Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (117)

116.
Височина

Вече се чувствах почти добре в Хаерт. Езикът ми се подобряваше и сега, когато можех да си разменям кратки шеги с останалите, не бях толкова изолиран. Понякога Вашет се хранеше с мен и благодарение на нея не бях напълно отхвърлен.

Сутринта бяхме тренирали бой с меч, което беше приятно начало на деня. Вашет продължаваше да ми показва как мечът може да бъде превърнат в част от кетан и движенията, които правехме, бяха малко и оскъдни. След няколко часа тренировки поработихме върху моя адемски и после продължихме да се упражняваме с меча.

След обяда минахме на ръкопашен бой. Не можех да сдържа усещането, че поне в него напредвам. След половин час Вашет не само се беше задъхала, но бе започнала и да се поти малко. Разбира се, все още не бях сериозно предизвикателство за нея, но след като дни наред бях подложен на унижението от лекотата, с която се справяше с мен, сега тя най-сетне трябваше да положи поне малко усилие, за да продължи да ме побеждава.

И така, ние се биехме, а аз забелязах — как да се изразя по-деликатно, — че тя ухае прекрасно. Не на парфюм или на цветя, или на нещо подобно. Миришеше на някаква смесица от чиста пот, смазан метал и смачкана трева от хвърлянето, което й бях приложил преди малко. Миришеше хубаво. Тя…

Предполагам, че няма как да се изразя по-деликатно. Онова, което искам да кажа, е, че тя ухаеше възбуждащо. Не така, сякаш току-що се е любила, а все едно самата й същност е правенето на любов. Когато се приближаваше, за да ме хване, миризмата й, съчетана с допира на тялото й до моето… За миг сякаш нещо в главата ми прещракваше. Единственото, за което можех да мисля, бе да целувам устните й, да ухапя нежната кожа на врата й, да разкъсам дрехите й и да оближа цялата й сладост, но, разбира се, не направих нито едно от тези неща. Ала за миг нямаше нищо на света, което да искам повече от това. Сега, като си спомням, изпитвам смущение, но няма да си правя труда да се оправдавам, само искам да отбележа, че по това време младостта ми бе разцъфнала. Тялото ми беше здраво и във форма. А тя беше доста привлекателна жена, макар и десет години по-възрастна от мен.

Добавете към това и простия факт, че от нежните обятия на Фелуриан бях попаднал в нетърпеливите прегръдки на Лосин и оттогава насам бях прекарвал времето си в тренировки, докато с Темпи пътувахме към Хаерт. Това означаваше, че в продължение на три цикъла постоянно се бях чувствал ту изтощен, ту неспокоен, ту объркан, ту направо ужасѐн.

Сега вече нямаше и помен от тези състояния. Вашет беше добра учителка и се стараеше да се чувствам добре отпочинал и възможно най-спокоен. Ставах все по-уверен в собствените си способности и ми беше все по-приятно в нейната компания.

Като се има предвид всичко това, реакцията ми не е особено изненадваща.

По онова време обаче бях толкова смутен и стреснат, колкото само един млад мъж би могъл да бъде. Отдръпнах се от Вашет, изчервих се и смотолевих някакво извинение. Опитах се да скрия очевидната си възбуда и така само привлякох вниманието й към този факт.

Тя погледна надолу към онова, което ръцете ми напразно се опитваха да скрият.

— Е, предполагам, че ще приема това като комплимент, а не като нов начин за нападение.

Ако човек можеше да умре от срам, то аз щях да го направя.

— Сам ли ще се погрижиш за това? — непринудено каза Вашет. — Или предпочиташ партньор?

— Не те разбрах? — глупаво попитах аз.

— Хайде стига. — Тя посочи ръцете ми. — Дори да успееш да се насилиш да не мислиш за това, то без съмнение ще наруши равновесието ти. — Засмя се тихо и гърлено. — Ще трябва да се погрижиш за него, преди да продължим с уроците ти. Мога да те оставя да го направиш сам или можем да намерим някое по-меко местенце и да видим кой пръв ще свали другия на земята два пъти от общо три опита.

Непринуденият тон, с който го каза, ме накара да помисля, че не съм я разбрал. След това тя ми се ухили самодоволно и осъзнах, че съм я разбрал отлично.

— Там, от където идвам, учителят и ученикът никога няма да… — Не се доизказах, опитвайки се да намеря учтив начин да открия изход от ситуацията.

Вашет ме погледна раздразнено. Такова изражение изглеждаше странно върху лицето на адемец.

— При вас учителите и учениците никога ли не се карат? Никога ли не разговарят? Никога ли не се хранят заедно?

