Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (110)

109.
Варвари и безумци

Вярно е, че не исках нищо повече от това да се върна в Северин. Исках отново да спя в легло и да се възползвам от благоразположението на маера, докато все още го имаше. Исках да намеря Дена и да оправя отношенията ни.

Но Темпи си имаше неприятности, защото ме учи. Не можех просто да си тръгна и да го оставя сам да се оправя с тях. Още повече, че Ктаех ми беше казал, че Дена вече е напуснала Северин. Макар че едва ли ми бе нужен пророк от Фае, за да разбера това. Нямаше ме от цял месец, а Дена не беше от хората, които си губят времето да стоят на едно място.

И така, на следващата сутрин нашата група се раздели. Дедан, Хеспе и Мартен тръгнаха на юг към Северин, за да докладват на маера и да си получат парите. Двамата с Темпи поехме на североизток към Стормуол и Адемре.

— Сигурен ли си, че не искаш да му занеса сандъчето? — за пети път ме попита Дедан.

— Обещах на маера, че лично ще му върна парите — излъгах аз, — но искам да му дадеш това. — Подадох на едрия наемник писмото, което бях написал предишната нощ. — То обяснява защо ми се налага да те направя водач на групата — ухилих се аз. — Може и да получиш премия за това.

Дедан се наду и си придаде важен вид, докато вземаше писмото.

Мартен, който стоеше наблизо, издаде звук, наподобяващ кашлица.

* * *

Докато двамата с Темпи вървяхме, успях да изкопча някои подробности от него. Накрая научих, че човек с неговото обществено положение трябва да получи разрешение, преди да си вземе ученик.

Нещата допълнително се усложняваха от факта, че аз бях външен човек — варварин. Изглежда, че Темпи бе направил нещо повече от това да престъпи обичая, като бе започнал да учи някой като мен. Беше злоупотребил с доверието на своя учител и своя народ.

— Ще има ли някакъв съдебен процес? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Няма да има процес. Шехин ще ми зададе няколко въпроса. Ще кажа: „Видях, че в Квоте има здраво желязо, което само чака. Той е част от летхани. Има нужда от летхани да го напътства.“ — Темпи кимна към мен. — Шехин ще те попита за летхани, за да разбере дали съм преценил правилно. Ще реши дали в теб има желязо, което заслужава да бъде ковано. — Ръката му направи кръг, като по този начин показа жеста за неспокоен.

— И какво ще стане, ако не съм подходящ? — попитах аз.

— За теб? Несигурност. За мен? Ще бъда отрязан.

— Отрязан? — попитах аз, надявайки се, че не съм разбрал правилно.

Той вдигна ръка и размърда пръстите си.

— Адемците. — Той стегна ръката си в юмрук и го разтърси. — Адемре. — След това отвори ръка и докосна малкия си пръст. — Темпи. — После докосна останалите пръсти. — Приятел. Брат. Майка. — Докосна палеца. — Шехин. — Сетне направи жест, все едно откъсва малкия си пръст и го хвърля настрани. — Отрязан.

Значи нямаше да го убият, но щяха да го изпратят в изгнание. За момент задишах по-леко, докато не погледнах в светлите очи на Темпи. За един кратък миг в съвършената му маска на спокойствие се появи пукнатина и зад нея видях истината. Смъртта би била по-меко наказание за него в сравнение с това да бъде „отрязан“. Той беше ужасѐн, по-уплашен от всеки друг човек, когото някога бях виждал.

* * *

Договорихме се, че е най-разумно да се оставя изцяло в ръцете на Темпи по време на пътуването до Хаерт. Имах петнайсетина дни, за да усъвършенствам онова, което знам. Надявахме се, че когато се срещна със старейшините на Темпи, ще им направя добро впечатление.

Преди да започнем този първи ден на обучение, Темпи ме накара да сваля шаеда си. Направих го, макар и неохотно. Успях да го сгъна в изненадващо малко вързопче, което лесно се събра в пътната ми торба.

Темпото, наложено от адемеца, беше изтощително. Първо преминахме „разтягането на танцьора“, което бях наблюдавал толкова много пъти преди. След това изпълнихме движенията на кетан, като Темпи поправяше непрекъснатите ми грешки. После вървяхме около километър и половина.

