Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (57)

56.
Сила

На следващия ден маерът пак изпрати да ме повикат и скоро двамата отново се разхождахме по пътеките на неговите градини, като той леко опираше ръка на рамото ми.

— Да отидем към южната страна. — Посочи с бастуна си. — Чух, че лозите селас скоро ще разцъфнат напълно.

Тръгнахме по лявото разклонение на пътеката и той си пое дълбоко дъх.

— Има два вида сила — наследствена и такава, която се дава — подхвана Алверон и ми даде да разбера каква ще бъде темата на днешния ни разговор. — Човек притежава наследствената сила като част от себе си. Силата, която се дава, е предавана или заемана от другите хора. — Той ми хвърли кос поглед и аз кимнах.

Като видя, че се съгласявам с него, продължи:

— Наследствената сила е нещо очевидно — сила на тялото — той потупа рамото ми, на което се беше опрял, — сила на ума, сила на характера. Всички тези неща са част от човека. Те ни определят. Определят нашите граници.

— Не съвсем, ваша милост — меко се възпротивих аз, — човек винаги може да се усъвършенства.

— Те ни ограничават — твърдо повтори маерът. — Мъж без ръка никога не би могъл да се бори на арената. Мъж с един крак никога не би могъл да тича толкова бързо, колкото такъв с два крака.

— Воин от Адем с една ръка може да е по-смъртоносен от обикновен воин с две ръце, ваша милост — изтъкнах аз, — въпреки недъга си.

— Така е — сърдито отвърна той. — Можем да се усъвършенстваме, да упражняваме телата си, да образоваме умовете си, да се поддържаме спретнати — прокара ръка през прошарената си брада, — защото дори и външният вид е своеобразна сила. Но винаги има ограничения. Макар едноръкият мъж да може да стане приличен воин, той не би могъл да свири на лютня.

— Прав сте, ваша милост — бавно кимнах аз. — Нашите способности имат своите граници, които можем да разширим, но не и до безкрайност.

— Това обаче е само първият вид сила — вдигна пръст Алверон. — Ограничени сме единствено ако разчитаме на силата, която самите ние притежаваме. Съществува и другият вид сила, която се дава. Разбираш ли какво имам предвид под „дадена сила“?

Замислих се за момент.

— Данъците?

— Хъмм — изненадано промърмори маерът. — Всъщност това е доста добър пример. Преди мислил ли си сериозно за тези неща?

— Малко — признах аз, — но никога по този начин.

— Това е трудно нещо — отбеляза той, като изглеждаше доволен от моя отговор. — Как мислиш, коя от двете сили е по-голяма?

Замислих се само за миг.

— Наследствената, ваша милост.

— Интересно. Защо смяташ така?

— Защото силата, която ти самият притежаваш, не може да ти бъде отнета, ваша милост.

— А — вдигна той пръст, сякаш за да ме предупреди да бъда предпазлив, — но ние се съгласихме, че тази сила има сериозни ограничения. Дадената сила няма ограничения.

— Никакви ограничения ли, ваша милост?

— Добре де, много малко ограничения — отстъпи Алверон и кимна с глава.

Продължавах да не съм съгласен. Той трябва да го бе разбрал по лицето ми, защото се наведе към мен, за да ми обясни:

— Да предположим, че имам млад и силен враг, който е откраднал нещо мое — да речем пари. Следваш ли мисълта ми дотук? — Кимнах и той продължи: — С никакви тренировки няма да стана равен на някой двайсетгодишен кавгаджия. И така, какво правя тогава? Изпращам един от моите млади и силни приятели да му зашие няколко шамара. С такава сила мога да извърша подвизи, които иначе са непосилни за мен.

— Но врагът ви може да удари няколко шамара на приятеля ви — изтъкнах аз, докато заобикаляхме един ъгъл.

Дървената решетка, покрита с увивни растения, образуваше арка над главите ни и превръщаше пътеката пред нас в тунел от гъсто наредени тъмнозелени листа.

— Да кажем, че събера трима свои приятели — поправи се маерът. — Така наведнъж получавам силата на трима мъже! Врагът ми, дори и да е много силен, не може да бъде чак толкова силен. Погледни лозите селас. Казват, че са много трудни за култивиране.

