Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (89)

88.
Слушане

Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива пуйка за вечеря.

И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на съдовете, Хеспе ни разказа своята история за момчето, което било влюбено в луната, като я започна отначало. Като по чудо Дедан успя да задържи устата си затворена и аз започнах да се надявам, че малката ни група най-сетне се превръща в екип.

* * *

На Джакс не му било особено трудно да следва луната, защото в онези дни тя била винаги пълна. Висяла в небето кръгла като чаша, ярка като свещ и никога не се променяла.

Момчето вървяло дни наред и краката го заболели. Той продължавал да върви месеци и месеци наред и гърбът му се уморявал от тежестта на раницата. Минали години и той все така вървял. Станал висок, жилав и слаб и вечно бил гладен.

Когато се нуждаел от храна, търгувал с вещите от денковете на калайджията. Когато обувките му изтънели, той постъпил по същия начин. Джакс продължавал по своя път и пораснал умен и хитър.

През цялото това време луната не му излизала от главата. Щом се замислел за нея, не можел да направи и крачка повече. Тогава слагал очилата и вдигал поглед към закръглената й форма, която се носела в небето. Когато я видел, усещал някакво бавно раздвижване в гърдите си. С времето започнал да си мисли, че е влюбен.

Накрая пътят, по който вървял, минал през Тиню като всички други пътища. Но той продължил да следва големия каменен път на изток, към планините.

Пътят непрекъснато се изкачвал нагоре и нагоре. Джакс изял последните хляб и сирене, които му били останали. Изпил последната си вода и последното си вино. Вървял дни наред, без да пие и да яде, а луната ставала все по-голяма в нощното небе над него.

Точно когато силите му вече го напускали, момъкът се изкачил на един хълм и видял старец, който седял пред входа на пещера. Имал дълга сива брада и бил облечен в дълга сива роба. На главата си нямал коса, нито обувки — на краката си. Очите му били отворени, а устата затворена.

Когато видял Джакс, лицето му просветнало. Той се изправил и се усмихнал.

— Здравей, здравей — поздравил с ведър и плътен глас. — Доста си се отдалечил от всички населени места. Как е пътят до Тиню?

— Дълъг — отвърнал Джакс, — труден и уморителен.

Старецът поканил момъка да седне. Донесъл му вода, козе мляко и плодове, с които да се нахрани. Джакс ги изял лакомо и предложил на стареца в замяна чифт обувки от денковете си.

— Няма нужда, няма нужда — успокоил го отшелникът, като щастливо мърдал пръстите на краката си, — но ти благодаря, че ми предложи.

— Както искаш — свил рамене Джакс. — Но какво правиш тук, толкова далеч от всичко?

— Открих тази пещера, докато гонех вятъра — отвърнал мъжът. — Реших да остана, защото мястото е идеално за онова, което правя.

— И какво е то? — попитал момъкът.

— Аз съм слушател — отвърнал старецът. — Слушам нещата, за да разбера какво имат да кажат.

— А — внимателно рекъл Джакс. — И мястото тук е добро за това?

— Направо превъзходно — отвърнал отшелникът. — Трябва доста да се отдалечиш от хората, преди да успееш да се научиш да слушаш както трябва. — Той се усмихнал. — Какво те води в моето малко ъгълче на небето?

— Опитвам се да намеря луната.

— Това е доста лесно — казал старецът и махнал към небето. — Виждаме я почти всяка нощ, стига времето да го позволява.

— Не. Опитвам се да я хвана. Ако мога да съм с нея, мисля, че ще бъда щастлив.

— Искаш да я хванеш, така ли? — Мъжът го погледнал сериозно. — Колко дълго я гониш?

— Повече години и километри, отколкото мога да преброя.

Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.

— Чувам го в гласа ти. Това не е някаква моментна прищявка.

