Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (16)

13.

Седнал на бюрото си в участъка в Монгкок, Чан си играеше с черната химикалка. Още не бе казал никому за американката и стоматологичния статус, който бе донесла, с изключение на Лам — одонтолога. Деветдесет процента от работата на детектива е чакане. Мойра Колети също чакаше в апартамента му. Както и седналият срещу него Астън.

На вратата се почука. Чан погледна Астън. В Монгкок никой не чукаше.

— Може ли да вляза?

Лицето на Райли бе лишено от всякакво изражение — точно като описание, дадено от късоглед свидетел. Беше висок, слаб, едва забележимо прегърбен, с ръце, които странно се чупеха в китките.

— Добро утро, сър — поздрави го Астън.

— Здрасти, Дик. — Райли потри ръце. — И ти здравей, Чарли. Ней хо ма?

— Прекрасно, а ти? — отвърна Чан на упражненията на главния суперинтендант по кантонски.

— Хо хо.

— Какво?

— Хо хо.

Чан погледна Астън.

— Това е на кантонски — поясни той. — Означава „добре“.

— А-а… хо хо. И аз съм хо хо. Дик, ти хо хо?

Астън престорено се вглъби в „Библията на разследващия убийства“.

— Е, аз просто минавах — обясни Райли. — Казах си, защо не взема да надникна?

Чан изчака. Важно беше да разбере с кого от многото Райли си има вземане-даване.

— Чух, че имаш дребни неприятности с разследването. Дали да не опитаме мозъчна атака?

— Добре — кимна сдържано Чан.

Райли застана в центъра на стаята. Чан го изгледа. Не беше садист по характер, работата бе в това, че опреше ли до Райли, единственото, което му идваше в главата, бе съмнение. Изкушението да го посее и у него бе много силно.

— Знаеш ли какво означава ДНК? — попита го той с усмивка.

— Дезоксирибонуклеинова киселина — усмихна му се в отговор Райли.

Чан прехапа устни. Никога не подценявай англичанин в игра на въпроси и отговори.

— Вече получихме резултатите от ПСР.

— Добре.

— Главите пасват на телата с цистерната.

Лицето на Райли се озари:

— Това ли е резултатът от ПСР-а? Отлично! Можеш да смяташ, че си решил случая.

— Не съвсем. Не сме успели нищо повече от това, да реставрираме главите към телата. Сега духовете им могат да почиват в мир. От друга страна, смляната и несмляна части се радват на една и съща анонимност. Би могло да се каже, че се радват на пълна безличност. — Чан направи малка пауза, за да види дали Райли няма да пожелае да смени образа си. — Защото дори ДНК не може да ни каже имената им, нали така?

Райли примигна.

— Разбира се, разбира се — и скърши китки. — А нещо по въпроса за пръстовите отпечатъци?

Чан огледа стаята за миг, видя, че Астън се е изчервил от притеснение и върна вниманието си върху Райли. После образно повдигна ръце:

— Няма пръсти, няма отпечатъци.

Усмивката на Райли угасна като спукана гума.

— Естествено — и той отново закърши ръце. На челото му избиха ситни капчици пот. — Както и да е, виждам, че има прогрес. Останалото е без значение — и той се извъртя на стола си към стената, търсейки спасение от втренчения поглед на Чан. — Триади…

Астън свали книгата.

Чан забеляза двамата гуейло да разменят заговорнически погледи. Спомни си поговорката „Събери трима китайци и ще получиш два заговора, събери двама англичани и те ще основат таен клуб“.

— Знаете ли, че Сун Ятсен е бил четири-осем-осем? — обади се Астън.

На Чан му направи впечатление колко силно е желанието му да облекчи по някакъв начин дискомфорта на главния суперинтендант. Той поклати едва забележимо глава: във всеки англичанин дреме по един социален работник.

— Отивам да си купя цигари — съобщи той. — След това ще посетя сцената на местопрестъплението — и се обърна към Райли: — Защо не дойдеш с мен?

 

 

Чан бе готов да се обзаложи, че „сцената на местопрестъплението“ е единственото празно място в Монгкок. Сградата бе на около осем години и представляваше десететажна железобетонна конструкция, която за собствениците не бе нищо повече от касичка за пари с разгърната площ от над 8500 квадратни метра. Пред четирите врати на складовете на асансьорната площадка на осми етаж имаше поставени дъсчени магарета, на чиято напречна рамка бе написано с боя „Минаването забранено“. По груба преценка на Чан собствениците губеха поне по десет хиляди хонконгски долара на ден от нереализиран наем.

Той премести едната преграда и бутна стоманената врата зад нея.

— Ей, има ли някой тук? — извика Чан, тъй като не знаеше дали Астън и Райли не са дошли тук преди него.

Нямаше прозорци и думите му кухо заглъхнаха в празното пространство. Спомни си, че при предишното си идване бе забелязал силов прекъсвач на стената до вратата, на височината на рамото си. Включи го, без да знае какво ще последва, и над целия под с леко изпукване се светнаха неонови лампи. Онази над мястото, където се бе намирала цистерната, примигваше и съскаше като ято разгневени стършели. В дъното се виждаше сгъваема стълба с надпис КХП на всяко стъпало. Чан я взе и я пренесе в центъра на очертания с тебешир квадрат, където се бе намирала цистерната. Разгъна я и се качи, за да свали тръбата на повредената лампа. Тя беше закопчана на мястото си в две пластмасови розетки, свързани към жици. Дръпна плъзгащия се капак и видя под него стартера. До стартера някой бе закрепил със скоч лента малка пластмасова торбичка. Чан извади носната си кърпа и свали пликчето. В същия миг долови с периферното си зрение някакво движение в далечния край на склада, до самата врата.

