи й, извади друга за себе си и запали и двете.

— Знаеш ли, трябва да се върна по-назад, за да ти разкажа защо постъпих в нюйоркската полиция. Направих го, защото за мен това бе като религия. Баща ми беше капитан, трима от братята ми полицаи — единият от тях дори сержант — и изобщо ние бяхме от онези ирландски семейства, за които много няма да чуеш. Искам да кажа желязно честни. Така че когато една година след брака ми с Марио научих, че е на ведомост към мафията, аз просто скъсах с него, макар Клеър вече да се бе родила. За двайсет и четири часа трескавата ми любов се смени с трескаво презрение. Все пак, откакто се помня, татко не бе пропускал случай да прокълне всяко корумпирано ченге, за което бе ставало дума. Все още бях много млада. Младите мислят в черно и бяло, американците мислят в черно-бяло, а полицаите съвсем определено мислят в черно-бяло. Така че Марио бе виновен, а аз — права… Само че италианците не мислят в черно-бяло. За тях всичко е въпрос на пазарлък. Като се замисля сега, това беше основното ни различие. Той беше шокиран, молеше ме да размисля, уверяваше ме колко силно ме обича. Но сърцето ми бе станало на камък.

Тя усмихнато вдигна поглед към Чан и направи пауза, за да дръпне от цигарата си.

— Нищо лошо няма в престъпниците — отбеляза Чан, — с изключение на това, че престъпват законите.

— Сега ми се струва, че бих могла да го спася. Достатъчно старомодна съм и вярвам, че една жена може да направи това за един мъж. Но нека превъртим лентата на бърз ход напред. Така-а… какво виждаме: Клеър е при мен, вижда баща си през уикендите, а аз потъвам в работата си. Е, минах и аз през задължителния период на мъжемразство, но не се захласнах. Защото аз съм от жените, които по-скоро обичат мъжете. Моят феминизъм е от правилния тип, онзи зад който стоят икономически съображения. Всъщност, според мен още съм си такава. Равни права, равно заплащане. Да си семейство с единствен родител не е леко, така че трябваше да стискам зъби и да чакам повишение. Само че Америка от онези години още е в зората на институционалното си и корпоративно развитие. Никога не съм надценявала умствените си способности. Клеър обаче попи посланието, че мъжете са гнила пасмина и следователно могат безскрупулно да бъдат използвани. — Мойра поспря и се замисли за момент, преди да продължи: — Имаше и други истини, които се опитах да й внуша, като например уважение към другите, респект пред закона, необходимостта да бъдеш примерен гражданин, да възприемаш определен морален кодекс на труда… само че те влязоха през едното й ухо и излязоха през другото. На всичко отгоре живеехме в Бронкс. Предполагам усещала съм, че прави някои лоши неща, но имах собствен живот. Появяваха се различни мъже и си отиваха, острите ми ръбове се поизгладиха, от време на време дори си позволявах да помечтая как отново ще се съберем с Марио, който междувременно се бе превърнал в първа проба женкар. А Клеър продължаваше да се вижда с него веднъж седмично. Даваше й пари, много повече, отколкото можеше да си позволи обикновен полицай на заплата в нюйоркската полиция. За какво ги харчеше тя ли? Дори не смеех да се поинтересувам. Позволявах си само да преглеждам тялото й, очите й, цвета на бузите й. И доколкото можех да разбера, тя не правеше нищо наистина лошо. По едно време даже започна да ходи на скейтборд в Сентръл Парк. Координацията в движенията й беше изумителна. Не знам защо това ми действаше успокоително.

Мойра хвърли фаса на пътеката и го размачка с ток.

— Тук наистина е страхотно красиво, Чарли. Направо онемявам, защото само преди пет дни не можех да си представя нито това пътуване, а още по-малко този момент… Докъде бях стигнала?

— Клеър.

— Да. Когато за пръв път я засякох да се люби с друго момиче бях… шокирана, не знам как да се изразя… това ме разтърси из основи.

— Друго момиче ли? — намръщи се Чан. Имаше много китайци, които гледаха на мъжкия хомосексуализъм като на модно западно увлечение. Лесбийството беше порок толкова екзотичен, че изглеждаше по-скоро само мит. Какво всъщност правят лесбийките, дявол да го вземе?

