Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (41)

40.
Куклата

— Най-важното е да бъдеш учтив — посъветва ме Симон с приглушен глас, докато вървяхме по тесен коридор, от двете страни на който бяха наредени книги. Нашите симпатични лампи хвърляха снопове светлина през лавиците и караха сенките да танцуват неспокойно. — Но не се дръж покровителствено с него. Той е малко… странен, ала не е идиот. Просто се дръж с него, както би се държал с всеки друг.

— И освен това да бъда и учтив? — саркастично казах аз, уморен от непрекъснатите му съвети.

— Точно така — сериозно отвърна Симон.

— Между другото, къде отиваме? — попитах аз, най-вече за да спра постоянните наставления на Симон.

— До третия подземен етаж — отговори Уилем.

Сетне се обърна и заслиза по дългата поредица каменни стъпала. Столетията употреба бяха износили камъка и те приличаха на увиснали надолу лавици, претоварени от тежестта на книги. Докато се спускахме, сенките размиваха стълбището, скриваха краищата му и то изглеждаше гладко и мрачно като празно речно корито, издълбано в скалите.

— Сигурен ли си, че той ще бъде там?

Уил кимна.

— Не мисля, че напуска често стаите си.

— Стаите си? — повторих аз. — Той живее тук?

Нито единият не отговори и Уилем ни поведе надолу по ново стълбище и след това през дълъг и широк коридор с нисък таван. Накрая стигнахме до една с нищо неотличаваща се врата, забутана в ъгъл. Ако не ми бяха казали, че Куклата живее тук, щях да си помисля, че това е някое от безбройните леговища за четене, разпръснати из цялото Книгохранилище.

— Просто недей да правиш нищо, което да го разстрои — нервно ме предупреди Симон.

Докарах на лицето си най-учтивото изражение, на което съм способен, и Уилем почука на вратата. Дръжката се завъртя почти веднага. В началото вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и на прага й се изправи Куклата, който беше по-висок от трима ни.

Ръкавите на черната му мантия се издуха на течението, образувано от отворената врата.

Известно време той ни гледа високомерно, след което доби объркан вид, вдигна ръка и докосна главата си отстрани.

— Чакайте, забравих си качулката — каза той и затвори с ритник вратата.

Колкото и странна да бе външността му, забелязах нещо далеч по-обезпокоително.

— В името на обгореното тяло на бога! — прошепнах аз. — Вътре имаше свещи. Лорен знае ли за това?

Симон понечи да ми отговори, но вратата отново се отвори широко. Куклата изпълни касата й и черната му мантия се очерта на топлата светлина от свещите зад гърба му. Сега беше с качулка и с вдигнати нагоре ръце. Дългите му ръкави се издуха впечатляващо от движението на въздуха през отворената врата. Същият внезапен порив събори качулката от главата му.

— Проклятие! — смутено извика той.

Сега качулката покриваше лицето му наполовина, включително и част от едното око. Куклата отново затвори вратата с ритник.

Лицата на Уилем и Симон останаха невъзмутими. Въздържах се от какъвто и да било коментар.

Известно време беше тихо. След това от другата страна на вратата се разнесе приглушен глас:

— Имате ли нещо против да почукате отново? Иначе някак не изглежда правилно.

Уилем послушно отстъпи назад и почука отново. Почука веднъж, два пъти. Вратата се отвори и отново се възправи фигурата в тъмната мантия. Качулката скриваше лицето му, а дългите ръкави се вееха на вятъра.

— Кой призова Таборлин Великия? — попита Куклата със звучен глас, който бе леко приглушен от качулката, а след това ръката му посочи драматично. — Ти! Симон! — Последва пауза, след което гласът му загуби театралността си. — Днес не се ли виждахме вече?

Симон кимна. Усещах как мъчително се опитва да се сдържи да не се разсмее.

— Преди колко време?

— Около час.

— Хъмм. — Качулката кимна. — По-добър ли бях този път?

Той вдигна ръка, за да свали качулката, и аз забелязах, че мантията му е твърде голяма и ръкавите й стигат чак до върховете на пръстите му. Когато лицето му се появи, то беше ухилено като на някое дете, което си играе, обличайки дрехите на родителите си.

— Преди не се правеше на Таборлин Великия — призна Симон.

— О! — Куклата изглеждаше малко разочарован. — И как бях този път? Искам да кажа, миналия път? Бях ли добър Таборлин?

— Доста добър — потвърди Симон.

Куклата погледна Уилем.

