Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (80)

79.
Знаци

След закуска Мартен започна да учи мен и Темпи как да търсим следите на бандитите.

Всеки може да забележи парче съдрана риза, увиснало на някой клон, или отпечатък на крак в пръстта, но тези неща никога не се случват в истинския живот. Те са подходящи за сюжета на пиеса, но ако трябва да сме честни, някога скъсвали ли сте си ризата толкова сериозно, че да остане парче от нея?

Никога. Хората, които преследвахме, бяха умни, така че не можехме да разчитаме да допуснат такива очевидни грешки. Това означаваше, че Мартен бе единственият от нас, който имаше някаква представа какво трябва да търсим всъщност.

— Оглеждайте се за всяка счупена клонка — обясни той. — Най-вероятно е да ги откриете там, където клоните са гъсти и преплетени, на височината на кръста или на глезените. — Той направи движения, сякаш риташе гъсти шубраци и ги разтваряше с ръцете си. — Самото счупване трудно се забелязва, ето защо гледайте листата. — Махна към близките храсти. — Какво виждате тук?

Темпи посочи един по-нисък клон. Този ден беше облечен в ризата от обикновено домашно платно и без червения цвят на наемническите си дрехи изглеждаше дори още по-малко внушителен.

Погледнах към мястото, към което сочеше той, и видях, че една клонка е прекършена, но не достатъчно, че да се отчупи.

— Значи някой е минавал оттук? — попитах аз.

Мартен намести лъка си по-високо върху рамото.

— Аз бях. Направих го миналата нощ. — Той ни погледна. — Виждате ли как дори листата, които не са увиснали, са започнали да увяхват?

Кимнах.

— Това означава, че някой е вървял по този път преди ден и нещо. Ако са минали два или три дни, листата щяха да са покафенели и изсъхнали. Виждаш ли тези двете, които са близо едно до друго… — погледна ме той.

— Това означава, че някой е минал през това място повече от веднъж, когато вече са минали дни.

Той кимна.

— Тъй като аз ще разузнавам и ще се оглеждам за бандитите, вие ще трябва да проверявате всичко с носове, забити в земята. Когато откриете нещо такова, ме извикайте.

— Да извика? — Темпи сложи ръце около устата си и започна да обръща главата си в различни посоки.

После разтвори широко ръце към околните дървета и сложи ръка на ухото си, преструвайки се, че слуша.

Мартен се намръщи.

— Прав си. Не можете просто да се разкрещите да дойда. — Той обезсърчено разтри врата си. — Проклета работа, не сме обмислили нещата докрай.

Усмихнах му се.

— Аз ги обмислих — казах и извадих грубата дървена свирка, която бях издялкал миналата нощ.

Можеше да изсвири само две ноти, но това ми беше напълно достатъчно. Доближих я до устата си и духнах. Та-та дий. Та-та дий.

— Това е козодой, нали? — ухили се Мартен. — Много прилича.

— Разбирам от такива неща — кимнах аз.

— За съжаление — прокашля се той — козодоят е нощна птица. — Той направи извинителна физиономия. — Сещаш ли се — нощна. Това веднага ще привлече вниманието на всеки опитен познавач на гората, ако я надуваш винаги, когато искаш да дойда да погледна нещо.

Сведох поглед към свирката.

— Черни ръце! — изругах аз. — Трябваше да се сетя за това.

— Идеята е добра — похвали ме Мартен. — Просто трябва да помислим за някоя дневна птица. Може би златен свирач. — Той изсвири две ноти. — Това би трябвало да е достатъчно просто.

— Тази вечер ще издялкам нова свирка — рекох аз и се наведох да взема една клонка, след което я счупих и подадох половината на Мартен. — Това ще свърши работа, ако трябва да ти дам сигнал днес.

— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.

— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. — Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.

Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва да призная, че не извика.

— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.

Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.

— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам, за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна моето…

Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах моята и неговата се издигна във въздуха.

Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек да се уплаши.

— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.

— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори от някое дърво, докато разузнавам.

— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко, като плувка на въдица.

Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.

— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.

— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.

Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя не беше нищо повече от обикновена пръчка, но трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“

* * *

Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.

Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.

Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.

— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в правилната посока.

Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.

— Кажете ми какво виждате — нареди той.

Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.

— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.

Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването на боровите иглички, които бяхме обърнали.

Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг. Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях напускал по земята, докато слушах наставника ни.

— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.

После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които другите са се опитали да потулят.

Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на зигзаг близо един до друг, като внимавахме за каквито и да е следи от бандитите.

