Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (48)

47.
Антракт — конопеният стих

Летописеца се усмихна и се отправи към бара.

— Това беше един час сериозна работа — гордо каза той, докато сядаше. — В кухнята остана ли нещо за мен?

— Или малко от онзи пай, за който спомена Ели? — с надежда попита Джейк.

— И аз искам пай — обади се Баст, който седеше до Джейк и също държеше чаша в ръка.

Съдържателят се усмихна и обърса ръце в престилката си.

— Май отделих няколко парчета настрана, в случай че вие тримата дойдете по-късно от останалите.

Стария Коб потри ръце.

— Не мога да си спомня кога за последен път ядох топъл ябълков пай — призна той.

Коте отиде в кухнята. Извади пая от пещта, наряза го и подреди парчетата в чинии. Докато ги носеше към общата стая, от там се разнесоха силни гласове.

— И той е бил демон, Джейк — ядосано казваше Стария Коб. — Миналата нощ ти го казах и ако трябва, ще ти го повторя още сто пъти. Не съм от онези хора, които си променят мнението, както си сменят чорапите. — Той вдигна пръст. — Призовал демон, който захапал човека и изсмукал соковете му, сякаш е някоя слива. Каза ми го един, дето познава жена, видяла всичко със собствените си очи. Ето защо дошли приставът и неговите помощници и го измъкнали навън. В Амари съюзяването с тъмни сили е незаконно.

— Продължавам да твърдя, че само са си мислели, че е демон — настоя Джейк. — Нали знаеш какви са хората.

— Знам — намръщи се Стария Коб. — Живял съм доста по-дълго от теб, Джейкъб. Освен това знам по-добре историята, която аз самият разказвам.

На бара настъпи дълго и напрегнато мълчание, преди накрая Джейк да извърне поглед.

— Просто исках да кажа какво мисля — промърмори той.

— За какво става дума? — Съдържателят плъзна една купа със супа към Летописеца.

Писарят хвърли потаен поглед към него.

— Коб ни разказва за процеса на Квоте в Имре — каза той с нотка на задоволство. — Не си ли спомняш? Започна да разказва историята снощи, но стигна едва до половината.

— И така — подхвана Коб, като се огледа свирепо, сякаш предизвикваше някого да се осмели да го прекъсне, — положението било трудно. Квоте знаел, че ако го осъдят, щели да го обесят и да го оставят да виси. — Той направи жест с ръка, сякаш държеше клуп, пристегнат около врата си, и наклони глава встрани. — Но бил прочел много книги, докато учел в Университета, и знаел един номер. — Старецът спря, за да си бодне от пая, и за момент затвори очи, докато дъвчеше. — В името на бога и неговата дама! — каза той сякаш на себе си. — Ето това е хубав пай! Кълна се, че е по-хубав от онзи, който правеше мама. Тя винаги се скъпеше на захарта. — Сложи нова хапка в устата си и на обруленото му от вятъра и слънцето лице се появи блажено изражение.

— Значи Квоте е знаел някакъв номер? — подкани го Летописеца.

— Какво? О, да. — Коб, изглежда, се опомни. — Работата е там, че в „Книгата на пътя“ има два реда. Ако можеш да ги прочетеш на глас на древния език тема, известен само на свещениците, тогава законът на желязото повелява да те третират като свещеник. Това означава, че съдиите от Федерацията не могат да ти сторят абсолютно нищо. Ако прочетеш тези редове, случаят ти трябва да бъде решен от църковните съдилища.

Стария Коб отново хапна от пая и бавно задъвка, преди да преглътне.

— Тези два реда се наричат „конопеният стих“, защото, ако ги знаеш, можеш да се спасиш от въжето. Нали знаете, че църковните съдилища не могат да обесят човек.

— И какви са тези редове? — попита Баст.

— Бих дал много, за да ги науча — печално отвърна Стария Коб. — Но не говоря тема. И самият Квоте не го е знаел. Но предварително наизустил стиха. След това се престорил, че го чете, и съдът на Федерацията трябвало да го пусне. Квоте знаел, че има два дни, преди съдията на техлините да стигне до Амари. Затова се захванал да научи тема. Той четял книги и се упражнявал по цял ден и цяла нощ. И бил толкова умен, че накрая можел да говори тема по-добре от повечето хора, които правели това през целия си живот. Тогава, на втория ден преди да се появи съдията, Квоте си приготвил специален еликсир. Бил направен от мед, от един специален камък, който се намира в мозъка на змия, и от растение, което расте само на дъното на морето. Когато го изпил, гласът му станал толкова сладък, че всеки, който го слушал, не можел да не се съгласи с думите му. И така, когато съдията най-сетне се появил, целият процес продължил само петнайсет минути — изкикоти се Коб. — Квоте произнесъл чудесна реч на съвършен тема, всички се съгласили с него и се разотишли по домовете.

