Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (90)

89.
Да изгубиш светлината

През последните четири дни времето постоянно беше облачно и често валеше. В началото дърветата ни осигуряваха някакъв подслон, но скоро открихме, че листата над главите ни едва задържат дъжда и при най-малкия порив на вятъра ни обливаха със струи от тежки капки, които се бяха насъбирали горе с часове. Това означаваше, че независимо дали в момента вали, или не, върху главите ни постоянно капеше и бяхме мокри през цялото време.

Вече нямаше истории след вечеря. Мартен настина и с влошаването на състоянието му стана навъсен и саркастичен. А два дни по-рано хлябът бе започнал да се овлажнява. Това навярно не ви се струва нещо сериозно, но ако някога сте опитвали да ядете влажен хляб, след като цял ден сте вървели в дъжда, тогава знаете как това може да ви вкисне.

Дедан стана неконтролируем. Дърпаше се и се оплакваше и от най-простите задачи. Последния път, когато ходи до града за провизии, донесе бутилка дрег вместо картофи, масло и тетива. Хеспе го беше зарязала в Кросон и той се върна в лагера чак към полунощ, като вонеше на алкохол и пееше толкова силно, че можеше да накара и мъртвите да си запушат ушите.

Не си направих труда да го нахокам. Колкото и остър да беше езикът ми на член на трупа, Дедан очевидно беше имунизиран срещу него. Вместо това изчаках, докато задреме, изсипах останалия дрег в огъня и оставих бутилката върху въглените, така че да я види. След това той спря с постоянното си пренебрежително мърморене по мой адрес и потъна в ледено мълчание. Макар тишината да беше приятна, знаех, че това е лош знак.

Като се има предвид, че групата ни ставаше все по-избухлива, реших всеки от нас сам да търси следи. Отчасти причината бе, че ако ходехме един след друг във влажния торф, стъпките ни със сигурност щяха да се отбелязват в почвата и щяхме да оставяме следи. Но основната причина бе, че знаех, че ако изпратя Дедан и Хеспе заедно, накрая техните караници ще предупредят всички бандити в радиус от петнайсет километра.

* * *

Върнах се в лагера подгизнал и отчаян. Оказа се, че ботушите, които бях купил в Северин, изобщо не бяха непромокаеми и попиваха водата като гъби. Вечер можех да ги изсуша на топлината на огъня и с малко внимателно използвана симпатия. Но веднага щом направех и три крачки, те отново подгизваха.

И така, на всичкото отгоре и краката ми бяха студени и мокри от дни наред.

Беше двайсет и деветият ни ден в Елд и когато превалих малкия хребет, скриващ последния ни лагер, забелязах Дедан и Хеспе да стоят от двете срещуположни страни на огъня, без да си обръщат внимание един на друг. Хеспе смазваше меча си. Дедан разсеяно мушкаше земята пред себе си с една заострена пръчка.

Аз самият също не бях в настроение за разговор. Надявайки се мълчанието да продължи, се отправих безмълвно към огъня.

Само дето нямаше огън.

— Какво стана с огъня? — глупаво попитах аз.

Онова, което се бе случило, беше очевидно. Бяха го оставили да догори до купчина овъглени съчки и мокра пепел.

— Не е мой ред да събирам дърва — многозначително отвърна Хеспе.

Дедан продължаваше да ръчка с пръчката си в пръстта. Забелязах, че високо на бузата му започва да се оформя синина.

Онова, което най-много исках в момента, бе да хапна нещо топло и да постоя десет минути със сухи крака. Това нямаше да ме направи напълно щастлив, но щях да съм по-щастлив, отколкото се бях чувствал през целия ден.

— Ще съм изненадан, ако вие двамата можете да се изпикаете без чужда помощ — ядно рекох аз.

— Какво искаш да кажеш? — Дедан ме погледна ядосано.

— Когато Алверон ме помоли да свърша тази работа, той ме увери, че ще ми помагат възрастни хора, а не шепа ученици.

— Не знаеш тя какво… — сопна се Дедан.

— Не ме е грижа — отсякох. — Не ме е грижа за какво се карате. Не ми пука какво ти е подхвърлила. Това, което ме интересува, е, че огънят е изгаснал. В името на Техлу, който бди над нас! Едно обучено куче би свършило повече работа от вас!

Лицето на Дедан замръзна и на него се появи познатото войнствено изражение.