— Мантията ми хареса — рече Уил, — но винаги съм си представял, че Таборлин е говорил с по-любезен тон.

— О! — Погледът му накрая се насочи към мен. — Здравей.

— Здравей — отвърнах аз с най-учтивия си глас.

— Не те познавам. — Последва пауза. — Кой си ти?

— Аз съм Квоте.

— Изглеждаш доста убеден в това — отбеляза той и ме погледна внимателно. Последва нова пауза. — Наричат ме Куклата.

— Кой те нарича така?

— Кои те наричат така? — поправи ме той с вдигнат пръст.

— Кои са тези „те“? — усмихнах се аз.

— Кои са били тези „те“?

— Кои са тези „те“ сега? — уточних аз и усмивката ми стана по-широка.

Куклата отвърна разсеяно на усмивката ми и махна неопределено с ръка.

— Нали се сещаш, „те“, хората. — Той продължи да ме гледа така, както човек разглежда интересен камък или лист от дърво, какъвто никога досега не е виждал.

— А ти как се наричаш? — попитах аз.

Изглеждаше леко изненадан от въпроса и очите му се съсредоточиха върху мен по по-нормален начин.

— Подозирам, че не мога да ти разкрия това — каза той с известен упрек и хвърли поглед към мълчаливите Уилем и Симон. — Влизайте.

Обърна се и влезе вътре.

Стаята не беше особено голяма. Но изглеждаше странно не на място, сгушена тук, в недрата на Архива. Вътре имаше дълбоко меко кресло, голяма дървена маса и две врати, водещи до други стаи.

Навсякъде имаше книги, които преливаха от полиците и библиотеките. Бяха струпани по пода, разхвърляни по масите и наредени върху столовете. За моя изненада на една от стените имаше две дръпнати завеси. В съзнанието ми се появи мисълта, че зад тях има прозорец, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята.

Стаята беше осветена с лампи и свещи — малки свещици и дебели като колони свещи, от които капеше восък. Всеки пламък ме изпълваше със смътно безпокойство при мисълта, че сме в сграда, пълна със стотици хиляди скъпоценни книги.

И имаше кукли. Те висяха от рафтове и от гвоздеи по стените. Стояха сбутани в ъглите и под столовете. Някои бяха в процес на поправяне и реставриране и лежаха разпръснати върху масата между различни инструменти. Имаше полици, пълни със статуетки, изкусно издялани и боядисани като хора.

Докато се приближаваше към масата, Куклата свали черната мантия и небрежно я остави да се свлече на пода. Отдолу беше облечен с обикновени дрехи — бяла кенарена риза, смачкани тъмни панталони и различни чорапи, доста кърпени на петите. Осъзнах, че е по-възрастен, отколкото смятах. Лицето му бе гладко и без бръчки, но косата му беше съвсем бяла и изтъняла на темето.

Той разчисти един стол за мен, като внимателно махна оттам малка кукла на конци и й намери място на близката полица. Сетне седна на масата, като остави Уилем и Симон да стоят прави. За тяхна чест трябва да призная, че те не изглеждаха особено смутени от това.

След като порови из безпорядъка на масата, Куклата извади парче дърво с неправилна форма и малък нож. Огледа внимателно лицето ми и се захвана да дялка методично. По масата се посипаха извити трески.

Странното е, че не изпитвах никакво желание да попитам някого какво се случва. Когато човек е задавал толкова много въпроси, колкото съм отправял аз, той се научава да разбира кога е уместно да питаш. Освен това знаех какви ще бъдат отговорите на въпросите ми. Куклата беше един от онези талантливи и не съвсем нормални хора, намерили своето място в Университета.

Обучението в Арканум прави неестествени неща с умовете на студентите. Най-забележителното от тези неща е да се занимаваш с онова, което повечето хора наричат симпатия, сигалдрия, алхимия, даване на имена и прочие.

Някои умове понасяха това по-лесно, други имаха затруднения. В най-лошия случай те полудяваха и свършваха в Убежището. Но повечето умове не се побъркваха, когато бяха подложени на стреса на Арканум, а просто леко се смахваха. Понякога тази смахнатост се проявяваше в малки признаци — тикове на лицето, заекване. Други студенти чуваха гласове, започваха да забравят, да ослепяват или да оглупяват… Понякога беше само за час или за ден. Понякога беше завинаги.

Предположих, че Куклата е студент, който се е смахнал преди години. Както и Аури, той бе намерил своето място, макар да се чудех как Лорен му е позволил да живее тук, долу.

