Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (130)

129.
Антракт — врява от шепот

— Реши! — изкрещя ужасено Баст. — Недей! Спри! — Той вдигна ръце, сякаш се готвеше да запуши устата на съдържателя. — Не трябва да изричаш тези неща!

— Баст, кой изобщо те е учил на науката за имената? — рече Квоте, като се усмихна мрачно.

— Не ти, Реши — поклати глава помощникът. — Има неща, които всяко дете от Фае знае. Тези неща не бива никога да бъдат изричани на глас. Никога!

— И защо? — попита го съдържателят с глас на учител.

— Защото някои неща разбират, когато имената им са изречени. — Младежът преглътна мъчително. — Те могат да кажат къде са изречени те.

Квоте въздъхна раздразнено.

— Няма да навреди много, ако човек изрече някое име веднъж, Баст. — Той седна отново на стола си. — Защо мислиш адемците са изградили традициите си точно около тази история? Защо името може да бъде изречено само веднъж, без да се задават въпроси след това?

Баст замислено присви очи и Квоте му се усмихна леко и напрегнато.

— Точно така. Да се опиташ да намериш някой, който е изрекъл името ти само веднъж, е като да проследиш човек в гората по отпечатъка на една-единствена негова стъпка.

Летописеца се намеси колебливо, сякаш се страхуваше да ги прекъсне.

— Може ли нещо такова наистина да бъде направено? — попита той. — Вярно ли е?

— Предполагам, че така са открили трупата ми, когато бях малък — кимна мрачно съдържателят.

Писарят се заоглежда неспокойно, после се намръщи и се насили да спре. Така застина съвсем неподвижно, като продължаваше да изглежда точно толкова неспокоен, колкото и преди.

— Това означава ли, че те могат да дойдат тук? Ти със сигурност говориш за тях достатъчно…

— Не. — Квоте направи небрежен жест. — Имената са ключът. Истинските имена. Дълбоките имена. И аз ги избягвах точно по тази причина. Баща ми беше много придирчив към подробностите. Той задаваше въпроси и се ровеше в стари истории за чандрианите в продължение на години. Предполагам, че е попаднал на някои от древните им имена и ги е включил в песента си…

На лицето на Летописеца се появи разбиране.

— … и след това я е репетирал отново и отново.

— Доколкото го познавам, го е правил непрекъснато. — Квоте леко се усмихна с нежност. — Не се съмнявам, че двамата с майка ми са направили всичко възможно да изгладят всеки малък недостатък на своята песен, преди да я представят на публиката. Те бяха перфекционисти. — Той въздъхна уморено. — За чандрианите това сигурно е било като постоянно палене на сигнален огън. Предполагам, че единственото нещо, което е опазило родителите ми толкова време, е фактът, че постоянно пътувахме.

— Точно затова не трябва да изричаш такива неща, Реши — намеси се отново помощникът.

— Оттогава вече съм спал хиляда нощи и съм изминал няколко хиляди километра, Баст — намръщи се съдържателят. — Безопасно е да ги изрека веднъж. С целия този ужас по света напоследък човек може да предположи, че хората по-често разказват старите истории. Ако чандрианите се ослушват за имената, не се съмнявам, че ги залива истинска врява от шепоти от Аруех чак до Кръглото море.

Изражението на Баст ясно показваше, че думите на Квоте не са го убедили.

— Освен това — продължи съдържателят, като отново въздъхна уморено — добре е те да бъдат записани. Един ден може да се окажат полезни за някого.

— Въпреки това трябва да си по-предпазлив, Реши.

— Какъв съм бил през последните години, ако не предпазлив, Баст? — попита Квоте и раздразнението най-сетне ясно пролича в гласа му. — И какво спечелих от това? А и ако онова, което казваш за Ктаех, е истина, то тогава нещата ще завършат зле, независимо какво правя. Не е ли така?

Помощникът отвори уста и пак я затвори, очевидно не знаеше какво да каже. След това стрелна умолителен поглед към Летописеца.

Като видя това, съдържателят също се обърна да погледне писаря и повдигна вежди с любопитство.

— Нямам никаква представа за това — рече Летописеца, след което сведе поглед, взе чантата си и извади един омацан с мастило парцал. — И двамата видяхте докъде се простират уменията ми с имената — само до желязото. А и това си беше чист късмет. Магистърът на имената заяви, че за него заниманията с мен са чиста загуба на време.

— Това ми звучи познато — промърмори Квоте.

— В моя случай аз просто приех думите му за истина — сви рамене писарят.

— Спомняш ли си какви доводи изтъкна той?

— Отправи ми доста недвусмислени критики — че знам твърде много думи, че не съм изпълнен с копнеж, че съм твърде мек… — Ръцете на Летописеца бяха заети с почистването на върха на перото. — Усетих, че цялостното му отношение се изясни, когато каза: „Кой би помислил, че някакъв дребен писарушка като теб може да има някакво желязо в себе си?“

— Наистина ли го направи? — Устата на Квоте се изви в съчувствена усмивка.

— Всъщност ме нарече „путьо“ — сви рамене писарят. — Не исках да оскърбявам нежния слух на нашия млад приятел. — Той кимна към Баст. — Доколкото виждам, е имал тежък ден.

— Жалко, че не сме се засекли в Университета. — Този път усмивката на съдържателя беше широка.

Писарят изтри за последен път върха на перото в мекия парцал и го вдигна на отслабващата светлина от прозореца на странноприемницата.

— Едва ли има за какво да съжаляваш — каза той. — Нямаше да ме харесаш. Аз наистина бях малък путьо. Освен това бях разглезен и самодоволен.

— И какво се промени оттогава? — попита Квоте.

Летописеца презрително изпусна въздух през носа.

— Не много неща, зависи кого питаш. Но ми се ще да вярвам, че малко си отворих очите. — Той внимателно зави върха на перото.

— И как точно се случи това? — поинтересува се Квоте.

Писарят погледна над масата, сякаш изненадан от въпроса.

— Как точно ли? — попита той. — Не съм тук заради разказването на истории. — Той пъхна парцала обратно в чантата си. — Накратко, ядосах се и напуснах Университета в търсене на по-добър живот. Това беше най-умното нещо, което някога съм правил. За един месец на път научих повече, отколкото за три години в Университета.

— Текам е казал същото — кимна съдържателят. — „Никой мъж, който не е извървял сто километра, не е достатъчно храбър. Ако искаш да знаеш истината за това кой си, трябва да вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“