— Може би, ако…

— Млъкни! — прекъснах го аз. — По-скоро бих слушал рева на магаре, отколкото да си губя времето с твоите приказки. Когато се върна в лагера, очаквам да има огън и храна. Ако не можеш да се справиш с това, ще уредя да дойде някое петгодишно хлапе от Кросон, за да се грижи за вас двамата.

Дедан се изправи. Внезапен порив на вятъра огъна дърветата над главите ни и по земята затрополиха тежки капки.

— Готвиш се да захапеш залък, който е твърде голям за твоята уста, момче. — Той стисна ръце в юмруци и аз бръкнах в джоба си, за да хвана неговата кукла, която бях направил преди два дни.

Усетих как стомахът ми се свива от страх и ярост.

— Дедан, ако направиш и една крачка към мен, ще ти причиня такава болка, че ще ме молиш да те убия. — Погледнах го право в очите. — В момента съм раздразнен, гледай само да не ме ядосаш истински.

Той спря и аз почти чух мислите за Таборлин Великия, за огън и за светкавици, които минаваха през главата му. Настъпи продължително мълчание, докато двамата се гледахме втренчено, без да примигнем.

За щастие точно в този момент Темпи се върна в лагера и натрупаното напрежение се разсея. Чувствах се малко глупаво, но се отправих към жаравата, останала от огъня, за да видя дали ще мога да го разпаля отново. Дедан се запъти с тежка крачка към дърветата — надявах се, че отива да събира дърва. В този момент не ме беше грижа дали съчките ще са от ренелово дърво, или не.

Темпи седна край загасналия огън. Може би, ако не бях зает, щях да забележа нещо странно в движенията му. А може би нямаше да го направя. Настроенията на адемците са трудни за разчитане дори за полуобразован варварин като мен.

Докато се опитвах да съживя огъня, започнах да съжалявам за начина, по който бях постъпил. Това ми помогна да не се нахвърля върху Дедан, когато той се върна с наръч влажни дърва, които метна до току-що разпаления огън и така го разпиля във всички посоки.

Мартен се прибра скоро след като бях разпалил огъня за втори път. Той се настани отстрани и простря ръце към него. Очите му бяха хлътнали и тъмни.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах го аз.

— Много. — Гласът излезе от гърдите му с влажно стъргане и ми прозвуча по-зле, отколкото сутринта.

Дишането му ме притесняваше, че може да има пневмония или треска.

— Мога да ти приготвя малко чай, от който гърлото ти ще се почувства малко по-добре — предложих му аз, без много да се надявам, че ще се съгласи.

Беше отхвърлил всичките ми предложения за помощ през последните няколко дни.

Той се поколеба и след това кимна. Докато затоплях вода, следотърсачът получи много силен пристъп на кашлица, който продължи близо минута. Ако дъждът не спреше тази нощ, щеше да се наложи да отидем в града и да изчакаме да се възстанови. Не можех да рискувам да хване пневмония или да издаде местоположението ни с пристъп на кашлица.

Подадох му чая. Тогава Темпи се размърда на мястото си край огъня.

— Днес убих двама мъже — обяви той.

Настъпи продължително, шокирано мълчание. Дъждът трополеше по земята около нас. Огънят съскаше и пукаше.

— Какво? — невярващо попитах аз.

— Двама мъже ме нападнаха иззад дърветата — спокойно отвърна адемецът.

Разтрих врата си.

— По дяволите, Темпи! Защо не ни каза веднага?

Той ми хвърли спокоен поглед и пръстите му направиха кръг, който ми беше непознат.

— Не е лесно да убиеш двама мъже — рече.

— Ранен ли си? — попита го Хеспе.

Темпи се обърна и й хвърли хладен поглед. Обиден. Не бях разбрал правилно предишните му думи. Той не намираше самата битка за трудна, а това, че бе убил двама мъже.

— Това време ми беше нужно, за да събера мислите си. А и исках да изчакам да се съберем всички.

Опитах се да си спомня жеста за извинение, но трябваше да се задоволя с този за тъга.

— Какво се случи? — попитах спокойно аз, опитвайки се да събера последните остатъци от търпение, с които разполагах.

Темпи не отговори веднага, явно търсеше подходящите думи.

— Опитвах се да открия следи, когато от дърветата изскочиха двама мъже.

— Как изглеждаха? — изпревари ме Дедан.

