Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (39)

38.
Зрънца истина

— Това ли е краят? — попита Симон след учтива пауза.

Той лежеше все така по гръб, загледан в звездите.

— Да.

— Не завърши така, както очаквах.

— Ти какво очакваше?

— Очаквах да разбера кой е бил този просяк в действителност. Мислех си, че когато някой се отнесе мило с него, ще се окаже, че той е Таборлин Великия, и ще даде на онези, които са добри, тоягата си и цял чувал с пари и… Не знам, може би ще направи някакво вълшебство.

— Ще рече — намеси се Уилем — „Когато сте в опасност, почукайте с тоягата по земята и кажете: «Бъди бърза, пръчке моя».“ Тогава тоягата ще се развърти с всичка сила и ще ги защити от онзи, който ги напада. — Той също лежеше по гръб във високата трева. — Не мислех, че той наистина е стар просяк.

— Старите просяци от историите никога не са наистина такива — отбеляза Симон с обвинителна нотка в гласа. — Те винаги са вещица, принц, ангел или нещо такова.

— В истинския живот старите просяци почти винаги са стари просяци — подчертах аз. — Но се сещам каква история сте си представяли. От онези истории, които разказваме на другите хора, за да ги забавляваме. Тази обаче е различна. Това е история, която просто си разказваме помежду си.

— Че за какво друго може да бъде разказвана една история освен за забавление?

— За да ни помогне да запомним нещо. Да ни научи… — махнах неопределено с ръка — на разни неща.

— Като някакви преувеличени стереотипи ли? — попита Симон.

— Какво искаш да кажеш? — раздразнено попитах аз.

— „Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа“? — Симон направи възмутен жест. — Ако не те познавах, щях да се почувствам обиден.

— Ако не те познавах — разпалено отвърнах, — аз щях да съм обиден. Знаеш ли, че атуранците някога убивали хора само защото са ги хванали да водят чергарски живот? Един от вашите владетели обявил, че са вредни за империята. Повечето от тези хора били просто просяци, загубили домовете си заради войните и данъците. Много от тях били принудително вербувани на военна служба. — Дръпнах предницата на ризата си. — Но към Едема Рух имали специално отношение. Ходели на лов за тях, сякаш са лисици. В продължение на сто години ловуването на Рух било любимото забавление за убиване на времето на атуранската висша класа.

Настъпи мълчание. Гърлото ме болеше и осъзнах, че през цялото време съм крещял.

— Не знаех това — каза накрая Симон с приглушен глас.

Вътрешно се ядосах на себе си и въздъхнах.

— Съжалявам, Симон. Това е… Било е преди много време. Вината не е твоя. Това е стара история.

— Би трябвало да е така, щом в нея се споменават амирите — намеси се Уилем, който очевидно се опитваше да смени темата. — Били са разпуснати преди колко време? Триста години?

— Все пак — рекох аз — в повечето стереотипи има известна истина. Има някакво зрънце, от което те са се появили.

— Базил е от Винтас и в някои отношения е доста странен — съгласи се Уил. — Спи с пени под възглавницата и прочие.

— Пътувах към Университета с двама наемници от Адем — добави на свой ред Симон. — Те не разговаряха с никого освен помежду си. И наистина бяха неспокойни и не ги свърташе на едно място.

— Трябва да призная, че познавам доста сийлдиши, които много държат да подплатят ботушите си със сребро.

— Не ботуши, а кесии — поправи го Симон. — Ботушите се обуват на краката. — Той размърда крака си, за да илюстрира думите си.

— Знам какво означава думата „ботуш“ — ядосано натърти Уилем. — Говоря този вулгарен език по-добре от теб. Ние наричаме ботуша „пату“. Парите за харчене са в кесията, а онези, които смяташ да запазиш, се държат в ботуша.

— О — замислено рече Симон, — разбирам. Предполагам, че това са нещо като спестявания за черни времена.

— Какво се прави с парите, когато времената са черни? — попита Уилем, искрено объркан.

— А и в тази история имаше повече скрит смисъл, отколкото смятате — бързо се намесих аз, преди да сме се отклонили още повече от темата. — В нея има зрънце истина. Ако ми обещаете, че няма да кажете на никого, ще ви разкрия една тайна.

