Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (42)

41.
Общото благо

Вдигнах поглед към Симон и прошепнах:

— Иваре еним еуге.

— Нали уж трябваше да учиш по физиогномия.

Беше минал цял цикъл, откакто бяхме подпалили стаите на Амброуз, и зимата най-сетне бе започнала да си показва зъбите и бе покрила Университета с преспи от навят сняг, дълбоки до коленете. Както ставаше винаги, когато времето е студено, Архивът се напълни с прилежни студенти.

Тъй като всички леговища за четене бяха заети, двамата със Симон бяхме принудени да отнесем книгите си в „Томове“. Стаята без прозорци и с висок таван бе почти пълна, но въпреки това бе тиха като крипта. От всичкия този тъмен камък и приглушените шепоти мястото изглеждаше малко зловещо и това обясняваше защо студентите го наричаха „Гробниците“^[1].

— Уча си по физиогномия — тихо се възпротивих аз. — Гледах някои от диаграмите на Гибеа. Ето какво открих. — Подадох му книгата, за да види.

— Гибеа? — ужасено прошепна Симон. — Кълна се, че единствената причина да учиш заедно с мен, е да ме прекъсваш. — Той се отдръпна встрани от книгата, която му предлагах.

— В това няма нищо гротескно — възразих аз. — Просто… ето тук. Виж какво пише.

Симон отблъсна книгата и аз се ядосах.

— Внимавай! — изсъсках му. — Това е един от оригиналите му. Намерих го мушнат зад други книги, погребан в „Мъртвите регистри“. Лорен ще ми отреже палците, ако му се случи нещо.

Сим се отдръпна от книгата, сякаш тя пари.

— Оригинал? Милостиви Техлу, вероятно е написан върху човешка кожа! Махни го от мен!

Готвех се да се пошегувам, че човешката кожа вероятно няма да поеме добре мастилото, но се отказах, когато видях изражението на приятеля си. Ала физиономията, която направих, вероятно издаде мислите ми.

— Ти си извратен — злобно и почти неприемливо високо рече той. — В името на божията майка, не знаеш ли, че разрязвал на парчета живи хора, за да наблюдава как работят органите им? Отказвам да гледам каквото и да е, сътворено от това чудовище.

Оставих книгата.

— Тогава можеш спокойно да се откажеш и от изучаването на медицината — казах аз възможно най-меко. — Изследванията на Гибеа на човешкото тяло са най-подробните проучвания, правени някога. Дневниците му са основата на съвременната медицина.

Лицето на Симон остана неумолимо и той се наведе напред, за да може да говори тихо и въпреки това да го чувам.

— Когато амирите предприели действия срещу дука, те намерили останките на двайсет хиляди души. Огромни ровове, пълни с кости и пепел. Жени и деца. Двайсет хиляди! — Симон започна да пръска слюнки и добави: — И това са само онези, които са открили.

Оставих го да се успокои, преди да отговоря.

— Гибеа е написал двайсет и три тома, свързани с механизмите на действие на човешкото тяло — изтъкнах аз. — Когато амирите го нападнали, част от имението му изгоряло и четири от тези томове и всичките му бележки били изгубени. Попитай магистър Аруил какво би дал, за да намери тези съчинения.

Симон стовари юмрука си върху масата и накара няколко студенти да погледнат към нас.

— По дяволите! — изсъска той. — Израснах на петдесет километра от Гибеа! В безоблачен ден развалините се виждат от хълмовете на бащиното ми имение!

Това ме усмири. Ако земите на семейството на Сим бяха толкова близо, то неговите предци вероятно са давали клетва за вярност на Гибеа. Това означаваше, че са били принудени да му помагат да събира опитни екземпляри за експериментите си. Някои членове на семейството на Симон може също да са намерили края си в рововете с кости и пепел.

Дълго време мълчах, преди да прошепна отново:

— Не знаех.

Сим успя донякъде да възвърне самообладанието си.

— Ние не говорим за това — сковано заяви той и отметна косата от очите си.

Наведохме се отново над учебниците си и мина цял час, преди Симон да заговори отново.