Представих си дългите дни, които ни предстояха. Мислех си, че ровенето в Архива е досадно, но в сравнение с търсенето на счупена клонка в толкова голяма гора проучванията ми за грама изглеждаха като приятно занимание.

В Архива имах шанса да направя някои случайни открития. Там до мен бяха моите приятели, с които можех да разговарям и да се шегувам и чиято привързаност усещах. Погледнах настрани към Темпи и осъзнах, че мога да преброя думите, които беше изрекъл днес — двайсет и четири, както и колко пъти беше срещнал погледа ми — общо три.

Колко дни щяха да са ни необходими? Десет? Двайсет? Милостиви Техлу! Възможно ли беше да прекарам цял месец тук, без да полудея?

С такива мисли в главата не е чудно, че ме заля вълна на облекчение, когато забелязах отчупената кора на едно дърво и сноп трева, обърнат в погрешната посока.

Тъй като не исках да се изпълвам с напразни надежди, махнах на Темпи да се приближи.

— Виждаш ли нещо тук?

Той кимна, като си играеше с яката на ризата си, и посочи тревата, която и аз бях забелязал. След това ми показа одраскания край на един оголен корен, който не бях видял.

Главата ми почти се замая от вълнение, извадих дъбовата клонка и дадох сигнал на Мартен. Помръднах я съвсем леко, защото не исках да изпадне отново в паника.

Минаха само две минути, преди Мартен да се появи откъм дърветата, но за това време вече бях успял да измисля три плана как да проследим и да убием бандитите, бях съчинил три монолога за извинение към Дена и бях решил при завръщането си в Северин да даря пари на църквата на техлините в израз на благодарността ми за това истинско чудо.

Очаквах, че Мартен ще се раздразни, че сме го повикали толкова скоро. Но когато застана до нас, изражението на лицето му беше съвсем делово.

Посочих тревата, кората и корена.

— Последното го забеляза Темпи — рекох аз, за да отдам дължимото на адемеца.

— Хубаво — похвали ни сериозно той. — Добра работа. Освен това ето тук има огъната клонка. — Посочи няколко крачки вдясно.

Обърнах се към посоката, в която, изглежда, се отправяха следите.

— Има вероятност те да са на север от тук — казах аз. — По-нататък по пътя. Мислиш ли, че ще е по-добре да разузнаем до някъде сега, или да изчакаме до утре, когато ще сме отпочинали?

Мартен ме погледна с присвити очи.

— За бога, момче! Това не са истински следи. Толкова е очевидно. Твърде близо са една до друга. — Той ме изгледа продължително. — Трябваше да се уверя, че няма да ги пропуснете след няколко минути гледане.

Въодушевлението ми се разби на парчета като буркан, съборен от най-горния рафт. Изражението ми трябва да е било достойно за съжаление, защото следотърсачът ми се усмихна извинително.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа. Ще го правя от време на време всеки ден. Това е единственият начин да останем нащрек. Трябва да знаеш, че това не е първият ми път, когато търся игла в купа сено.

* * *

На третия път, когато повикахме Мартен, той предложи да сключим облог за постоянно. Двамата с Темпи щяхме да получаваме по половин пени за всяка следа, която откриехме, а той щеше да печели сребърен бит за всяка, която пропуснехме. Приех с готовност предложението му. Не само че то щеше да ни поддържа нащрек, но и залогът пет към едно ми се стори доста щедър.

Благодарение на това останалата част от деня мина бързо. С Темпи пропуснахме няколко следи — дънер, изместен от мястото си, малко разпилени листа и скъсана паяжина. Помислих си, че последното не е много честно, но дори и така, при връщането ни в лагера тази вечер двамата с адемеца бяхме с две пенита напред.

По време на вечерята Мартен ни разказа история за сина на млада вдовица, който напуснал дома си, за да си търси късмета. Някакъв калайджия му продал чифт магически ботуши, които му помогнали да спаси принцеса, затворена в кула високо в планините.

Дедан кимна, докато се хранеше, и се усмихна, все едно беше чувал тази история и преди. Хеспе се смееше на някои места, а на други ахкаше — беше идеалната слушателка. Темпи седеше напълно неподвижен, със скръстени в скута ръце, без да показва каквито и да е следи от нервното неспокойствие, което бях свикнал да очаквам от него. Остана в това положение по време на целия разказ, докато вечерята му изстиваше.

Историята си я биваше. В нея имаше гладен великан и игра на гатанки. Но синът на вдовицата беше умен и накрая върна обратно принцесата и се ожени за нея. Историята ми беше позната и ми напомни за отдавна отминалите дни, когато имах дом и семейство.