Настъпи нова пауза, преди адемецът да продължи:

— Единият беше едър колкото теб. Ръцете му бяха по-дълги от моите. Беше по-силен от мен, но бавен. — Лицето на Дедан се помрачи, сякаш не можеше да реши дали Темпи се опитва да го обиди. — Другият беше по-дребен и по-бърз. Мечовете и на двамата бяха дебели и широки. Заострени от двете страни. Толкова дълги. — Той разтвори ръце на около метър една от друга.

Помислих си, че това описание разкрива повече за самия адемец, отколкото за мъжете, с които се е бил.

— Къде се случи? Преди колко време?

— На около километър оттук. — Той посочи в посоката, в която търсехме. — Преди по-малко от час.

— Мислиш ли, че са те причаквали?

— Нямаше ги, когато аз минах оттам — отбранително каза Мартен, след което гърдите му се разтресоха от влажна, раздираща кашлица и той изплю гъста храчка на земята. — Ако са чакали, не е било дълго.

Темпи красноречиво сви рамене.

— Какви брони носеха? — попита Дедан.

Адемецът замълча за момент, сетне се пресегна и потупа ботуша ми.

— Това?

— Кожа? — предположих аз.

— Кожа — кимна той. — Твърда, с метал по нея.

Дедан се поотпусна.

— Това поне е нещо — замислено рече той и след това хвърли пронизващ поглед към Хеспе. — Какво? Защо ме гледаш така?

— Не гледах теб — хладно отвърна наемницата.

— Погледна ме и завъртя очи ето така. — Той се обърна към Мартен. — Видя я как завъртя очи, нали?

— Млъкнете! — изръмжах им аз.

За моя изненада настъпи тишина. Закрих очите си с длани и се опитах да обмисля сериозно ситуацията.

— Мартен, кога ще се стъмни?

Той вдигна поглед към тъмносивото небе.

— Още час и половина ще е светло като сега — отвърна той с дрезгав глас. — Достатъчно, за да вървим по следи. След това може би още четвърт час ще имаме слаба светлина. Слънцето ще залезе бързо зад тези облаци.

— Ще можеш ли да се справиш с още малко обикаляне днес? — попитах го аз.

Усмивката му ме изненада.

— Ако можем да намерим кучите синове тази нощ, нека го направим. Достатъчно дълго обикалям това забравено от бога място заради тях.

Кимнах, пресегнах се и взех щипка влажна пепел от жалкия ни малък огън. Разтрих я замислено между пръстите си, събрах я в един малък парцал и я напъхах в плаща си. Не беше особено добър източник на топлина, но беше за предпочитане пред нищо.

— Добре — започнах аз. — Темпи ще ни отведе при телата, след това ще видим дали ще успеем да ги проследим обратно до лагера им.

Изправих се.

— Я чакай! — възкликна Дедан и вдигна ръка. — А ние?

— Двамата с Хеспе ще останете тук и ще пазите лагера. — Трябваше да си прехапя езика, за да не добавя: „и се опитайте да поддържате огъня да не изгасне“.

— Защо? Да отидем всички заедно. Можем да се погрижим за тях тази нощ! — заяви той и се изправи.

— А ако са цяла дузина? — попитах аз с възможно най-язвителния си тон.

Дедан замълча за момент, но не отстъпи:

— Ще разполагаме с предимството на изненадата.

— Няма да разполагаме с предимството на изненадата, ако и петимата бродим из района и вдигаме шум — разпалено възразих аз.

— Тогава ти защо ще ходиш? — попита Дедан. — Може да отидат само Темпи и Мартен.

— Аз ще отида, защото трябва да видя с какво си имаме работа. Аз съм този, който ще състави план, позволяващ ни да се измъкнем живи от тук.

— Защо изобщо планът трябва да бъде измислен от новобранец като теб?

— Губим време, докато е светло — уморено се намеси Мартен.

— Благословен да е Техлу, най-сетне проговори гласът на разума! — възкликнах аз и погледнах Дедан. — Ние тръгваме. Вие оставате. Това е заповед.

— Заповед? — невярващо повтори Дедан като ехо.

Известно време двамата се измервахме с опасни погледи, след това аз се обърнах и последвах Темпи към дърветата. В небето над главите ни проехтя гръмотевица. Между дърветата повя вятър и за момент разнесе неспирно ръмящия ситен дъждец. Той бе заменен от постоянен и силен дъжд.