Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (43)

42.
Покаяние

Тъй като нямах възможността да уча, а зимата вече бе покрила всичко със снежни преспи, реших, че това е идеалното време да наваксам с няколкото неща, които бях оставил на заден план.

Опитах се да отида да видя Аури, но покривите бяха покрити с лед, а дворът, където обикновено се срещахме, бе затрупан със сняг. Бях доволен, че не видях никакви следи от стъпки, защото предполагах, че Аури няма обувки, да не говорим за палто или шапка. Бих отишъл да я търся в Онова долу, но желязната решетка на двора беше заключена и заледена.

Изкарах няколко двойни смени в Медика и свирих една допълнителна нощ в „При Анкер“ като извинение за онази вечер, когато ми се бе наложило да си тръгна по-рано. Работих дълги часове в Рибарника, които прекарах в изчисления, експерименти и леене на сплави за моя проект. Освен това възнамерявах да си наваксам за целия месец недоспиване.

Но човек не може да спи кой знае колко дълго и на четвъртия ден вече изчерпах оправданията си. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да говоря с Деви.

Докато се настроя да отида при нея, времето се бе затоплило достатъчно, за да превърне валящия сняг в суграшица.

Пътят до Имре беше неприятен. Нямах шапка, нито ръкавици и носената от вятъра суграшица намокри за пет минути плаща ми. След десет минути вече бях подгизнал до кости и ми се искаше да бях похарчил някоя монета, за да взема карета. Суграшицата бе стопила снега по пътя и го бе превърнала в лапавица, дебела десетина сантиметра.

Отбих се в „Еолиан“ да се постопля малко, преди да отида при Деви, но за пръв път намерих сградата заключена и тъмна. Това не беше особено учудващо. Кой благородник би дошъл в такова време? И кой музикант би изложил инструмента си на кишата навън?

И така вървях по пустите улици, докато накрая стигнах до уличката зад месарския магазин. За пръв път, откакто се помнех, стълбището не вонеше на гранясала мазнина.

Почуках на вратата на Деви и се обезпокоих, като усетих ръката си безчувствена. Едва долових как кокалчетата ми се удрят в дървото. Изчаках доста дълго и почуках отново, разтревожен, че тя може да не си е вкъщи и следователно съм извървял целия този път напразно.

Вратата се открехна едва-едва. Отвътре проблесна топлата светлина на лампа и през цепнатината надникна едно студено синьо око. Сетне вратата се отвори широко.

— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — възкликна Деви. — Какво правиш навън в това време?

— Мислех си…

— Явно не си мислил — пренебрежително ме прекъсна тя. — Влизай вътре.

Пристъпих в къщата. От мен капеше вода, а качулката на плаща бе залепнала за главата ми. Деви затвори вратата след мен, след което я заключи и залости. Когато се огледах наоколо, забелязах, че е добавила втора лавица за книги, макар и все още почти празна. Преместих тежестта си на другия крак и от плаща ми се свлече голяма купчина киша, която направи мокро петно на пода.

Деви ме изгледа продължително и безстрастно. Видях огън, който пропукваше зад решетката в другия край на стаята, близо до бюрото й, но тя с нищо не показа, че мога да вляза по-навътре в помещението. Затова останах там, където бях, треперещ под стичащата се от мен вода.

— Никога не правиш нещата по лесния начин, нали? — попита ме Деви.

— Има ли лесен начин? — на свой ред попитах аз.

Тя не се засмя.

— Ако си мислиш, че да се появиш тук полузамръзнал като пребито куче, ще промени отношението ми към теб, страшно се… — Тя не довърши и ме изгледа продължително и замислено.

— Проклета да съм! — възкликна с изненада в гласа. — Всъщност наистина ми е приятно да те гледам в този вид. Това повдигна духа ми до почти неподозирани висини.

— В действителност намерението ми не беше такова — отвърнах аз, — но те разбирам. Ще помогне ли, ако освен това се разболея ужасно?

Деви се замисли.

— Може би — призна тя. — Покаянието включва и известна доза страдание.

Кимнах, тъй като нямаше нужда да полагам усилия, за да изглеждам плачевно. Несръчно порових в кесията с измръзналите си пръсти и извадих малка бронзова монета, която преди няколко нощи бях спечелил от Сим на игра на дъх с ниски залози.

Деви я взе.

— Монетата на покаянието — отбеляза тя, без да се впечатли особено. — Това да не е някакъв символ?

Свих рамене и на пода изпопада още киша.

— Донякъде — рекох аз. — Мислех да отида при някой сараф и да уредя целия си дълг към теб в монети на покаянието.

— Какво те спря? — поинтересува се Деви.

— Осъзнах, че това само ще те подразни — признах аз, — а и не ми се искаше да плащам пари и на сарафа. — Преборих се с желанието да хвърля изпълнен с копнеж поглед към камината. — Прекарах доста време в опити да измисля някакъв жест, който би бил подходящо извинение към теб.

