Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (33)

32.
Кръв и пепел

Листата шумоляха под краката ми, докато вървях през гората на север от Университета. Бледата лунна светлина, която се процеждаше между голите дървета, не беше достатъчна, за да виждам ясно, но през последния цикъл бях изминавал този път няколко пъти и го знаех наизуст. Усетих мириса на горящо дърво дълго преди да чуя гласовете и да зърна светлината от огъня.

Не беше точно поляна, а просто уединено място, скрито зад една скала. Няколко обли камъка и дънерът на паднало дърво осигуряваха импровизирани места за сядане. Собственоръчно бях изкопал дупката за огнището преди няколко дни. Беше дълбока близо четирийсет сантиметра, с диаметър около два метра и облицована с камъни. Лагерният огън, който в момента гореше в нея, изглеждаше твърде малък за размерите й.

Всички останали вече бяха там. Мола и Фела споделяха дънера пейка. Уилем се беше настанил на един камък, а Сим седеше на земята с кръстосани крака и ровеше в огнището с пръчка.

Уил вдигна поглед, когато се появих измежду дърветата. На примигващата светлина от огъня очите му изглеждаха тъмни и хлътнали. Двамата със Сим ме пазеха вече почти два цикъла.

— Закъсня — рече Уил.

Сим вдигна поглед към мен, весел както винаги, но по неговото лице също имаше следи от умора.

— Готов ли е? — развълнувано попита той.

Кимнах. Разкопчах ръкава си и го запретнах нагоре, за да му покажа железния диск, който беше малко по-голям от пени на Федерацията. Беше покрит с фина сигалдрия и инкрустиран със злато — току-що завършеният ми грам. Беше закрепен с два кожени ремъка към вътрешната страна на ръката ми.

Групата нададе одобрителни викове.

— Избрал си интересен начин да го носиш — отбеляза Мола. — Доста модерен — така, както би го носил варварин нашественик.

— Работи най-добре, когато има допир с кожата — обясних аз. — И трябва да е скрит, тъй като не би следвало да знам как да го направя.

— Практичен и стилен — добави Мола.

Симон се приближи, погледна грама и го докосна с пръст.

— Изглежда толкова малък… Аааа! — изкрещя той и отскочи назад, разтръсквайки ръката си. — Черно проклятие! — изруга смутено той. — Съжалявам. Просто ме стресна, това е всичко.

— Кист и крейл! — с разтуптяно сърце извиках аз. — Какво стана?

— Някога докосвал ли си гилдер на Арканум? — попита той. — От онези, които получаваш, когато станеш пълноправен арканист?

— Той жужеше някак странно — кимнах аз. — Ръката ми се вцепени, сякаш изведнъж бе заспала.

— И при това усещането е такова. — Сим кимна към грама и продължи да разтърсва ръка. — Стресна ме.

— Не знаех, че гилдерите действат и като грамове — замислих се аз. — Макар в това да има логика.

— Изпробва ли го? — попита Уилем.

Поклатих глава.

— Видя ми се малко странно аз самият да го изпробвам — признах.

— Искаш ли някой от нас да го направи? — засмя се Симон. — Прав си, това е съвсем нормално.

— А и сметнах, че би било добре наблизо да има медик — кимнах към Мола аз. — Просто за всеки случай.

— Не знаех, че тази вечер ще бъдат нужни професионалните ми умения — учуди се Мола. — Не съм си донесла чантата.

— Не би трябвало да е необходима — успокоих я аз, след което извадих восъчно блокче и го размахах. — Кой ще ми окаже честта?

Настъпи тишина, накрая Фела протегна ръка.

— Аз ще направя куклата, но няма да забивам игли в нея.

— Вхената — каза Уилем.

— Добре, предполагам, че тогава аз ще трябва да го направя — сви рамене Симон.

Подадох восъчното блокче на Фела и тя започна да го затопля с ръцете си.

— Коса ли искаш да използваш или кръв? — тихо попита тя.

— И двете — отговорих аз, като се опитах гласът ми да не издаде нарастващото ми безпокойство. — Трябва да съм напълно сигурен в грама, за да спя спокойно нощем.

Извадих една игла за шапка, убодох опакото на ръката си и наблюдавах как върху него се появи ярка капка кръв.

— Така няма да стане — предупреди ме Фела, която все още обработваше восъка с ръце. — Кръвта няма да се смеси с восъка. Тя просто ще се размаже отгоре.

— И как стигна до това заключение? — смутено се пошегува Симон.

— От свещите. — Фела се изчерви и леко наведе глава, а косата й се спусна върху раменете. — Когато работиш с цветни свещи, не можеш да използваш боя на водна основа. Трябва да бъде на прах или маслена. Това е въпрос на разтворимост — двуполюсно и еднополюсно подреждане.