Навлязохме в сянката на тунела, където стотици тъмночервени цветчета бяха разцъфнали под сянката на арката от листа. Мирисът им бе сладък и упоителен. Беше неизразимо нежен. Напомни ми за Дена.

— Така или иначе пропускаш най-важното — върна се към разговора ни Алверон. — Заемането на сила е просто един пример. Някои видове сила могат само да бъдат дадени. — Той направи едва доловим жест към ъгъла на градината. — Виждаш ли виконт Фарленд ето там? Ако го попиташ за титлата му, той ще ти отвърне, че я притежава. Ще твърди, че тя е част от него точно толкова, колкото и собствената му кръв. По-точно, че е част от собствената му кръв. Почти всеки благородник би казал същото. Ще спори, че потеклото му дава правото да управлява. — Вдигна поглед към мен и очите му весело проблеснаха. — Но те грешат. Това не е наследствена сила. Тя им е дадена. Мога да му взема земите и да го оставя на улицата гол като просяк. — Той ми махна да се приближа и аз леко се наведох към него. — Ето голямата тайна — дори моята титла, моите богатства, моят контрол върху земята и хората са само сила, която ми е дадена. Тя ми принадлежи не повече, отколкото силата на твоята ръка. — Потупа ръката ми и се усмихна. — Но аз знам каква е разликата и затова винаги контролирам нещата. — Той се изправи и заговори с нормалния си тон. — Здравейте, виконте! Прекрасен ден за разходка на слънце, не мислите ли?

— Наистина, ваша милост. Лозите селас са направо поразителни. — Виконтът беше дебел мъж, с двойна брадичка и гъсти мустаци. — Моите поздравления.

След като благородникът отмина, маерът продължи:

— Забеляза ли, че той поздрави мен за лозите? Никога през живота си не съм докосвал градинарски инструменти. — Той ми хвърли кос поглед с леко самодоволно изражение. — Все още ли мислиш, че наследствената сила е по-добрата от двете?

— Аргументът ви е железен, ваша милост — признах аз. — Обаче…

— Труден си за убеждаване. Тогава ще ти дам един последен пример. Ще се съгласим по въпроса, че никога не бих могъл да родя дете?

— Мисля, че е безопасно да твърдим, че това е така, ваша милост.

— И все пак, ако някоя жена ми позволи да се оженя за нея, мога да създам син. Чрез дадената сила мъжът може да стане бърз като кон и силен като вол. Може ли наследствената сила да стори това за теб?

Нямаше как да оспоря това.

— Прекланям съм пред този ваш довод, ваша милост.

— Прекланям се пред мъдростта ти да го приемеш — засмя се маерът и в същия момент в градината се разнесе слабият звън на камбаната за часа. — Ох, дявол го взел! — изруга той и изражението му се вкисна. — Трябва да отида да изпия онзи ужасен мой цяр или през следващия цикъл от дни Каудикус ще стане направо неудържим. — Изгледах го озадачено и той ми обясни: — Някак си е открил, че изсипах вчерашната доза в нощното гърне.

— Ваша милост трябва да се грижи за здравето си.

Алверон се намръщи.

— Много си позволяваш — отсече той.

Смутено се изчервих, но преди да успея да се извиня, той ми махна да замълча.

— Прав си, разбира се. Знам, че трябва да го правя. Но звучиш точно като него. А един Каудикус ми стига.

Той замълча, за да кимне на приближаваща двойка. Мъжът беше висок и хубав, няколко години по-възрастен от мен. Жената беше вероятно около трийсетгодишна, с тъмни очи и елегантни, порочни устни.

— Добър вечер, лейди Хесуа. Надявам се, че състоянието на баща ви продължава да се подобрява, нали?

— О, да — отвърна тя. — Хирургът казва, че трябва да е на крака преди края на този цикъл. — Улови погледа ми и очите й се задържаха върху моите за момент, а устните й се извиха в многозначителна усмивка.

След като ни подминаха, усетих, че леко съм се изпотил.

Дори и да забеляза това, маерът не му обърна внимание.