— Точно така. Въпреки шестнайсетте ми години полицейска служба, католическото възпитание не ми позволяваше да преглътна истината. Стиснах зъби обаче и си казах, че това е само етап. Но честно казано, разочаровах се. По принцип съм широко скроена и нямам проблем в общуването с гейове, за мен това вече не е нравствен проблем, но при Клеър това ми се стори така… егоистично.

— А, да.

— Както и да е, казах си стореното — сторено. Отново прескачам напред към осемнайсетата й година — годината на нейното дипломиране. Беше се превърнала в красива млада жена. По-точно красива млада лесбийка. Но невероятно хитра, буквално лукава. Благодарение на детството си беше натрупала голям запас улична мъдрост и естествено през ум не й минаваше да става полицайка. Разбираше, че светът все още се управлява предимно от мъжете, а следователно лесбийството й в никакъв случай нямаше да й донесе допълнителни точки при кандидатстване на работа. Така че лепна се за баща си, който тогава бе дълбоко затънал с мафията… Като казвам дълбоко, разбирай до гуша. Беше станал милионер — той, капитанът от нюйоркската полиция. Знаеше, че е въпрос на време да го разобличат, само че не му пукаше. Щеше да отнесе някоя и друга година в кафеза и да сложи край на двойната игра. И все пак с какво ли можеше този човек да помогне на едно момиче, което се готви да прекрачи прага на истинския свят? Беше предположил, че ще му иска пари, само че се бе излъгал — тя му искаше пропуск… за мафията.

Мойра отново замълча. Чан усещаше, че интимната близост помежду им постепенно се разсейва с нейното все по-дълбоко потапяне в миналото и полицаят в него се питаше какво ли следва нататък. Но не му се искаше да я загуби. Искаше зрялата й любов още една нощ. Бог му бе свидетел, че това не му се бе случвало често досега. Сложи ръка през рамото й, притисна я до себе си, а тя благодарно се усмихна.