— Какво откри? — небрежно попита той, сякаш не искаше да признае, че е любопитен.

— Тук, на първата страница — развълнувано прошепнах аз.

Отворих корицата и докато приятелят ми гледаше надолу към страницата, той несъзнателно изкриви лице, сякаш книгата миришеше на смърт.

— … разля я навсякъде — чу се глас, когато двама по-възрастни студенти влязоха в залата. По скъпите им дрехи разбрах, че са благородници, и макар да не викаха, те и не полагаха никакви усилия да говорят тихо. — Анисат го накара да почисти мръсотията, преди да го пусне да си върви. Ще мирише на пикня няколко дни.

— Какво има за гледане тук? — попита Симон, свел поглед към страницата. — Виждам само неговото име и дати.

— Не в средата, погледни горе, по краищата на страницата. — Посочих декоративната украса. — Ето тук.

— Готов съм да заложа един драб, че малкото псе ще се отрови, преди семестърът да е свършил — додаде другият студент. — Ние някога били ли сме толкова глупави?

— Все още не виждам нищо — тихо каза Симон и, объркан, се подпря на лакти върху масата. — Доста е красив, ако си падаш по тези неща, но аз никога не съм бил голям почитател на цветните надписи.

— Можем да отидем в „Двете пенита“ — продължаваше разговорът през няколко маси, предизвиквайки раздразнени погледи от останалите студенти. — Там имат едно момиче, което свири на гайда. Кълна се, че никога не си виждал друга като нея. А Линтен каза, че ако имаш малко сребро, тя… — Гласът му се снижи до заговорнически шепот.

— Тя какво? — попитах аз, като се намесих в разговора им възможно най-грубо.

Нямаше нужда да крещя. В „Томове“ даже и когато говориш нормално, гласът ти се чува из цялата зала.

— Опасявам се, че не успях да чуя добре края.

Двамата ме изгледаха с оскърбен вид, но не отговориха.

— Какво правиш? — изсъска ми смутено Сим.

— Опитвам се да ги накарам да млъкнат — отвърнах аз.

— Просто не им обръщай внимание — смъмри ме той. — Ето, нали гледам проклетата ти книга. Покажи ми какво искаш да видя.

— Гибеа сам е правел рисунките за своите дневници — обясних аз. — Това е оригинал, така че е логично сам да е украсил страниците, нали? — Сим кимна и махна косата от очите си. — Какво виждаш тук? — Бавно посочих с пръст една част от украсата, после друга. — Виждаш ли го?

Сим поклати глава.

Посочих отново, този път по-точно.

— Ето тук — казах аз — и там, в ъгъла.

Очите му се разшириха.

— Букви! И… В… — Той направи пауза, за да ги разчете. — Иваре еним еуге. Значи затова бълнуваше през цялото време. — Отблъсна книгата встрани. — И какво искаш да ми кажеш, като изключим това, че той е почти неграмотен на темски език?

— Не е темски — изтъкнах аз. — Това е тема — архаичен език.

— И какво означава? — Сим вдигна поглед от книгата и сбърчи чело. — Към общото благо?

Поклатих глава.

— За общото благо — поправих го аз. — Не ти ли звучи познато?

— Не знам още колко време ще бъде там — продължаваше единият шумен студент. — Ако я изпуснеш, ще съжаляваш.

— Казах ти, че тази нощ не мога. Може би в нощта на фелинг. Тогава ще бъда свободен.

— Трябва да отидеш преди това — намесих се аз. — „Двете пенита“ е претъпкана в нощта на фелинг.

Двамата ми хвърлиха раздразнени погледи.

— Гледай си твоята работа, кучи сине — процеди през зъби по-високият.

Това ме вбеси още повече.

— Съжалявам, на мен ли говорите?

— Как ти се струва, дали говорим на теб? — язвително рече той.

— Струва ми се, че говорите на мен — отбелязах аз. — Щом като ви чувам през три маси, значи очевидно искате да съм част от разговора ви. — Прочистих си гърлото. — Единствената друга причина е да сте толкова тъпи, че да не знаете, че в „Томове“ се говори тихо.