— Той винаги ли изглежда така? — обърна се Куклата към Уилем и Симон. Около ръцете му се бе натрупала купчинка стърготини от светло дърво.

— В повечето случаи изглежда така — потвърди Уилем.

— И как по-точно? — полюбопитства Симон.

— Така, сякаш е предвидил следващите три хода на игра на тирани и вече е измислил как да те победи. — Куклата ме изгледа продължително и отряза още една тънка лента дърво. — Това наистина е доста дразнещо.

— Това е мислещото му лице — засмя се Уилем и смехът му прозвуча като кашлица. — Често го слага, но невинаги.

— Какво е „тирани“? — попита Симон.

— Мислител значи — рече Куклата. — За какво мислиш сега?

— Мисля, че вероятно си внимателен наблюдател на хората — любезно отвърнах аз.

Той изсумтя, без да вдига поглед.

— За какво ни е да сме внимателни? И всъщност каква е ползата от наблюдаването? Хората винаги наблюдават нещата. А би трябвало да ги виждат. Аз виждам нещата, които гледам. Аз съм виж-дащ.

Той погледна първо парчето дърво в ръката си, а сетне лицето ми. Очевидно доволен от резултата, скри в шепи онова, което бе дялкал досега, но преди това успях да зърна собствения си профил, изработен изкусно от дървото.

— Знаеш ли какво си бил, какво не си и какво ще бъдеш? — попита той.

— Не. — Въпросът прозвуча като гатанка.

— Виж-дащ — убедено заяви той. — Защото „е’лир“ означава това.

— Квоте всъщност е ре’лар — отбеляза Симон с уважение.

Куклата подсмъркна пренебрежително.

— Едва ли — каза той и ме погледна по-внимателно. — Някога може да станеш виж-дащ, но все още не си. Сега си гле-дащ. Един ден ще станеш истински е’лир. Ако се научиш как да се отпускаш. — Той вдигна издяланото от дървото лице. — Какво виждаш тук?

Вече не беше безформено парче дърво. От повърхността му ме гледаше моето лице, потънало в дълбок размисъл. Наведох се напред, за да го погледна по-отблизо.

Куклата се засмя и вдигна ръце.

— Вече е твърде късно! — възкликна той. — Гледаше твърде внимателно и не видя достатъчно. Разбираш ли, когато гледаш твърде много, това ти пречи да виждаш.

Сложи издяланото лице върху масата така, че то сякаш гледаше към една от полегналите кукли.

— Виждаш ли малкия дървен Квоте? Виждаш ли го как гледа? Колко е напрегнат, колко е погълнат? Той ще продължи да гледа още сто години, но дали някога ще види онова, което е точно пред очите му? — Куклата се облегна на стола си и очите му започнаха да блуждаят разсеяно из стаята.

— Е’лир означава виж-дащ? — учуди се Симон. — Останалите звания също ли означават нещо?

— Предполагам, че като студент с пълен достъп до Архива можеш и сам да разбереш това — отвърна Куклата.

Вниманието му се насочи към куклата върху масата пред него. Той я свали на пода, като внимаваше да не оплете конците й. Беше съвършена миниатюра на свещеник техлин в сиво расо.

— Би ли могъл да ни посъветваш откъде да започнем търсенето си? — попитах аз, воден от вътрешно предчувствие.

— „Диктум“ на Ренфалк.

Движена от Куклата, марионетката на техлина се надигна от пода и размърда крайниците си така, сякаш се протяга след дълъг сън.

— Не ми е позната.

— Намира се в югоизточния ъгъл на втория етаж — разсеяно рече Куклата. — На втория ред, втората лавица, третия рафт от дясната страна, с червена кожена подвързия.

Миниатюрният свещеник техлин вървеше бавно около крака на Куклата. В едната си ръка стискаше здраво умалено, точно копие на „Книгата на пътя“, оформено в съвършени подробности, чак до малкото колело със спици на корицата.

Тримата наблюдавахме как Куклата дърпа конците на малкия свещеник и го кара да върви напред-назад. Накрая марионетката отиде да седне върху единия обут в чорап крак на Куклата.

— Кукло? — почтително се прокашля Уилем.

— Да? — рече домакинът, без да вдига поглед от краката си.

— Имаш въпрос. Или по-скоро Квоте има въпрос и ти искаш да го зададеш вместо него. Той е приседнал напред на стола си. Между веждите му се е образувала бръчка, прехапал е устни и това го издава. Остави го сам да ми зададе въпроса си. Това може да му подейства добре.