— Вай, вай?

Кантонският на Райли напомняше на Чан бой на котки.

— Тук съм.

Астън последва Райли в центъра на празното помещение. Двамата спряха под стълбата на Чан… По лицето на Астън лъщеше тънък слой пот. Под мишниците на главния суперинтендант се виждаха островчета, които продължаваха назад, за да допринесат към морския пейзаж на гърба му. Чан върна неоновата тръба на мястото й. После слезе, носейки внимателно пластмасовото пликче в едната си ръка. Показа им го и ловко дръпна ръка, когато Райли посегна да го докосне.

— Отпечатъците — напомни му той.

Все така внимателно повдигна пликчето към светлината. Белият прах в него му се стори прекалено фин, за да бъде захар или сол и прекалено едър, за да бъде брашно. Ако трябваше да взема решение в момента, би заложил на хероин марка четири.

— Какво е това? — попита Райли.

— Бих казал хероин номер четири. Чист. Най-фина проба. Но ще трябва да го дадем за изследване, разбира се.

— Странно, че не сте го намерили досега.

— Неоновата тръба се е повредила съвсем наскоро — опита се да скрие с агресивност професионалния си срам Чан.

Вдигна стълбата. В мига, в който я премести, видя под нея синьо-синкавите умрели бръмбари, пръснати по периметъра на очертания правоъгълник. Светлината се начупваше в лъскавите им телца по особен начин и ги правеше да изглеждат като черупки или разпилени мъниста от скъсана огърлица. Видя, че и Райли се е загледал в тях. Остави обратно стълбата, наведе си, взе едно и повика с пръст Райли.

— Ключ към загадката — каза той и Райли неразбиращо примигна. — По тези буболечки разбрахме, че останките са престояли тук седем дни, преди да ги открием. Ден първи: долитат мухите и снасят яйцата си. Новината стига и до мравките, които се появяват, за да изядат ларвите, но на свой ред привличат осите. Към петия или шестия ден пиршеството е в разгара си. Хора, които никога през живота си не са канили гости, сега дават храна на милиони. Буболечките обаче са бавни — на тях им трябват седем дни да се доберат дотук — и Чан хвана насекомото като състезателна кола. — Както и да е, в един момент се появяват и те, прекосили неравен терен. Най-вкусното вече е изядено, но на тях им е все едно. Защото те предпочитат суха кожа. А когато изнесохме цистерната, това е бил краят — умрели са от глад. — Райли преглътна. — Огледахме това място под лупа — продължи Чан и небрежно захвърли бръмбара обратно на пода. — Не сме разглобявали електрическата инсталация, защото не търсехме наркотици. Вместо това търсехме следи от борба, въжета, превръзки за уста, одраскване по пода, нишки от тъкан, счупени нокти, кървави петна. Все неща, които обикновено не се намират в неоновите лампи. И не намерихме нищо. Това място е девствено чисто.

— Кой е собственикът?

— Малка компания, притежавана от семейство, което върти китайски ресторант в Албакърки, Ню Мексико. Всички те от година са там в очакване да получат гражданство.

— Наематели?

— Току-що са прекратили договора с едни и са подписали с нови.

— Останалите етажи?

— Проверихме ги до един.

Чан отнесе най-сетне стълбата при далечната стена, подпря я там и се върна при Астън и Райли, които все така стояха като приковани в центъра на помещението, загледани в пода. Той хвана Райли за лакътя.

— Ето каква е процедурата: заграждаме целия склад, определяме само едно място за влизане и излизане, поставяме охрана и водим дневник на минаващите оттук без изключение, фотографираме всичко и правим запис на видеокасета, разделяме района на зони и максимално внимателно оглеждаме всяка една от тях, проверяваме врати и прозорци, записваме номерата на всички превозни средства в непосредствена близост, отбелязваме и проверяваме дейността на всички компании и физически лица работещи тук, разпитваме всеки в околността.

— Не сте пропуснали нищо.

— Рутинна процедура.

— И какво научихте в резултат на цялата тази дейност?

— Нищо. Само благодарение на един съвестен турист разбрахме, че главите се носят сред вълните в морето.

— Някакви хипотези?

— Убийствата са били извършени на друго място. В Хонконг или може би дори зад граница — никой не би могъл да каже. Цистерната е била качена с кран в хладилен камион и докарана тук — може би от хиляди километри.

Чан и Астън проследиха с поглед Райли, който отиде до една от далечните стени. Стъпките му глухо кънтяха в празното помещение. Стояха и го гледаха като в сцена от абсурдна пиеса: някой идва от никъде и отива за никъде. Той стигна до стената и понеже нямаше какво да прави там, тръгна да се връща.

— Ясно-о — проточи Райли.

На излизане Чан хвърли последен поглед към трепкащата неонова лампа и поклати глава. При нормални обстоятелства той щеше да направи оглед и на осветителните тела. Но вонята от цистерната бе накарала всички да претупат работата.

След досадния епизод Чан успя да се измъкне с папката по случая и се прибра у дома. Олекна му като видя, че Мойра е излязла. Беше й казал, че ако иска, може да остане още една нощ… в крайна сметка, какво толкова? И без това почти не се задържаше в къщи. Беше й дал резервен комплект ключове. Видя, че е изчистила апартамента и разбра от оставената бележка, че е излязла на дълга разходка.

След огледа, бе оставил Райли и беше отишъл да види д-р Лам. Резултатът: Клеър беше Поли, Поли беше Клеър. Чан знаеше, че един истински мъж би седнал редом с Мойра, би сложил ръка на раменете й, би й разказал всичко и би поел част от болката й.

Той остави папката и купената голяма бутилка уиски на масичката и веднага излезе.