Накрая седнахме и започнахме да обсъждаме летхани. Фактът, че разговаряхме на адемски, не ми помагаше особено, но и двамата се съгласихме, че трябва да навляза в езика, за да разговарям като цивилизован човек, когато стигнем в Хаерт.

— Каква е целта на летхани? — попита Темпи.

— Да ни даде път, който да следваме? — отвърнах аз.

— Не — строго каза адемецът, — летхани не е път.

— Каква е целта на летхани, Темпи?

— Да ни води в нашите постъпки. Като следваш летхани, ти постъпваш правилно.

— Това не е ли път?

— Не. Летхани е онова, което ни помага да изберем път.

След това цикълът започваше отново. Бягахме в продължение на час, правехме кетан, вървяхме километър и половина и говорехме за летхани. Беседата ни отнемаше около два часа и след като приключехме краткото си обсъждане, започвахме отново.

В един момент от разговора ни за летхани започнах да правя жеста за „слабо казано“, но Темпи сложи ръката си върху моята и ме спря.

— Когато обсъждаме летхани, не трябва да правиш нищо такова. — Ръката му бързо направи движението за вълнение, отрицание и още няколко други жеста, които не разпознах.

— Защо?

Темпи се замисли за момент.

— Когато говориш за летхани, това не трябва да идва от тук — той потупа главата ми — или от тук. — Потупа гърдите ми над сърцето и прокара пръсти надолу по лявата ми ръка. — Истинското познание за летхани живее по-дълбоко. То живее тук. — Мушна с пръст корема ми под пъпа. — Трябва да говориш от там, без да се замисляш.

Докато правехме това отново и отново, аз постепенно започнах да разбирам негласните правила на нашите разговори. Целта им бе не само да ме научат на летхани, но и да покажат колко задълбочено е станало разбирането ми за него.

Това означаваше, че трябва да отговарям на въпросите бързо, без преднамерените паузи, обичайни за разговорите на адемски. Не се очакваше да давам обмислен, а искрен отговор. Ако човек наистина познаваше летхани, това ставаше очевидно от отговорите му.

Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Повторихме този цикъл три пъти преди обедната ни почивка. Общо шест часа. Облях се в пот и бях почти убеден, че ще умра. След един час за почивка и хранене започнахме отначало. Повторихме още три цикъла, преди да спрем, за да пренощуваме.

Направихме лагера си отстрани край пътя. Изядох вечерята си полузаспал, разстлах одеялото си и се увих в шаеда си. Както бях уморен, той ми се стори мек и топъл като гъши пух.

Темпи ме разбуди посред нощ. Макар някаква животинска част дълбоко в мен да го мразеше за това, веднага щом се размърдах, разбрах, че е било необходимо. Тялото ми беше схванато и ме болеше, но бавните, познати движения на кетан ми помогнаха да отпусна вдървените си мускули. Адемецът ме накара да се разтегна и да пийна вода и през останалата част от нощта спах като пън.

На втория ден беше по-лошо. Макар и здраво привързана към гърба ми, лютнята се превърна в ужасно бреме. Мечът, който дори не можех да използвам, се влачеше от хълбока ми. Пътната торба ми тежеше като воденичен камък и съжалих, че не бях позволил на Дедан да вземе сандъчето на маера. Мускулите ми бяха като от гума и не ме слушаха, а когато тичахме, дъхът ми пареше в гърлото.

Моментите, в които с Темпи разговаряхме за летхани, бяха единствената истинска почивка, но бяха разочароващо кратки. Мислите ми се въртяха изтощено и се нуждаех от цялата си концентрация, за да ги подредя и да се опитам да дам правилните отговори. Дори и тогава думите ми само го дразнеха. Той отново и отново поклащаше глава и ми обясняваше колко много греша.

Накрая се отказах да се мъча да давам правилните отговори. Бях твърде изморен, за да ме е грижа. Зарязах опитите да слагам в ред мислите си и просто се наслаждавах на облекчението, че мога да поседна за няколко минути. Бях твърде изморен, за да запомня какво говорех през по-голямата част от времето, но за моя изненада тези отговори допаднаха повече на Темпи. Това беше истинско блаженство. Когато моите отговори му харесваха, обсъжданията ни траеха по-дълго и аз можех да прекарвам повече време в почивка.