— Естествено, тогава не знаех повечето от това, което сега ти разказвам. Предавам ти резултата от неколкогодишни проучвания и цяло десетилетие на търсене в душата си. Та, Марио й обяснил, че мафията не наема жени или поне не иска да чуе за жени на мениджърско ниво. Крайно старомодна и консервативна организация точно в това отношение. Така-а… сега трябва да призная, че не разбрах как е станала любовница на един от босовете във фамилията Корлеоне, но предполагам, че е била представена от Марио. Дори само заради това никога няма да мога да му простя. Не мога да си представя и по какъв начин е симулирала любов няколко години наред, защото моята дъщеря, Чарли, беше много, ама наистина много обратна. Допускам, че е ставало дума за една от онези мръсни любовни афери по уикендите и тя с облекчение е въздъхвала, когато онзи я е оставял, за да се прибери вкъщи при жена си. — Мойра въздъхна. — Уверена съм, че е получавала достатъчно пари, за да живее охолно и е имала достатъчно време, за да реши какво да прави по-нататък с живота си. Има едно нещо в нея, която трябва да й се признае: обичаше да учи. Добра е в това. Четеше много и обичаше да изучава историята на мафията. Сигурно така е разбрала, че мафията трупа значителна част от богатството си, като пере пари от по-семпли операции, примерно такива като тези на колумбийците. Колумбийците печелят толкова много кеш от кокаиновия бум в Европа и Америка, че могат да си позволят да наемат за изпирането американската мафия, която пък им смъква по двайсет цента на долар. В този момент Клеър излязла с предложението: Изпратете ме в колеж, дайте ми възможност да науча за висшите финанси, после ми намерете някаква работа, защото взе да ми доскучава. Мафиотът сигурно свил рамене: защо пък не? След като босовете наемат за касиери финансисти с дипломи от Харвард, може би и тя ще бъде полезна… Така Клеър прекарала три години в университета, три много приятни за нея години. Избрала за тема на дипломната си работа естествено прането на пари и ефекта от него върху националната икономика. Според мен мафията вече не излизала от мислите й… След това се върнала при онзи консилиере, заловила се сериозно да му масажира егото, наливала му любимото уиски в гърлото и му говорела за своето бъдеще. Вече сме 1989-а и дори началото на 1990-а. Година на падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз. Появява се нов играч, наречен руската мафия. Ние в нюйоркската полиция очакваме война между мафиите, защото руснаците нахлуват при нас с цял нов спектър наркотици, с оръжия от невиждани дотогава разновидности, мошенически схеми за милиони долари и далавери, за които Ал Капоне не е смеел и да мечтае. Само че улиците остават странно тихи. Няма и помен от война. Защо ли? Защото дори руската мафия има нужда да пере пари, а нашите какво да се натискат. ФБР и без това им диша във врата, а пари имат колкото си искат. Хората пращат децата си по колежи и им казват, че в престъпността няма хляб. Ами защо да не се облегнат в кожените си кресла и не заработят по добре известните им начини своите двайсет процента върху наркодоларите, докато другите се потят на улиците и мрат като мухи…? Новото развитие на нещата силно възбудило Клеър. След дълго убеждаване тя най-сетне уговорила своя дон да я вземе със себе си в Източен Берлин през лятото на 1990-а, когато там се провела среща на възможно най-високо ниво между руските гангстери, главите на петте нюйоркски фамилии и още някои други. Не е необходимо да приемаш думите ми на доверие — срещата беше контролирана от ФБР. Журналисти изписаха статии и книги за нея. Може да звучи като цитат от лош роман, но резултатът от срещата бил, че организираната престъпност от няколко страни разфасовала Запада на парцели. Главната сделка естествено, била между руснаци от една страна и американци и сицилианци от друга. Американците имали опит в прането, сицилианците разполагали с канали за достъп до всяка страна от Европейската общност, а руснаците… ами те просто разполагали с всичко, което било останало от Русия. Там вече нямало правителство. Можело да се купуват танкове на едро, ракетомети, калашниците се предлагали на камион, но още имало злато, петрол, сребро, алуминий, мед — с две думи имало всичко, от което хората по света се нуждаели. По онова време аз нямах представа, че Клеър е отишла на тази среща. Но помня колко горда беше от себе си тогава. Изглеждаше сякаш е покорила света. Ще ми дадеш ли още една цигара?

Чан извади кутията от джоба на бялото си сако. Докато Мойра разказваше, над тях се спусна тъмна нощ. Влюбени се разхождаха хванати ръка за ръка, японски фотографи закрепваха камери за хиляди долари на триножници, надявайки се някак да намерят оригинален ъгъл към една от най-сниманите нощни гледки на света. Седнали на пейката, двамата долавяха фрази на поне двайсет различни езика от минаващите зад гърба им хора. Ако Мойра се опитваше да му разкаже, че в разследваните от него убийства има международна връзка, откъде тогава следваше да се захване той? В наши дни хората се движат със същата лекота, с която се прехвърлят парите. Двойни, дори тройни националности вече не могат да впечатлят никого, а преуспелите гангстери имат по петдесет банкови сметки.

Той отново запали и двете цигари. Мойра жадно всмукна.

— Но един ден върху нея се стоварил удар. Случило се наистина нещо неочаквано. Консилиере я заварил в леглото с друга жена. Скарали се жестоко, Клеър заплашила да го издаде — е, това вече са неща, които просто не е прието да се правят. Няколко дни по-късно я арестували за притежаване на марихуана. Каква ирония, като се имало предвид с какво се занимавала през по-голямата част от живота си. Тя, естествено, твърдеше, че наркотикът й е подхвърлен от мафията като предупреждение. Важното било, че я били отрязали — просто безжалостно я били изхвърлили навън, на студа. Не пълна анатема, но наказание. Знаели, че без тях няма да може, но искали и тя да го разбере. Посланието било пределно ясно: „Ела на себе си, скъпа, защото следващия път оставаш в кафеза до живот“. Допускам, че Клеър никога не била получавала толкова суров урок, предполагам вярвала е, че винаги ще оцелее благодарение на уличната си мъдрост и тийнейджърския си късмет. Само че не била свободна. Те я притежавали, и то изцяло…

Чан изсумтя неопределено. Заробването от страна на организираната престъпност е старо като Китай.