— И реши, че е най-удачно да дойдеш тук в най-отвратителното време от годината?

— Реших, че е най-добре да поговорим — отвърнах аз. — Лошото време беше просто щастлива случайност.

Деви се намръщи и се обърна към камината.

— Ела тогава. — Тя отиде до скрина близо до леглото, извади дебела синя памучна роба, подаде ми я и посочи към една затворена врата. — Отиди да свалиш мокрите си дрехи. Изстискай ги в легена, иначе ще има дълго да се сушат.

Направих каквото ми каза. След това донесох дрехите и ги провесих върху закачалката пред камината. Усещането да стоя до огъня беше прекрасно. На светлината от пламъците видях, че в действителност кожата под ноктите ми е леко посиняла.

Макар да исках да се помотая, за да се стопля, се присъединих към Деви на бюрото й. Забелязах, че повърхността му е изтъркана с шкурка и лакирана отново, въпреки че овъгленият черен пръстен все още личеше на мястото, където „бедното момче“ бе обгорило дървото.

Почувствах се доста уязвим, облечен само в робата, която тя ми беше дала, но нямаше какво да сторя по въпроса.

— При предишната ни… среща — подхванах аз, като с мъка се сдържах да не погледна към овъгления пръстен върху бюрото й — ти ме уведоми, че в края на семестъра ще ти дължа цялата сума по моя заем. Съгласна ли си да обсъдим отново това?

— Малко е вероятно — хладно отбеляза Деви. — Но имай предвид, че ако не можеш да уредиш сметката си с пари, все още има определена информация, която ми е нужна. — Усмихна ми се язвително и хищно.

Кимнах — тя все още искаше да получи достъп до Архива.

— Надявах се, че ще се съгласиш да обмислиш отново цялата работа сега, след като знаеш всичко — казах аз. — Някой извършваше „злонамерена постъпка“ спрямо мен. И аз трябваше да съм сигурен, че кръвта ми е в безопасност.

Погледнах я въпросително. Деви сви рамене, без да сваля лактите си от бюрото, а на лицето й бе изписано пълно безразличие.

— Освен това — продължих аз и я погледнах право в очите — напълно е възможно безразсъдното ми поведение донякъде да се е дължало на продължаващия ефект от алхимичната отрова, която ми бе дадена по-рано този семестър.

— Какво? — Лицето на Деви се скова.

Значи не е знаела. Изпитах известно облекчение.

— Амброуз е уредил да ме упоят с „топката от сливи“ около час преди приемния ми изпит — обясних аз. — А ти си тази, която му е продала формулата.

— Доста си нагъл! — Върху лицето на Деви, което беше като на малка фея, се изписаха обида и възмущение, но те не бяха достатъчно убедителни.

Тя беше загубила хладнокръвие и се опитваше твърде усилено да не й проличи.

— Усещам — рекох спокойно аз — остатъчен вкус от сливи и мускатово орехче и от време на време изпитвам странното желание да удуша някого само защото просто ме е блъснал на улицата.

Престореното й възмущение изчезна.

— Нищо не можеш да докажеш — натърти тя.

— Не е необходимо да доказвам каквото и да било. Не искам да си имаш неприятности с магистрите, нито да те съдят по закона на желязото. Просто си мислех, че може да се заинтересуваш от факта, че бях отровен.

Деви седеше напълно неподвижно. Мъчеше се да запази спокойствие, но на лицето й бавно пропълзя чувство за вина.

— Зле ли беше?

— Да — тихо отвърнах аз.

Тя извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не знаех, че е за Амброуз — призна. — Появи се някакъв богат глупак и ми направи зашеметяващо добро предложение…

Погледна ме отново. Сега, когато изражението на леден гняв бе изчезнало, тя изглеждаше учудващо дребна.

— Никога не бих направила сделка с Амброуз — увери ме. — И не знаех, че е за теб. Заклевам се.

— Знаела си, че е за някого — отбелязах аз.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на огъня.

— Ето как виждам положението — пръв наруших мълчанието аз. — Наскоро и двамата направихме доста глупави неща. Неща, за които съжаляваме. — Придърпах робата по-плътно около раменете си. — И макар те да не се изключват взаимно, все пак ми се струва, че донякъде се уравновесяват. — Протегнах ръце напред, все едно бяха блюдата на везни.

— Може би прибързах, като ти поисках пълно изплащане на дълга — усмихна ми се Деви леко смутено.

Отвърнах на усмивката й и почувствах, че се отпускам.

— Какво ще кажеш да се придържаме към първоначалните условия на нашия заем?

— Изглежда ми справедливо. — Тя протегна ръка над бюрото и аз я стиснах.