Той се навел и притиснал ухо към гърдите на Джакс, отново затворил очи и за дълго застинал съвсем неподвижно. — О, колко тъжно — казал той тихо накрая. — Сърцето ти е разбито и ти никога не си имал дори и най-малката възможност да го използваш.

Момъкът се размърдал, защото се почувствал малко неловко.

— Дано нямаш против, че те питам — рекъл той, — но как се казваш?

— Нямам нищо против да ме попиташ — отвърнал старецът. — Стига ти да нямаш против, че няма да ти отговоря. Ако знаеш името ми, ще имаш власт над мен, не е ли така?

— Така ли? — учудил се младежът.

— Разбира се — намръщил се възрастният мъж, — така стоят нещата. Въпреки че не изглеждаш много вещ в слушането, по-добре да внимавам. Ако успееш да се сдобиеш дори и с част от името ми, ще притежаваш пълна власт над мен.

Джакс се зачудил дали този човек няма да може да му помогне. Макар той да не изглеждал съвсем обикновен, момъкът знаел, че и неговата цел не е обикновена. Ако искал да хване крава, щял да поиска помощ от някой фермер. Но за да хване луната, може би се нуждаел точно от помощта на такъв странен старец.

— Ти каза, че някога си гонил вятъра — подхванал Джакс. — Успя ли да го хванеш?

— Донякъде да — отвърнал отшелникът — и донякъде не. Нали разбираш, този въпрос има повече възможни отговори.

— Можеш ли да ми помогнеш да хвана луната?

— Навярно мога да ти дам някой и друг съвет — колебливо отвърнал старецът, — но, момчето ми, първо сам трябва да премислиш нещата. Когато обичаш нещо, трябва да си сигурен, че и то отвръща на любовта ти, иначе преследването му ще ти донесе само неприятности.

Докато казваше това, Хеспе не погледна нито веднъж към Дедан. Гледаше навсякъде другаде, но не и към него. Ето защо не видя нещастното му и безпомощно изражение.

— Как да разбера дали тя ме обича? — попитал младежът.

— Можеш да се опиташ да слушаш — почти свенливо отвърнал възрастният мъж. — Това върши чудеса, да знаеш. Мога да те науча как да го правиш.

— Колко време ще отнеме?

— Горе-долу няколко години — отговорил отшелникът. — Зависи дали ти се удава. Истинското слушане е трудно нещо. Но щом веднъж го научиш, ще разбереш всичко за луната.

— Това е твърде дълго — поклатил глава Джакс. — Ако успея да я хвана, мога да говоря с нея. Мога да я накарам…

— Ами, точно това е част от проблема ти. Не би искал да я хванеш наистина. Би ли желал да се влачиш след нея по небето? Разбира се, че не. Искаш да се срещнеш с нея. Това означава, че трябва да направиш така, че луната да дойде при теб.

— Как мога да го направя? — зачудил се момъкът.

Старецът се усмихнал.

— Точно това е въпросът, нали? Имаш ли нещо, което луната да иска? Имаш ли какво да й предложиш?

— Само онова, което нося в тези денкове.

— Нямах това предвид — промърморил мъжът. — Но можем да хвърлим поглед на онова, което си донесъл.

Старият отшелник прегледал първия денк и открил много практични неща. Съдържанието на втория денк било по-скъпо и рядко, но не особено полезно.

Тогава старецът забелязал третия денк.

— А какво имаш там?

— Така и не успях да го отворя — признал младежът. — Възелът е твърде труден за мен.

Отшелникът затворил очи за момент и се заслушал. После ги отворил и се намръщил на Джакс.

— Възелът казва, че си се опитвал да го разкъсаш. Че си го рязал с нож и си го хапал със зъби.

Момъкът се изненадал.

— Така е — признал той. — Казвам ти, опитах всичко, за да го развържа.

— Едва ли всичко — пренебрежително отбелязал старецът и вдигнал денка, докато възелът се оказал пред лицето му. — Ужасно съжалявам — казал му той, — но би ли се развързал? — Направил пауза. — Да. Извинявам се. Той няма да прави повече така.