Усетих как вниманието им се изостри.

— Ако някога приемете гостоприемството на пътуваща трупа и те ви предложат вино преди каквото и да е друго, значи са от Едема Рух. Тази част от историята е истинска. — Вдигнах предупредително пръст. — Но не приемайте виното.

— Ама аз харесвам вино — възрази сърцераздирателно Симон.

— Това няма значение — поклатих глава аз. — Домакинът ви предлага вино, но вие настоявате за вода. Това може дори да се превърне в своеобразно състезание, като домакинът предлага все по-щедро, а вие отказвате все по-учтиво. Когато постъпите така, те ще знаят, че сте приятели на Едема Рух. Вечерта ще се държат с вас така, сякаш сте част от тяхното семейство, а не просто гости.

Разговорът утихна, докато приятелите ми осмисляха казаното. Вдигнах поглед към звездите и потърсих познатите съзвездия над главата си — Юън Ловеца, Тигела, Отново младата майка, Лисицата с огнения език, Съборената кула…

— Къде би отишъл, ако можеш да отидеш навсякъде? — изненада ме Симон с въпроса си.

— От другата страна на реката — отвърнах аз, — в леглото.

— Не, не — възрази той, — исках да кажа, ако можеш да отидеш, където пожелаеш по света.

— Отговорът е същият — потвърдих аз. — Бил съм на много места. Това е мястото, където от край време съм искал да отида.

— Но не и завинаги — не се съгласи Уилем. — Нали не искаш да останеш там завинаги?

— И аз това имах предвид — добави Симон. — Всички ние искаме да сме тук, но никой от нас не желае да остане тук завинаги.

— С изключение на Манет — сети се Уил.

— Къде би отишъл? — упорито настояваше Симон. — Ако търсиш приключения?

Замълчах и се замислих за момент.

— Предполагам, че бих отишъл в Таленуолд — отвърнах накрая.

— При талите? — попита Уилем. — Съдейки по онова, което съм чувал, те са примитивен номадски народ.

— Реално погледнато, и Едема Рух са номадски народ — сухо отбелязах аз. — Веднъж чух история, в която се казваше, че водачите на техните племена не са велики войни, а певци. Техните песни могат да излекуват болните и да накарат дърветата да танцуват. — Свих рамене. — Ще отида там, за да проверя дали това е истина.

— Аз бих отишъл в двора на Фаен — рече Уилем.

— Не можеш да избереш това — засмя се Симон.

— Защо не? — внезапно се ядоса Уилем. — Ако Квоте може да отиде при пеещите дървета, защо аз да не отида във Фаен, за да танцувам с Ембрула… с фаенските жени.

— Но Тал е истинско място — възрази Симон. — А приказните истории за Фаен са за пияници, слабоумни и деца.

— Ти къде би отишъл? — попитах аз Симон, за да му попреча да спори с Уилем.

Настъпи дълга пауза.

— Не знам — отвърна той с глас, странно лишен от всякаква интонация. — Всъщност аз не съм бил никъде. Дойдох в Университета само защото след като братята ми получат наследството си, а сестра ми — зестрата си, за мен няма да остане друго освен семейното ми име.

— Не си искал да идваш тук? — невярващо попитах аз.

Сим неопределено сви рамене и тъкмо се канех да го попитам нещо друго, когато бях прекъснат от Уилем, който шумно се изправи на крака.

— Готови ли сме вече за моста?

Чувствах главата си забележително прояснена. Станах само с леко поклащане.

— Аз съм готов.

— Един момент. — Симон започна да разкопчава панталоните си и се отправи към дърветата.

Веднага щом се скри от погледите ни, Уилем се наведе към мен.

— Не разпитвай за семейството му — тихо ми каза той. — Не му е лесно да говори за това. Още повече, когато е пиян.

— Какво…

Той рязко махна с ръка и поклати глава.

— По-късно.

Симон се появи отново на поляната, препъвайки се, и тримата мълчаливо се върнахме на пътя. Прекосихме Каменния мост и се отправихме към Университета.