Последните остатъци от напрежение се изпариха от стаята и усетих как тревожният възел, който дълго стягаше гърдите ми, постепенно се разхлабва.

— Ръката ти е замръзнала — отбеляза Деви. — Да отидем до огъня.

Преместихме се и седяхме мълчаливо в продължение на няколко минути.

— В името на боговете на дълбините! — шумно въздъхна тя. — Бях ти толкова ядосана. — Поклати глава. — Не знам дали някой друг ме е вбесявал толкова през целия ми живот.

Кимнах.

— Всъщност не вярвах, че ти си способна на нещо толкова низко като „злонамерената постъпка“ — рекох аз. — Бях убеден, че не може да си ти. Но всички не спираха да обясняват колко си опасна и непрекъснато ми разказваха разни истории. И когато не ми позволи да видя кръвта си… — Не довърших и свих рамене.

— Наистина ли все още получаваш остатъчни ефекти от „топката от сливи“? — попита тя.

— Леки пристъпи — потвърдих аз — и изглежда, че по-лесно избухвам. Но това може да е просто от напрежението. Симон казва, че вероятно в организма ми има необвързани елементи — каквото и да означава това.

Деви се намръщи.

— Работя с оборудване, което далеч не е идеално — каза тя и посочи към затворената врата. — Съжалявам, но онзи човек ми предложи целия комплект на „Ваутиум Тегностае“. — Махна към лавиците с книги. — При други обстоятелства в никакъв случай не бих направила нещо подобно, но е почти невъзможно да се намерят нецензурирани копия от нея.

— Ти си му я приготвила? — Обърнах се да я погледна изненадано.

— По-добре е, отколкото да му дам формулата — отбранително отвърна Деви.

Частица от мен усещаше, че това би трябвало да ме ядоса, но като цяло бях просто щастлив, че съм на топло и сухо място и над мен не е надвиснала смъртна заплаха. Свих рамене.

— Симон каза, че хич не си се справила с приготвянето на формулата — разговорливо добавих аз.

Деви сведе поглед към ръцете си.

— Не се гордея, че му я продадох — призна тя, а миг по-късно вдигна глава и се ухили. — Но „Тегностае“ има великолепни илюстрации.

— Покажи ми ги — засмях се аз.

* * *

Часове по-късно дрехите ми бяха сухи и суграшицата бе преминала в лек сняг. Каменният мост щеше да се е превърнал в масивен леден блок, но като изключим това, връщането у дома щеше да е далеч по-приятно.

Когато излязох от умивалнята, видях, че Деви отново е седнала зад бюрото си. Отидох при нея и й подадох робата.

— Няма да нараня достойнството ти, като те попитам защо притежаваш роба, която е доста по-дълга и широка в раменете, отколкото е необходимо за една изящна млада дама като теб.

Деви изсумтя не особено изтънчено и вдигна очи към тавана.

Седнах и обух ботушите си. Те бяха приятно топли от стоенето близо до огъня. След това извадих от кесията си три тежки сребърни таланта, поставих ги върху бюрото и ги побутнах към Деви. Тя ги погледна с любопитство.

— Наскоро изкарах малко пари — обясних аз. — Не са достатъчно, за да уредя дълга си, но мога да платя по-рано лихвата за този семестър — махнах с ръка към монетите — като жест на добра воля.

Деви се усмихна и бутна талантите обратно към мен.

— Имаш още два цикъла до края на семестъра — напомни ми тя. — Както казах, нека се придържаме към първоначалната ни сделка. Ще се почувствам зле, ако ти взема парите по-рано.

* * *

Макар да предложих парите на Деви като жест на помирение, бях доволен, че мога да запазя трите си таланта. Има голяма разлика между това да имаш малко пари и това да нямаш никакви. Празната кесия поражда чувство на безпомощност.

Те са като зърното. Ако в края на дългата зима имаш останало зърно, можеш да го използваш за сеитба. Така имаш контрол над живота си. Можеш да използваш това зърно и да правиш планове за бъдещето. Но ако напролет нямаш зърно за засяване, си безпомощен. Колкото и много да работиш и каквито и добри намерения да имаш, реколтата няма да поникне, ако нямаш зърно, с което да започнеш.

И така, отидох да си купя дрехи — три ризи, нов панталон и дебели вълнени чорапи. Взех си и шапка, ръкавици и шал, които да ме пазят от зимния студ. Купих за Аури торбичка морска сол, чувалче сушен грах, два буркана консервирани праскови и чифт топли пантофи. Сдобих се и с комплект струни за лютнята, мастило и шест листа хартия.

Взех и здраво резе и го завинтих към рамката на прозореца в малката си таванска стаичка. Аз можех да се справя с него сравнително лесно, но то щеше да пази малкото вещи, които притежавах, дори и от крадците, идващи с най-добри намерения.