Замръзнах на място и се улових, че изглеждам точно както той ме описа. Куклата продължаваше да дърпа конците на своя техлин. Малкият свещеник предпазливо и плахо претърси областта около краката си, като размахваше книгата пред себе си. После заобиколи краката на масата и надникна в зарязаните обувки на Куклата. Движенията му бяха обезпокоително истински и ме разсеяха до такава степен, че забравих чувството на неудобство и усетих как се отпускам.

— Всъщност се чудех за амирите. — Погледът ми продължаваше да е насочен към сценката, която се разиграваше около краката на Куклата. Към представлението се бе присъединила още една марионетка — младо момиче, облечено като селянка. То се приближи до техлина и протегна ръка, сякаш се опитваше да му даде нещо. Не, задаваше му въпрос. Техлинът й обърна гръб. Момичето боязливо сложи ръка на рамото му. Той надуто отстъпи встрани.

— Чудех се кой ги е разпуснал — император Налто или църквата.

— Продължаваш да гледаш — смъмри ме той по-меко от предишния път. — Трябва за малко да се оставиш на течението и да подгониш вятъра — твърде сериозен си. Това ще ти докара неприятности.

Техлинът внезапно се обърна към момичето. Разтреперан от ярост, той го заплаши с книгата. Селянката стреснато отстъпи назад, спъна се и падна на колене.

— Разбира се, че църквата ги е разпуснала. Само указ на първосвещеника е имал влияние над тях. — Техлинът удари момичето с книгата, веднъж, два пъти, и го събори на земята, където то остана да лежи съвсем неподвижно. — Налто не е могъл да им нареди дори да пресекат улицата.

Някакво леко движение привлече погледа на Куклата.

— Олеле! — възкликна той и килна глава към Уилем. — Какво виждам аз! Главата леко се свежда. Челюстта е стисната, но очите не са съсредоточени върху нищо конкретно, а са насочени към вътрешното раздразнение. Ако бях човек, съдещ според онова, което вижда, щях да предположа, че Уилем току-що е загубил облог. Не знаеш ли, че църквата не одобрява залозите?

Свещеникът в краката на Куклата вдигна поглед към Уилем. Сетне събра ръце и обърна гръб на падналото момиче. Тържествено се отдалечи една-две крачки и склони глава, сякаш се моли.

Успях да отклоня вниманието си от сценката и вдигнах поглед към нашия домакин.

— Чел ли си „Светлините на историята“ от Фелтеми Рейс? — попитах го аз.

Видях Симон да хвърля на Уилем разтревожен поглед, но изглежда, че Куклата не намери нищо странно във въпроса. Техлинът в краката му се изправи, затанцува и заподскача весело.

— Да.

— Защо Рейс би написал, че „Алпура Пролиция Амир“ е бил шейсет и третият указ на император Налто?

— Рейс не би казал нищо такова — отвърна Куклата, без да вдига поглед от марионетката в краката си. — Това е пълна глупост.

— Но ние намерихме копие на „Светлините“, в което се казва точно това — изтъкнах аз.

Куклата сви рамене и продължи да наблюдава техлина, който танцуваше в краката му.

— Може да е грешка при преписването — замислено предположи Уилем. — Зависи кое издание на книгата е това, но самата църква може да е отговорна за промяната на тези сведения. Император Налто е любимата изкупителна жертва на историята. Може би църквата се опитва да се разграничи от амирите. Към края си те са извършили някои ужасни неща.

— Доста умно — похвали го Куклата и техлинът в краката му се поклони на Уилем.

Внезапно ми хрумна една идея.

— Знаеш ли какво има зад заключената врата на горния етаж? — обърнах се към Куклата аз. — Голямата каменна врата?

Техлинът спря да танцува и Куклата вдигна поглед. Изгледа ме продължително и строго.

— Не мисля, че един студент трябва да се занимава с вратата с четирите плочи. — Очите му бяха сериозни и ясни. — Ти не смяташ ли така?

Усетих как се изчервявам.

— Не, господине. — Не издържах на погледа му и извърнах очи.

Внезапното напрежение бе прекъснато от далечния звън на камбаната. Симон тихо изруга.

— Закъснявам — каза той и се обърна към Куклата. — Съжалявам, трябва да тръгваме.

Домакинът ни се изправи и окачи техлина на стената.

— И без това е време да се захвана отново с четене — отвърна той, отиде до мекото кресло, седна и отвори една книга. — Доведете го пак някой път. — Посочи към мен, без да отклонява поглед от книгата. — Имам още малко работа с него.