Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (99)

98.
Балада за Фелуриан

Мина доста време, преди да възвърна хладнокръвието си достатъчно, за да вдигна поглед. Във въздуха витаеше колебание, сякаш бяхме млади любовници, които не знаят какво е следващото нещо, което се очаква от нас, и какви роли трябва да играем.

Вдигнах лютнята си и я притиснах към гърдите си. Движението беше инстинктивно, като да стиснеш наранената си ръка. Изсвирих по навик един акорд и след това го направих минорен, за да изглежда така, сякаш лютнята казва тъжен.

Без да се замислям или да вдигам поглед, засвирих една от песните, които бях написал в месеците след смъртта на родителите ми. Казваше се „Седя край водата и си спомням“. Изпод пръстите ми започна да струи тъга във вечерния въздух. Минаха няколко минути, преди да осъзная какво правя, и още няколко, докато спра. Не довърших песента. Всъщност не знаех дали тя изобщо има край.

Почувствах се по-добре, в никакъв случай не добре, но все пак по-добре. По-малко празен. Музиката винаги помагаше. Докато имах своята музика, никой товар не беше твърде тежък, за да го понеса.

Вдигнах поглед и видях сълзи по лицето на Фелуриан. Това ми помогна да не се срамувам толкова от сълзите по собственото си лице.

Почувствах, че я желая. Усещането беше притъпено от болката в гърдите ми, но това докосване на желанието съсредоточи вниманието ми върху по-неотложните ми грижи. Оцеляване. Бягство.

Фелуриан, изглежда, взе някакво решение, защото тръгна по възглавниците към мен. Придвижваше се с предпазливо пълзене, спря на няколко крачки от мен и ме погледна.

— моят нежен поет има ли си име? — Гласът й беше толкова мек, че ме стресна.

Отворих уста да й отговоря, но спрях. Помислих си за луната, уловена с помощта на собственото й име, и за хилядите приказни истории, които бях слушал като дете. Ако се вярваше на Елодин, имената бяха скелетът на света. Поколебах се за миг, преди да реша, че вече бях разкрил на Фелуриан далеч повече от името си.

— Аз съм Квоте. — Звукът на името ми сякаш ми помогна да стъпя отново на земята и ме върна в тялото ми.

— Квоте — тя изрече името ми толкова нежно, че то ми напомни за птича песен, — би ли ми попял толкова сладко отново? — Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се опари, и я постави леко върху моята. — моля? песните ти са като милувка, мой Квоте.

Тя произнесе името ми като началото на песен. Беше очарователно. И все пак не ми допадна съвсем начинът, по който ме нарече нейния Квоте.

Усмихнах се. Най-вече защото нямах по-добра идея. Изсвирих няколко акорда за настройване, после направих пауза и се замислих.

След това започнах да свиря „В гората на Фае“ — песен, посветена на самата Фелуриан. Не беше особено хубава. Използваха се три акорда и двайсетина думи. Но постигна ефекта, който търсех.

При споменаването на името й лицето на Фелуриан просветна. В нея нямаше фалшива скромност. Тя знаеше, че е най-красивата и най-умелата. Знаеше, че мъжете разказват истории за нея и каква е репутацията й. Никой мъж не можеше да й се съпротивлява и да й устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.

Довърших изпълнението си.

— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.

Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб, царствена като кралица.

Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно. Не знаех кой я е написал, но той имаше ужасяващия навик да вкарва допълнителни срички в стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен, но малко оставаше и това да се случи.

Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.

Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували, но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел, който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.

Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.

Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми беше приглушен и колеблив:

— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах й се смутено аз.

Усмивката й беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.

Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.

Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.

— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.

Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и безсрамно.

Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни, а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен почти толкова умело колкото Илиен. Почти.

Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.

След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и запях:

Проблясваща, сребърна луна

в очите й среднощен мрак разбуди.

Върху клепачите й пърхат пъстри пеперуди.

Косата й като черен сърп люлее се в тревата.

Вятърът си пее песента във гората.

Фелуриан! О, ти, прекрасна дама моя,

благословена да е твоята поляна.

На дъха ти лек не мога аз да устоя.

А косата ти е като сянка разпиляна.

Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко, се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката й внезапно е станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.

Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта.

Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта.

Усмивката й от всяка примка е по-здрава.

И затова легендата за фае пак е права.

Фелуриан! О, прекрасна моя дама!

Целувката ти е сладка като мед.

Зная, за всеки мъж е драма,

ако не те познава, той търси те навред.

Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло. Очите й бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата, кацнала върху пръстите й, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.

Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите се плискаха като вода в речни камъни и се носеха като топъл дъх, докосващ ухото. След това внезапно станах груб и запях:

Очите й са синкав мрак,

като безоблачно небе в нощен зрак.

Достатъчни са уменията й в…

Пръстите ми започнаха да се движат неуверено върху струните и дори спрях за миг, сякаш несигурен в нещо. Видях как Фелуриан излиза от унеса си и продължих:

Достатъчни са уменията й в любовта,

та на всеки мъж да му кипне кръвта.

Фелуриан! О, господарке ти сияйна!

Докосването ти е твойта скъпа тайна.

Аз до…

— какво?

Макар че очаквах тя да ме прекъсне, леденият й глас ме стресна дотолкова, че няколко тона издрънчаха фалшиво, а пеперудите се разлетяха уплашено. Поех си дъх, докарах най-невинното изражение, на което бях способен, и вдигнах поглед.

На лицето й бе изписана изненада, примесена с ярост.

— „та да му кипне кръвта“? — Когато чух тона й, усетих как кръвта напуска лицето ми.

Гласът й беше все така равен и мек като звука на далечна флейта. Но това не означаваше нищо. Далечната гръмотевица не ти проглушава ушите, но усещаш тътена й в гърдите си. Спокойствието в гласа й премина през мен точно по този начин.

— „та да му кипне кръвта“?

— Кръвта ми наистина закипя — опитах се да я успокоя аз, като донякъде успях да запазя невинния си вид.

Фелуриан отвори уста, сякаш понечи да каже нещо, но отново я затвори. В очите й блестеше истинска ярост.

— Съжалявам — казах аз. — Не трябваше да опитвам. — В гласа ми прозвуча нещо средно между отчаяние и умолителния тон на наказано дете. Свалих ръце от струните на лютнята.

Разпалеността й отслабна, но когато заговори, гласът й беше равен и опасен.

— уменията ми са „достатъчни“? — Фелуриан сякаш едва се насили да изрече последната дума.

Тя стисна възмутено уста.

— Откъде, по дяволите, да знам!? — избухнах аз и гласът ми отекна. — Да не би някога преди да съм правил нещо такова!

Тя се отдръпна назад, стресната от разгорещеността, с която бях изрекъл тези думи, и част от гнева й я напусна.

— какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.

— Това! — посочих смутено себе си, нея, възглавниците и шатрата около нас, сякаш това обясняваше всичко.

— ти… — Когато осъзна какво й казвам, последните остатъци от гнева й изчезнаха.

— Не — сведох поглед и лицето ми пламна. — Никога не съм бил с жена.

След това се изправих и я погледнах в очите, сякаш я предизвиквах да ми се присмее.

Фелуриан остана мълчалива за момент, след това на устните й се появи кисела усмивка.

— говориш небивалици, мой Квоте.

Лицето ми се помрачи. Нямам против да ме наричат лъжец. Такъв съм. Аз съм невероятен лъжец. Но мразя да ме наричат лъжец, когато казвам истината.

Каквито и да бяха подбудите ми, изражението ми, изглежда, я убеди.

— но ти беше като нежна лятна буря. — Тя развълнувано махна с ръка. — беше като млад танцьор в балната зала. — Очите й проблеснаха дяволито.

Отбелязах си този коментар, за да си го припомня по-късно, когато ми се наложи да излъскам егото си.

— Моля те — отвърнах леко обидено аз, — не съм чак толкова наивен. Прочел съм няколко книги.

Смехът на Фелуриан беше като ромон на поток.

— научил си се от книгите. — Тя изглеждаше така, сякаш не е сигурна дали да приеме думите ми сериозно.

Избухна в смях, спря и след това се разсмя отново. Не знаех дали трябва да се почувствам обиден.