— Най-лошото от всичко било, че смакът^[2], на който била свикнала в последните десет години, бил чист — от онзи, който пристига в големи количества, преди да бъде смесен с различни боклуци и разпределен на дози. Получавала го благодарение на връзките си с мафията и плащала за него с парите на мафията. Когато я отрязали, станало лошо. Тогава се върна да живее при мен. Лежеше на леглото по цял ден, трепереше и стенеше. Понякога се превиваше на две от спазми, които продължаваха с часове. Веднъж се опита да ме удари с юмрук. Елегантността в нея никога не е била истинска. Най-доброто, което можах да направя за нея, бяха малки дози, купени скришом на ъгъла, и известно количество метадон, за да облекча страданията й. Дори си взех отпуск, за да се грижа за нея. Цялата история продължи близо месец и този месец ме състари с цял век, защото тя не спря да говори, дори когато беше в полусъзнание… Така малко по малко сглобих цялата история, която току-що ти разказах и успоредно с това преживях първата си тежка депресия в живота. Трябваше да приема, че дори по време на най-тежките й кризи, единствената мисъл, която я вълнуваше, бе как да се върне в мафията, как да се натъпче с първокласен смак, как да извърти операция по пране на пари, по-голяма от всичко досега, как да намери някое бездомно момиче, което да прелъсти… Плът, наркотици, власт — искаше да живее само за тези неща. Е, един ден облаците над главата й се разсеяха. В едно се оказа права — мафията искаше да използва услугите й. В крайна сметка босовете решиха, че са я наказали достатъчно и прецениха, че не знае кой знае какво за тяхната организация. Казаха й, че щом е принадлежала някому, значи принадлежи на него, а това значи край на момичетата. Отново започнаха да я снабдяват с любимите й наркотици и тя пак започна да се усмихва и отново забрави за мен. Изнесе се от дома при първа възможност. За последен път чух за нея преди две години и половина. Появи се и се опита да ми напъха в ръцете пачка пари, която отказах да взема. Спомням си, че доста споменаваше Китай. Каза още, че била в книжарница и си накупила маса книги. Всичко, изглежда, тръгнало от онова издание на „Пътешествията на Марко Поло“, което ти дадох. Беше я прочела няколко пъти от корица до корица, докато беше болна… Та, Клеър се възстанови, но аз не можах. Започнах да пия. И да крада. Първия път, когато съм го направила, бях толкова пияна, че на следващия ден не можех да повярвам на очите си. След третия случай пожелах да изляза в предсрочна пенсия, само и само да не опозоря службата. Колко странни са начините, по които понякога опитваме да се вкопчим в реалността, нали? Сигурно се питаш защо изобщо започнах да крада. Наглеждащият ме офицер спомена, че това било нормално — психологически рефлекс, своеобразно превъртане. Хората, придържали се твърдо към правия път през целия си съзнателен живот, били способни да направят кръгом при първата сериозна травма. И започвали да се държат точно по начина, който дотогава намирали за осъдителен. Понеже съм католичка, аз приемам това като наказание за гордостта. Едно ще ти кажа — сигурна съм, че никого не презирам по-силно от Марио. Започнах и да лъжа… с очевидна цел — исках да прикрия истината. Бях си мечтала тя да следва социология, защото вярвах, че така ще се заинтересува от проблемите на хората. Не знам замислял ли си се някога над това, че полицаите често биха искали да има по-добър начин да помогнат на нещастните хора от това, да ги тикнат зад решетките, нали така?

Чан пое дима от цигарата си.

— И не си се чувала с нея, откакто е дошла да ти остави онези пари?

Мойра поклати глава:

— Не. Не сме разменяли нито дума. С нищо повече не мога да ти помогна, понеже нищо повече не знам. Предполагам, доволен си, че утре най-сетне ще се отървеш от мен, нали?

Чан взе ръката й и я погледна в очите. Понечи да каже нещо и се сети: „Със западняците използвай само директния подход“.

— Надървил съм се — каза той просто.