— Обичам Университета — обърна се Сим към Уилем, който беше от другата страна на огъня. — Образованите жени са толкова по-привлекателни.

— И аз бих искала да кажа същото — сухо се намеси Мола, — но досега не съм срещала образовани мъже.

Наведох се и взех щипка пепел от огнището, след което я поръсих върху опакото на ръката си, където тя попи кръвта.

— Това би трябвало да свърши работа — каза Фела.

— „Тази плът ще изгори. В пепел се превръщат всички неща“ — напевно произнесе Уилем с мрачен глас, след това се обърна към Симон: — Не се ли казваше така в твоята свята книга?

— Това не е моята свята книга — възпротиви се Симон. — Но иначе си близо: „В пепел всичко се превръща и тази плът също ще изгори.“

— Вие двамата май се забавлявате — отбеляза Мола.

— Само като си помисля, че ще мога да спя цяла нощ, и ми се замайва главата — рече Уилем. — А тези вечерни забавления са като кафе след торта.

Фела ми подаде топчето размекнат восък и аз притиснах в него влажната пепел. Тя го размеси отново и започна да го оформя. С няколко сръчни движения пръстите й превърнаха восъка в кукла с човешка форма. Тя я вдигна, за да може цялата група да я види.

— Главата на Квоте е доста по-голяма от тази — по момчешки се ухили Симон.

— Освен това имам и гениталии — добавих аз, взех куклата от Фела и сложих косъм върху главата й. — Но от един момент нататък реализмът става безсмислен.

Отидох при Сим и му подадох моята имитация и дългата игла за шапка.

Той взе куклата в едната си ръка, а иглата — в другата, и неспокойно замести поглед между тях.

— Сигурен ли си в това?

Кимнах.

— Добре тогава. — Сим пое дълбоко въздух и изправи рамене.

На челото му се образуваха бръчки, докато съсредоточаваше погледа си върху куклата.

Превих се на две, изпищях и се хванах за крака.

Фела ахна. Уилем скочи на крака. Широко отворените очи на Симон се изпълниха с паника, докато той сковано държеше куклата и иглата далеч една от друга.

— Аз… Аз не съм… — Той ни погледна разтревожено.

Изправих се и изтупах ризата си.

— Просто се упражнявах — ухилих се аз. — Твърде женски ли беше писъкът ми?

Симон се отпусна облекчено.

— Проклет да си! — немощно извика той и се засмя. — Това не е смешно, копеле такова.

Продължи да се смее безпомощно, докато бършеше лъскавата пот от челото си.

Уилем промърмори нещо на сиару и се върна на мястото си.

— Вие тримата сте почти толкова добри, колкото и някоя танцуваща трупа — рече Мола.

Симон си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна. Разкърши рамене и повдигна куклата и иглата на нивото на очите си. Ръката му трепереше.

— В името на Техлу! — възкликна той. — Изкара ми акъла и сега не мога да го направя.

— В името на божията любов! — Мола се изправи, заобиколи огъня, за да застане до Симон, и протегна ръка — Дай ми ги. — Тя взе куклата и иглата, обърна се и ме погледна в очите. — Готов ли си?

— Само секунда.

След два цикъла постоянна бдителност отпускането на Алара, който ме защитаваше, бе като да отвориш юмрук, който се е вцепенил, защото е стискал нещо твърде дълго.

Поклатих глава. Чувствах се странно без Алара. Сякаш бях гол.

— Не се сдържай, но за всеки случай ме удари в крака.

Мола промърмори обвързване и заби иглата в крака на куклата.

Настъпи тишина. Всички стояха неподвижно и ме наблюдаваха.

Не почувствах нищо.

— Добре съм — уверих ги аз.

Приятелите ми си поеха облекчено дъх и аз погледнах Мола с любопитство.

— Това наистина ли беше всичко, на което си способна?

— Не — отвърна откровено Мола, издърпа иглата от крака на куклата, коленичи до огъня и я постави над него. — Това беше лек, пробен опит. Не искам да слушам отново момичешките ти писъци. — Тя извади иглата от огъня и се изправи. — Този път ще те нападна наистина. — Вдигна иглата над куклата и ме погледна. — Готов ли си?

Кимнах. Тя затвори очи за момент, след това прошепна обвързване и заби нагорещената игла в крака на куклата. Притиснатият към вътрешната страна на ръката ми метал стана студен и почувствах лек натиск върху прасеца си, все едно някой ме беше смушкал там с пръст. Погледнах надолу, за да се уверя, че Симон не ми отмъщава, като ме ръга с някоя пръчка.

Тъй като не гледах, пропуснах следващото нещо, което направи Мола, но усетих още три тъпи убождания — по едно във всяка ръка и още едно в мускула точно над коляното. Грамът стана още по-студен.

Чух как Фела ахна и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Мола хвърля куклата в огъня с неумолимо и решително изражение, промърморвайки ново обвързване.