— Но това — понечих да кажа аз, — това…

— Квоте — въздъхна тя, — не бива да забравяш, че идваш от варварско място. Много от онова, което си свикнал да мислиш, е тесногръдо и глупаво. Това най-вече се отнася за странните обичаи, които вие, варварите, сте изградили около любовната си игра.

— Вашет, аз…

Тя ме прекъсна с рязък жест.

— Каквото и да се готвиш да кажеш, без съмнение вече съм го чувала от моя крал поет. Но скоро ще се стъмни. Затова те питам искаш ли да правиш любов?

Безпомощно свих рамене, защото знаех, че е безсмислено да отричам.

— Искаш ли да правиш любов с мен?

Все още можех да я помириша. В този момент исках това повече от всичко друго.

— Да.

— Нали нямаш болести? — сериозно ме попита тя.

Кимнах твърде объркан, за да се изненадам от прямотата на въпроса.

— Добре тогава. Ако си спомням правилно, недалеч от тук има един защитен от вятъра участък земя, покрит с мъх. — Тя започна да се изкачва по близкия хълм, като междувременно разкопча катарамата, която придържаше ножницата на меча към рамото й. — Ела с мен.

Паметта й служеше добре. Две дървета преплитаха клоните си над дебела постеля от мек мъх, сгушена до малка каменна стена и защитена от вятъра с удобно разположени храсти.

Бързо стана ясно, че Вашет няма предвид да се любим мързеливо на сянка цял следобед. Няма да е справедливо да кажа, че беше съвсем делова, тъй като винаги бе готова да се засмее, но не беше и склонна към флиртуване или пък престорено свенлива.

Тя свали червените си наемнически дрехи без помен от театралност и закачливост, разкривайки няколко белега и твърдо и жилаво тяло с изпънати мускули. Което не означава, че не беше също така закръглена и нежна. Подкачи ме, че я зяпам така, сякаш никога преди не съм виждал гола жена. Всъщност истината бе, че никога не бях виждал жена да стои напълно гола пред мен под слънчевата светлина.

Когато не се съблякох толкова бързо, колкото тя искаше, Вашет се засмя и започна да ме подиграва за моята свенливост. Тя се приближи и ме съблече гол, сякаш скубеше кокошка, след което ме целуна по устата. Топлата й кожа се притисна към предната част на тялото ми.

— Никога преди не съм целувал жена, която е висока колкото мен — замислено отбелязах аз, когато спряхме, за да си поемем дъх. — Усещането е различно.

— Виждаш ли как продължавам да бъда твоя учителка във всичко? — попита тя. — Твоят следващ урок е следният — всички жени са еднакво високи, когато са легнали. Разбира се, за вас не може да се каже същото. Много зависи от настроението на мъжа и от природния му талант.

Тя ме хвана за ръка и двамата легнахме върху мекия мъх.

— Ето — каза, — както и подозирах, сега си по-висок от мен. Това кара ли те да се чувстваш по-спокоен?

Наистина беше така.

* * *

Очаквах, че ще се чувстваме неловко, след като се върнахме от храстите, но с изненада установих, че изобщо не е така. Тя не започна да флиртува с мен — нещо, с което нямаше да знам как да се справя. Нито пък се почувства задължена да се отнася към мен с някаква новооткрита нежност. Това стана ясно някъде на петия път, когато успя да ме подмами да се отпусна, хвана ме с „гръмотевица нагоре“ и ме хвърли грубо на земята.

Като цяло тя се държеше така, сякаш не се е случило нищо особено. Което означаваше, че или наистина не се е случило нищо особено, или се е случило нещо толкова особено, че тя нарочно не му обръщаше внимание.

А това на свой ред означаваше, че всичко е прекрасно или че всичко ужасно се е объркало.

По-късно, докато вечерях сам, премислях онова, което знаех за адемците. Те нямаха табу за голотата. Не смятаха физическия контакт за особено интимен. Вашет се беше държала много непринудено преди, по време на и след любовната ни среща.

Сетих се за голата двойка, на която бях попаднал преди няколко дни. Бяха изненадани, но не и смутени.

Очевидно тук гледаха по различен начин на правенето на любов. Но аз не знаех какви точно са тези разлики. Следователно нямах никаква представа как да се държа. А това означаваше, че онова, което правя, е също толкова опасно, колкото и да ходя наоколо със завързани очи. Всъщност по-скоро да тичам със завързани очи.

Обикновено когато имах въпрос за адемските обичаи, го задавах на Вашет. Тя беше моят източник на информация. Но се сещах за много причини, поради които този разговор можеше да се отклони в погрешна посока, а нейната благосклонност бе единственото, което ме делеше от загубата на пръстите ми.

Докато приключа с яденето, вече бях решил, че е най-добре просто да следвам примера на Вашет. В края на краищата тя беше моята учителка.