— Ужасна жена. Всеки цикъл е с нов мъж. Баща й бе ранен при дуел с ескуайър Хигтон заради една неуместна забележка. Тя беше вярна, но това няма особено значение, когато мечовете са извадени.

— А какво стана с ескуайъра?

— Умря на следващия ден. Жалко, беше добър човек, просто не умееше да си държи езика зад зъбите. — Той въздъхна и вдигна поглед към камбанарията. — Както вече казах, един доктор ми стига. Каудикус върви по петите ми като някоя квачка. Мразя да взимам лекарства, когато вече се подобрявам.

Алверон наистина изглеждаше по-добре днес. В действителност не се нуждаеше от моята подкрепа по време на разходката ни. Усещах, че се обляга на мен, за да имаме извинение да разговаряме толкова отблизо.

— Щом здравето ви се подобрява, това доказва, че грижите, които полагат за вас, ви лекуват — отбелязах аз.

— Да, да. Отварите на Каудикус прогонват болестта ми за някой цикъл, понякога дори за месеци. — Той въздъхна горчиво. — Но тя винаги се връща. Трябва ли до края на живота си да пия отвари?

— Вероятно нуждата от тях постепенно ще отмине, ваша милост.

— И аз самият се надявах на същото. При последните си пътувания Каудикус събра някакви билки, които вършеха удивително добра работа. След последното му лечение бях в цветущо здраве близо година. Помислих си, че най-накрая съм се отървал от болестта. — Маерът погледна намръщено надолу към бастуна си. — И въпреки това ето че отново съм в същото положение.

— Ако можех да ви помогна по какъвто и да е начин, ваша милост, щях да го сторя.

Алверон се обърна и ме погледна право в очите. След известно време кимна сякаш на себе си.

— Наистина вярвам, че би го направил — съгласи се той. — Колко забележително.

* * *

Последваха още няколко разговора в този дух. Разбирах, че маерът се опитва да прецени що за човек съм. С всичките си умения, натрупани по време на четирийсетгодишния му опит в дворцовите интриги, той неусетно насочваше разговора ни в различни посоки, научаваше мнението ми и определяше дали заслужавам доверието му или не.

Макар да нямах опита му, аз самият умеех да разговарям доста добре. Винаги внимавах с отговорите си и бях вежлив. След няколко дни взаимното ни уважение започна да расте. То не беше като приятелството ми с граф Трепе. Алверон никога не ме окуражаваше да не обръщам внимание на титлата му или пък да седна в негово присъствие, но станахме по-близки. Ако чувствах Трепе като приятел, то маерът беше нещо като далечен дядо — любезен, но по-възрастен, сериозен и резервиран.

Останах с впечатлението, че е самотен човек, принуден да се държи сдържано със своите поданици и членовете на двора си. Почти подозирах, че е поискал от Трепе да му изпрати събеседник. Някой достатъчно умен, но достатъчно отдалечен от политиката на двора, за да може от време на време да води с него откровен разговор.

В началото пропъдих тази идея като малко вероятна, но дните продължаваха да се нижат, а Алверон все така избягваше да повдигне въпроса какви са плановете му за мен. Ако лютнята ми беше при мен, можех да си прекарвам времето приятно, но тя все още беше в Долен Северин и оставаха седем дни, докато стане собственост на заложната къща. И така, нямаше никаква музика, само ехото на кънтящите ми стаи и отвратително, безполезно бездействие.

Когато слуховете за мен се разпространиха, разни членове на двора започнаха да ме посещават. Някои се преструваха, че идват, за да ме посрещнат с добре дошъл. Други показваха, че искат да клюкарстват. Дори подозирах, че някои от тях се опитват да ме съблазнят. Но по онова време знаех толкова малко за жените, че не се поддавах на тези игри. Един благородник дори пробва да вземе пари назаем от мен и аз едва се сдържах да не му се изсмея в лицето.

Посетителите разказваха различни истории и използваха всевъзможни коварни прийоми, но крайната им цел беше една и съща — да изкопчат информация от мен. Ала тъй като маерът ме бе инструктирал да си държа езика зад зъбите и да не разкривам нищо за себе си, всички тези разговори бяха кратки и незадоволителни.

По-точно всички освен един. Но изключението само потвърждава правилото.