Докато восъчната кукла се движеше в дъга във въздуха, Симон извика уплашено. Уилем отново се изправи на крака, почти готов да скочи към Мола, макар че вече беше твърде късно да я спре.

Куклата падна между зачервените въглени сред взрив от искри. Грамът върху ръката ми стана почти болезнено студен и аз се засмях лудешки. Всички се обърнаха да ме погледнат и израженията на лицата им варираха между чувство на ужас и недоверие.

— Добре съм — успокоих ги аз. — Въпреки че усещането беше странно. Беше като полъх, като да стоиш на топъл и плътен вятър.

Грамът върху ръката ми стана леден, сетне странното усещане избледня, когато куклата се разтопи и симпатичната връзка се разруши. Пламъците се издигнаха нагоре, щом восъкът започна да гори.

— Болеше ли? — разтревожено попита Симон.

— Никак даже — отвърнах аз.

— Това изчерпва възможностите ми — призна Мола. — За да направя нещо повече, трябва да разполагам с ковашка пещ.

— А тя е ел’тхе — доволно рече Симон. — Обзалагам се, че е три пъти по-добър симпатист от Амброуз.

— Поне три пъти — съгласих се аз. — Но ако някой е способен да направи всичко възможно, за да намери ковашка пещ, то това е Амброуз. Можеш да надделееш над грам, ако вложиш достатъчно енергия срещу него.

— Значи утре ще продължим с опитите? — попита Мола.

— По-добре да съм предпазлив, отколкото после да съжалявам — кимнах аз.

Симон мушна с пръчка мястото, където беше паднала куклата.

— След като Мола направи най-лошото, на което е способна, и просто ти се размина, това сигурно ще е достатъчно, за да те предпази и от Деви. Може да ти осигури известно спокойствие.

Настъпи кратко мълчание. Сдържах дъха си, като се надявах, че Фела и Мола не са обърнали особено внимание на коментара му.

— Деви? — Мола ме погледна с вдигнати вежди.

Изгледах свирепо Симон и той ми отвърна с жален поглед като на куче, което знае, че ще бъде изритано.

— Взех малко пари назаем от гаелет на име Деви — отвърнах аз, като се надявах, че този отговор ще е достатъчен.

— И? — Мола продължаваше да ме гледа.

Въздъхнах. Обикновено бих избягвал тази тема, но за тези неща Мола беше настоятелна, а аз отчаяно се нуждаех от помощта й за утрешния ми план.

— Деви е била член на Арканум — обясних аз. — Дадох й малко от кръвта си като допълнителна гаранция за заем от началото на семестъра. Когато Амброуз започна да ме атакува, аз прибързано я обвиних в „злонамерена постъпка“. След това взаимоотношенията ни се влошиха.

Мола и Фела си размениха погледи.

— Правиш всичко възможно, за да направиш живота си вълнуващ, нали? — попита ме Мола.

— Вече признах, че това беше грешка — раздразнено рекох аз. — Какво друго искате от мен?

— Ще можеш ли да й платиш? — намеси се в разговора Фела, преди с Мола да сме се разгорещили.

— Честно казано, не знам — признах аз. — С малко късмет и някои дълги нощи в Рибарника може и да успея да събера достатъчно до края на семестъра.

Не казах цялата истина. Макар да имаше вероятност да спечеля достатъчно пари, за да се издължа на Деви, нямаше никакъв шанс да платя и таксата си за обучение. Не исках да разваля вечерта на всички, като призная, че Амброуз е спечелил. Принуждавайки ме да прекарам толкова много време в търсене на информация за грама, той на практика бе успял да ме накара да напусна Университета.

— Какво ще стане, ако не можеш да й платиш? — Фела наклони глава на една страна.

— Нищо хубаво — отвърна Уилем вместо мен. — Има си причина да я наричат Демоничната Деви.

— Не съм сигурен — рекох аз. — Може да продаде кръвта ми. Каза, че познава човек, готов да я купи.

— Сигурна съм, че няма да направи това — опита се да ме успокои Фела.

— Не бих я обвинявал — свих рамене аз. — Знаех в какво се забърквам, когато сключих сделката.

— Но тя…

— Просто светът е устроен по този начин — твърдо казах аз, тъй като не исках да мисля за това повече от необходимото.

Желанието ми бе вечерта да завърши с нещо положително.

— От друга страна, с нетърпение очаквам да се наспя добре в собственото си легло. — Огледах се и видях, че Уил и Сим уморено кимнаха в съгласие. — Ще се видим утре. Не закъснявайте.

* * *

По-късно тази нощ си позволих лукса да спя в тясното си легло в малката си стаичка. По някое време се събудих от усещането за студен метал, който докосва кожата ми. Усмихнах се, обърнах се на другата страна и потънах в блажен сън.