На третия ден се почувствах значително по-добре. Мускулите вече не ме боляха толкова много. Дишах по-лесно. Чувствах главата си ясна и лека като лист, който се носи по вятъра. В такова настроение отговорите на въпросите на Темпи сякаш бяха на върха на езика ми и бяха прости като песен.

Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Три цикъла. Но докато правехме движенията на кетан отстрани на пътя, аз припаднах.

Темпи ме бе наблюдавал внимателно и ме подхвана, преди да се строполя на земята. Светът се въртеше шеметно около очите ми в продължение на няколко минути, преди да осъзная, че съм под сянката на дърво край пътя. Сигурно адемецът ме бе отнесъл там.

Той ми подаде меха с вода.

— Пий.

Мисълта за вода не ми се стори особено привлекателна, но въпреки това пийнах една глътка.

— Съжалявам, Темпи.

— Напредна много, преди да паднеш. Не се оплакваше. Показа, че духът ти е по-силен от тялото. Това е добре. Когато умът контролира тялото, това е летхани. Но да знаеш къде са границите на възможностите ти, също е летхани. По-добре е да спреш, когато трябва, отколкото да продължиш, докато паднеш.

— Освен ако летхани не изисква да паднеш — казах аз, без да се замислям.

Усещах главата си лека като лист, носен от вятъра.

— Да. — Той ме възнагради с една от редките си усмивки. — Започваш да разбираш.

— Атуранският ти става все по-добър, Темпи — отвърнах на усмивката му аз.

Темпи примигна. Безпокойство.

— Сега говорим на моя език, а не на твоя.

— Аз не говоря… — понечих да възразя, но внезапно чух думите, които използвах: „Скеопа тейас“.

Главата ми се замая за момент.

— Пийни си пак — каза Темпи и макар да владееше изражението на лицето и гласа си, разбрах, че е обезпокоен.

Отпих отново, за да го успокоя. Сетне тялото ми сякаш внезапно осъзна, че има нужда от вода. Изпитах силна жажда и отпих няколко големи глътки. Спрях, преди да съм изпил твърде много, и стегнах корема си. Темпи кимна. Одобрение.

— Значи говоря добре? — попитах аз, за да разсея усещането за жажда.

— Говориш добре за дете. Много добре за варварин.

— Само добре? Грешно ли изговарям думите?

— Твърде често докосваш очи. — Той разшири очите си и ги втренчи многозначително в моите очи. — Освен това думите ти са добри, но прости.

— Тогава трябва да ме научиш на още думи.

Той поклати глава. Сериозно.

— Вече знаеш твърде много думи.

— Твърде много? Темпи знам съвсем малко.

— Не са важни думите, а как ги използваш. В адемския се цени изкуството на говоренето. Има хора, които могат да кажат много неща само с една дума. Шехин е сред тях. Тези хора изричат нещо на един дъх, а на останалите ще им е нужна цяла година, за да разберат неговия смисъл. — Мек укор. — Ти твърде често казваш повече, отколкото ти е нужно. Не трябва да говориш на адемски по същия начин, по който пееш на атурански. Сто думи за възхвала на една жена. Това е твърде много. Нашите разговори са по-кратки.

— Значи, когато срещна някоя жена, трябва просто да кажа „Ти си красива“?

— Не. — Темпи поклати глава. — Трябва да кажеш „красива“ и да оставиш жената да реши какво точно си имал предвид.

— Това не е ли… — Не знаех думите за „неясно“ или „неопределено“ и трябваше да започна отначало, за да му обясня какво искам да кажа. — Това не води ли до объркване?

— Води до многозначителност — твърдо отвърна той. — Това е деликатност. Човек винаги трябва да мисли за него, когато разговаря. Да говориш твърде много… — Той поклати глава. Неодобрение. — Това е… — Не довърши, търсейки подходящата дума.

— Невъзпитано?

Отрицание. Неудовлетвореност.