— Ти също беше доста добра — побързах да кажа аз, като знаех, че комплиментът ми ще прозвучи тъй, както ако някой гост похвали домакинята за вкусната й салата. — Всъщност прочетох…

— книги? книги! ти ме сравняваш с книги! — Гневът й се изля върху мен.

Сетне, без дори да спре да си поеме дъх, Фелуриан се разсмя отново, високо и възхитено. Смехът й беше лудешки като зов на лисица, ясен и остър като утринните песни на птиците. Това не беше човешки звук.

Отново направих невинна физиономия.

— Не е ли винаги така? — Успях да запазя спокойно изражение, докато се подготвях за следващия й изблик.

— аз съм Фелуриан — заяви тя.

Тя не изрече просто името си. Беше нещо като декларация, като гордо развяване на знаме.

Задържах погледа си върху нейния за момент, след това въздъхнах и сведох очи към лютнята си.

— Съжалявам за песента. Не исках да те обидя.

— тя беше по-прекрасна от залязващото слънце — възпротиви се тя с глас, който прозвуча така, сякаш се кани да се разплаче, — но… „колкото да му кипне кръвта“? — Думите сякаш й загорчаха.

Прибрах лютнята си в калъфа.

— Съжалявам, но не мога да поправя това, без да имам база за сравнение… — въздъхнах аз. — Жалко, песента беше хубава. Щяха да я пеят хиляда години. — Гласът ми бе изпълнен със съжаление.

Лицето на Фелуриан просветна, сякаш й е дошла внезапна идея, след това очите й се присвиха до цепки. Тя ме погледна, все едно се опитваше да прочете нещо, написано от вътрешната страна на черепа ми.

Тя знаеше. Знаеше, че използвам недовършената песен като откуп. Неизреченото ми послание беше ясно — ако не си тръгна, никога няма да довърша песента. Ако не си тръгна, никой никога няма да чуе тези прекрасни думи, които съм създал за теб. Ако не си тръгна и не опитам плодовете, с които могат да ме дарят смъртните жени, никога няма да знам колко умела си всъщност ти.

Там, между възглавниците, под вечния сумрак на небето, двамата с Фелуриан се гледахме един друг. Тя държеше пеперуда, а моята ръка лежеше върху гладкото дърво на лютнята. Напрежението в погледите ни беше по-голямо от това на двама рицари, които се гледат един друг от срещуположните краища на окървавено бойно поле.

Фелуриан заговори бавно, като следеше внимателно какво ще отговоря:

— ако си тръгнеш, ще я довършиш ли? — Опитах се да изглеждам изненадан, но не успях да я заблудя и кимнах. Тя продължи: — ще се върнеш ли при мен, за да ми я изпееш?

Този път изненадата ми беше искрена. Не мислех, че тя ще ме попита това. Знаех, че втория път нямаше да мога да си тръгна. Поколебах се, но само за миг — половин самун хляб е по-добре от никакъв. Кимнах.

— обещаваш ли? — Кимнах отново и тя добави: — даваш ли обещание, скрепено с целувки?

Фелуриан затвори очи и наклони глава назад като цвете, което търси слънчевата топлина.

Животът е твърде кратък, за да отказваш такива предложения. Отидох при нея. Придърпах тялото й към своето и я целунах толкова добре, колкото ми позволяваше ограниченият ми практически опит. Изглежда беше достатъчно добре.

Когато се отдръпнах, тя вдигна поглед и въздъхна.

— целувките ти са като снежинки върху устните ми.

Отпусна се на възглавниците, положила глава върху ръката си. С другата ме погали по бузата.

Да кажа, че беше прекрасна, е толкова слабо и недостатъчно, че дори не знам дали има смисъл да го правя. Осъзнах това през няколкото минути, през които не се опитваше да ме кара да я желая, поне не и по свръхестествен начин.

Фелуриан докосна леко с устни дланта ми и след това я пусна. Остана да лежи неподвижна, като ме наблюдаваше внимателно.

Бях поласкан. И до днес мога да дам само един-единствен отговор на толкова учтиво зададен въпрос. Наведох се и я целунах. И тя ме прегърна засмяна.