— И след това той живял дълго и щастливо — тихо каза червенокосият мъж зад бара.

* * *

Странноприемницата утихна. Навън въздухът беше сух и горещ, пълен с прах и миризмата на слама. Слънчевата светлина беше силна и ярка като кюлче злато.

В „Пътният камък“ беше тъмно и хладно. Мъжете тъкмо бяха довършили последните бавни хапки от своите пайове, а в халбите им все още бе останала малко бира. Така че те поседяха още известно време, отпуснати на столовете с гузния вид на хора, които са твърде горди, за да бъдат истински мързеливи.

— Аз самият никога не съм харесвал историите за Квоте — сухо рече съдържателят, докато събираше чиниите на всички.

— Така ли? — Стария Коб вдигна поглед от бирата си.

— Ако ще слушам история за магия, бих предпочел да е такава, в която да има истински магьосник — сви рамене Коте. — Някой като Таборлин Великия или Серафа, или пък Летописеца.

В края на бара писарят не трепна, нито пък се задави. Все пак спря за част от секундата, преди да загребе отново с лъжица от втората си купа със супа.

Стаята отново потъна в приятна тишина, докато съдържателят събра последните празни чинии и се отправи към кухнята. Но преди да стигне до вратата, Греъм наруши мълчанието:

— Летописеца ли? Никога не съм чувал за него.

— Наистина ли не си? — Коте се обърна изненадан.

Греъм поклати глава в отрицание.

— Сигурен съм, че си чувал — не повярва съдържателят. — Той носи със себе си голяма книга и онова, което запише в нея, се превръща в истина. — Погледна очаквателно към всички.

Джейк също поклати глава.

Съдържателят се обърна към писаря в края на бара, който бе съсредоточил вниманието си върху храната.

— Сигурен съм, че си чувал за него — настоя Коте. — Наричат го „Повелителя на историите“ и ако научи някоя от тайните ти, може да напише каквото пожелае в своята книга. — Той погледна писаря. — Някога чувал ли си за него?

Летописеца сведе поглед и поклати глава. Топна коричката на хляба си в супата и я изяде, без да отговори.

Съдържателят изглеждаше изненадан.

— Когато бях малък, харесвах Летописеца повече от Таборлин и всички останали. Имал в себе си малко от кръвта на феите и това изостряло сетивата му повече, отколкото на обикновените хора. Можел да вижда на над сто километра разстояние дори и в облачен ден и да чува шепот през дебела дъбова врата. Можел да проследи мишка в гората в безлунна нощ.

— Чувал съм за него — нетърпеливо възкликна Баст. — Мечът му се наричал „Сноп“, а острието му било направено от един-единствен лист хартия. Било като перо, но толкова остро, че ако порежел някого с него, той виждал кръвта, преди дори да е почувствал болка.

Съдържателят кимна.

— И ако научи името ти, може да го напише върху острието на меча и да те убие от хиляда километра разстояние.

— Но трябва да го напише със собствената си кръв — добави Баст. — А на меча няма много място. Той вече има седемнайсет имена върху него, така че не е останало кой знае колко за писане.

— Някога е бил член на двора на върховния крал на Модег — рече Коте, — но се влюбил в дъщерята на краля.

Сега вече Греъм и Стария Коб също закимаха. Това беше позната територия за тях.

Съдържателят продължи:

— Когато Летописеца поискал да се ожени за нея, върховният крал се разгневил. Затова му поставил изпитанието да докаже, че е достоен за нея… — Той направи драматична пауза. — Летописеца можел да се ожени за нея само ако намери нещо по-ценно от принцесата и го донесе на върховния крал.

— Е, това действително е трудна задача — отбеляза Греъм и издаде одобрителен звук. — Какво да стори човек в такъв случай? Не можеш да донесеш нещо и да кажеш: „Ето това е по-ценно от малката ти дъщеря…“

Коте кимна важно.

— И така, Летописеца скитал по света в търсене на древни съкровища и стари магии, като се надявал да намери нещо, което да занесе на краля.

— Защо просто не е написал за краля в магическата си книга? — попита Джейк. — Защо не е написал: „И тогава кралят спря да се държи като копелдак и ни позволи да се оженим.“

— Защото не е знаел тайна на краля — обясни съдържателят. — А владетелят на Модег владеел магията и можел да се защити. И което е най-важното — знаел слабостите на Летописеца. Знаел, че ако подмами Летописеца да пийне мастило, той ще трябва да изпълни три негови желания. И най-вече знаел, че Летописеца не може да те контролира, ако името ти е скрито никъде на безопасно място. Името на върховния крал било написано в книга от стъкло, скрита в медна кутия. И тази кутия била заключена в голям железен сандък, където никой не можел да я докосне.