— Отивам в Северин и там има хора, които смърдят. Има и такива, които не смърдят. И едните, и другите са хора, но онези, които не смърдят, са благородници. — Той потупа силно носа ми с два пръста. — Ти не си козар. Ти си ученик на летхани. Мой ученик. Трябва да говориш като благородник.

— Но какво ще стане с яснотата? Ами ако трябва да бъде построен някой мост? С това са свързани много технически подробности. Всички те трябва да бъдат изречени ясно.

— Разбира се — отвърна Темпи. Съгласие. — Понякога. Но в повечето случаи за важните неща е за предпочитане да бъдеш деликатен. По-малко е по-добре.

Адемецът протегна ръка и ме хвана здраво за рамото. След това вдигна очи, срещна погледа ми и ме гледа известно време. Правеше това толкова рядко. Усмихна ми се леко и спокойно.

— Горд — каза той.

* * *

Прекарахме остатъка от деня в почивка. Повървяхме няколко километра, упражнявахме кетан, обсъждахме летхани, после отново вървяхме. В онази вечер се отбихме в крайпътна странноприемница, където аз ядох като за трима и се строполих на леглото, преди още слънцето да е залязло.

На следващия ден повторихме циклите, но само по два преди обяд и два следобед. Тялото ми гореше и ме болеше, но вече не бях загубил ума и дума от изтощение.

За щастие с малко усилие на волята можех да се върна отново в състоянието на онази странна, очакваща яснота на съзнанието, която бях използвал предния ден, за да отговоря на въпросите на Темпи.

През следващите няколко дни започнах да наричам това странно състояние на съзнанието „въртящия се лист“.

Беше като някой далечен братовчед на „сърцето от камък“ — мисловното упражнение за съзнанието, което бях научил преди толкова много време. Като казвам това, трябва да се има предвид, че между двете нямаше много прилики. „Сърцето от камък“ беше практично — то премахваше емоциите и фокусираше съзнанието. Позволяваше ми по-лесно да го разделям на части или да поддържам толкова важния Алар.

От друга страна, „въртящият се лист“ изглеждаше до голяма степен безполезен. Беше отморяващо да оставя съзнанието си да се избистри и изпразни и след това да се носи с лекота, да прескача от едно нещо на следващото. Но като изключим, че ми помагаше да намирам отговорите на въпросите на Темпи ей така, от нищото, изглеждаше, че от него няма практическа полза. Беше като мисловен еквивалент на номер с карти.

На осмия ден от пътуването тялото вече не ме болеше постоянно. Тогава Темпи добави нещо ново. След като изпълнехме движенията на кетан, двамата се биехме. Беше трудно, защото точно тогава бях най-уморен. Но след двубоя винаги сядахме, почивахме си и обсъждахме летхани.

— Защо се усмихваше, докато се биехме днес? — попита ме веднъж адемецът.

— Защото бях щастлив.

— Двубоят ли ти хареса?

— Да.

— Това не е летхани. — Темпи излъчваше неодобрение.

Обмислих за момент следващия си въпрос.

— Трябва ли човек да се наслаждава на боя?

— Не. Трябва да ти доставя удоволствие да постъпваш правилно и в съответствие с летхани.

— А ако летхани изисква от мен да се бия? Не трябва ли да изпитвам удоволствие от боя?

— Не. Трябва да изпитваш удоволствие от следването на летхани. Ако се биеш добре, трябва да се гордееш, защото правиш нещо добре. Самият бой трябва да те кара да изпитваш само чувство за дълг и тъга. Битката доставя удоволствие единствено на варварите и на безумците. Който обича самата битка, е изоставил летхани.

На единадесетия ден Темпи ми показа как да включа меча си в кетан. Първото нещо, което научих, бе колко бързо мечът става тежък като желязо, когато го държиш с изпъната напред ръка.

С бойните тренировки и добавянето на меча всеки цикъл ни отнемаше близо два часа и половина. Въпреки това неизменно се придържахме към графика си. Три цикъла преди обяд, три цикъла следобед. Общо петнайсет часа. Усещах как тялото ми заяква и става бързо и жилаво като това на Темпи.

И така, продължавахме да бягаме, аз продължавах да уча, а Хаерт се приближаваше все повече и повече.