Лицето на високия стана аленочервено и той се приготви да отвърне, но приятелят му му прошепна нещо в ухото и двамата си събраха книгите и си тръгнаха. Когато вратата се затвори след тях, в помещението се разнесоха откъслечни тихи ръкопляскания. Усмихнах се на своята публика и й помахах с ръка.

— Писарите щяха да се погрижат за това — тихо ме укори Сим, когато отново се наведохме над масата, за да говорим.

— Писарите не направиха нищо по въпроса — подчертах аз. — А и сега вече отново е тихо и това е важното. И така, за какво ти напомнят думите „За общото благо“?

— За амирите, разбира се — отсече той. — Напоследък говориш само за тях. Какво искаше да ми кажеш?

— Исках да ти кажа — развълнувано прошепнах аз, — че Гибеа е бил таен член на ордена на амирите.

— Това е малко прекалено — погледна ме скептично Сим, — но предполагам, че е възможно. Било е петдесет години, преди амирите да бъдат отречени от църквата. Тогава те вече са били доста покварени.

Исках да изтъкна, че Гибеа не е бил непременно покварен. Той е преследвал целите на амирите, свързани с общото благо. Макар експериментите му да са били ужасяващи, работата му е довела до почти немислим напредък в медицината. През стотиците години, минали оттогава, трудът му вероятно е спасил десет пъти повече животи от погубените от него.

Ала се съмнявах, че Сим ще одобри гледната ми точка, затова казах само:

— Покварен или не, той е бил таен член на ордена на амирите. Защо иначе би скрил тяхното кредо на първата страница от своя дневник?

— Добре, той е бил един от амирите — сви рамене Симон. — Какво от това?

Вдигнах безсилно ръце и се помъчих да говоря тихо:

— Това означава, че орденът е имал тайни членове, преди църквата да се отрече от него! Означава, че когато първосвещеникът ги е разпуснал, амирите са имали скрити съюзници. Съюзници, при които са можели да се чувстват в безопасност. Това ще рече, че амирите може все още да съществуват тайно и да продължават ловко да преследват своите цели.

Забелязах как изражението на Симон се промени. В началото помислих, че е готов да се съгласи с мен, но усетих как космите по врата ми настръхват и осъзнах каква е истината.

— Здравейте, магистър Лорен — почтително поздравих аз, без да се обръщам.

— Разговорите със студенти, които седят на други маси, не са позволени — обади се той зад гърба ми. — Отстранявам те за пет дни.

Кимнах и двамата със Симон се изправихме и си събрахме нещата. Магистър Лорен протегна дългата си ръка към мен.

Подадох му дневника на Гибеа, без да кажа каквото и да е, и минута по-късно примигвахме на студената светлина на зимното слънце пред вратите на Архива. Придърпах плаща по-плътно около тялото си и тропнах с крака, за да изтръскам снега от тях.

— Отстраниха те — рече Симон. — Много умно, няма що.

Свих рамене, бях по-смутен, отколкото исках да си призная. Надявах се някой от другите студенти да обясни, че всъщност се опитвах да възстановя тишината, а не обратното.

— Просто исках да направя необходимото.

Симон се засмя и ние се отправихме полека към „При Анкер“. Той весело ритна една пряспа.

— Светът има нужда от хора като теб — отбеляза с глас, който ме наведе на мисълта, че е изпаднал в настроение да философства. — Ти вършиш нещата докрай. Невинаги по най-добрия или най-разумния начин, но въпреки това ги вършиш. Рядко се среща такова същество като теб.

— Какво искаш да кажеш? — Думите му възбудиха любопитството ми.

Сим сви рамене.

— Днес например. Нещо те дразни, някой те обижда и ти реагираш веднага. — Той бързо махна с ръка. — Веднага знаеш как да постъпиш. Никога не се колебаеш, просто реагираш на момента. — Замисли се за момент. — Предполагам, че някога амирите са били същите. Не е чудно, че хората са се страхували от тях.

— Невинаги съм напълно сигурен в себе си — признах аз.

— Намирам това за странно успокоително — усмихна се Симон.