Настъпи мълчание, докато всички обмисляха чутото. Тогава Стария Коб закима замислено.

— Това последното ми припомни нещо — бавно рече той. — Май се сещам една история за този Летописец, който отишъл да търси някакъв вълшебен плод. Който хапнел от този плод, изведнъж научавал имената на всички неща и придобивал могъщество като Таборлин Великия.

Коте потри брадичката си и бавно кимна.

— Мисля, че и аз съм чувал тази история — каза той. — Но беше много отдавна и не си спомням всички подробности…

— Е, няма от какво да се срамуваш, Коте — успокои го Стария Коб, допи остатъка от бирата си и тропна халбата върху тезгяха. — Някои хора ги бива да запомнят разни неща, а други — не. Ти правиш хубав пай, но всички знаем кой е разказвачът на истории сред нас.

Стария Коб вдървено стана от стола си и махна на Греъм и Джейк.

— Хайде, можем да вървим заедно до мястото на Байърс. По пътя ще ви разкажа цялата история. Този Летописец бил висок и с бледа кожа, слаб като дъска, с коса, черна като мастило…

Вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се затвори след тях.

— Какво, в името на бога, беше всичко това? — попита Летописеца.

Квоте хвърли кос поглед на писаря и на устните му заигра слаба лукава усмивка.

— Какво е чувството — попита той, — когато знаеш, че хората разказват истории за теб?

— Те не разказват истории за мен! — възпротиви се Летописеца. — Това са просто някакви безсмислици.

— Не са безсмислици — не се съгласи съдържателят, който изглеждаше леко засегнат. — Може да не са истина, но това не означава, че са безсмислици. — Той погледна Баст. — Това за меча от хартия ми хареса.

Баст засия.

— Идеята за изпитанието на краля беше добра, Реши. Обаче за онова с кръвта от фея не съм сигурен.

— Демонска кръв щеше да прозвучи твърде зловещо — обясни Квоте. — А в него трябваше да има нещо необикновено.

— Поне няма да ми се налага да слушам как Коб разказва историята — мрачно рече Летописеца, докато побутваше един картоф с лъжицата си.

— Още не разбираш, нали? — изкикоти се Квоте. — Такава свежа история в деня на жътвата? За всички тя ще е като нова играчка за дете. Стария Коб ще разкаже за Летописеца на поне десетина души, докато събират сено или пият вода на сянка. Тази вечер по време на бдението за Шеп хора от десет градчета ще чуят за Повелителя на историите. Разказът ще се разпространи като горски пожар.

Летописеца погледна първо единия, после другия и на лицето му се изписа ужас.

— Защо?

— Това е подарък — отвърна съдържателят.

— Мислиш, че го искам? — невярващо попита Летописеца. — Че искам слава?

— Не слава — мрачно отвърна Квоте, — а перспектива. Ровиш в живота на другите хора. Чуваш слухове и отиваш да измъкнеш болезнената истина под очарователните лъжи. Мислиш си, че имаше право да постъпваш така. Но нямаш. — Погледна сурово писаря. — Когато някой ти разкаже част от живота си, той ти връчва дар, а не ти дава онова, което ти се полага. — Той избърса ръцете си с чиста ленена кърпа. — Разказвам ти своята история с всичките й неприятни истини, такива, каквито са. Всички мои грешки и глупости са разкрити пред теб. Ако реша да пропусна някоя малка част, защото ме отегчава, имам пълното право да го направя. Няма да успееш да ме накараш да променя мнението си с някаква си фермерска история. Не съм идиот.

— Опитът ми беше малко непохватен, нали? — Летописеца сведе очи към супата си.

— Така е — потвърди съдържателят.

Писарят вдигна поглед, въздъхна и се усмихна смутено.

— Е, не можеш да ме виниш, че опитах.

— Всъщност мога — отбеляза Квоте, — но мисля, че бях достатъчно ясен. И ако има някакво значение, съжалявам за всички неприятности, които това може да ти причини. — Той махна към вратата, през която бяха излезли фермерите. — Може би малко прекалих. Но никога не съм търпял опитите да бъда манипулиран.

Излезе иззад бара и се отправи към масата близо до камината.

— Хайде сега, елате и двамата. Самият процес беше просто досаден, но последствията от него се оказаха важни.