Възелът се развързал и отшелникът отворил денка. Когато погледнал вътре, очите му се разширили и той леко подсвирнал.

Но когато онзи разстлал съдържанието на денка на земята, Джакс посърнал. Той се надявал, че вътре ще има пари, скъпоценни камъни или някакво съкровище, което ще може да предложи на луната като подарък. Но в денка имало само парче изкривено дърво, каменна флейта и малка желязна кутия.

От тези три неща единствено флейтата привлякла вниманието на момъка. Тя била направена от бледозелен камък.

— Когато бях малък, имах флейта — споделил той. — Но тя се счупи и аз така и не успях да я поправя.

— Всички неща тук са доста впечатляващи — отбелязал отшелникът.

— Флейтата е доста хубава — свил рамене Джакс. — Но каква е ползата от парче дърво и кутия, която е твърде малка, за да ти служи?

Мъжът поклатил глава.

— Не ги ли чуваш? Повечето неща шепнат. А тези тук крещят. — Той посочил към парчето изкривено дърво. — Ако не греша, това е сгъваема къща. Доста хубава при това.

— Каква е тази сгъваема къща?

— Нали знаеш как когато сгъваш парче хартия, при всяко следващо прегъване то става по-малко? — Старецът посочил парчето изкривено дърво. — Сгъваемата къща е нещо подобно. Само дето е къща, разбира се.

Джакс взел парчето изкривено дърво и се опитал да го изправи. Внезапно в ръцете му се оказали две парчета дърво, които приличали на част от рамка на врата.

— Не я разгъвай тук! — извикал отшелникът. — Не искам в пещерата ми да има къща, която да спира слънчевата светлина!

Младежът се опитал да събере отново двете парчета дърво.

— Защо не мога да я сгъна?

— Предполагам, че защото не знаеш как — отвърнал му старецът. — Предлагам първо да решиш къде искаш да я сложиш, преди да разгънеш останалата част.

Джакс внимателно оставил парчетата дърво и взел флейтата.

— Тя също ли е специална?

Той доближил устните си до нея и изсвирил простите трели на песента на козодоя.

Хеспе се усмихна закачливо, допря позната дървена свирка до устните си и изсвири: „Та-та дий. Та-та дий.“

Разбира се, всички знаят, че козодоят е нощна птица и се появява едва след като слънцето се скрие. Въпреки това една дузина козодои долетели и накацали около Джакс, като го наблюдавали с любопитство и примигвали на ярката слънчева светлина.

— Изглежда, че е нещо повече от обикновена флейта — отбелязал отшелникът.

— А кутията?

Момъкът се пресегнал и я взел. Била тъмна, студена и достатъчно малка, за да я затвори в шепата си.

— Тя е празна.

Старецът потреперил и извърнал поглед от кутията.

— Откъде знаеш, след като не си погледнал вътре?

— Със слушане — отвърнал възрастният мъж. — Учуден съм, че и ти самият не я чуваш. Това е най-празното нещо, което някога съм чувал. То кънти. Предназначението на кутията е в нея да се държат разни неща.

— Предназначението на всички кутии е да се държат в тях разни неща.

— А всички флейти са предназначени да свирят музика, която да очарова — изтъкнал старецът, — но тази флейта е нещо повече от това. Същото се отнася и за кутията.

Младежът разглеждал известно време кутията, след което я оставил внимателно и започнал да стяга денка с трите съкровища.

— Мисля да продължавам нататък — казал той.

— Сигурен ли си, че няма да размислиш и да поостанеш месец-два? — попитал отшелникът. — Можеш да се научиш да слушаш малко по-внимателно. Слушането е полезно нещо.

— Ти ме накара да се замисля за някои неща — отвърнал Джакс. — И ми се струва, че си прав — не трябва да гоня луната. Трябва да я накарам сама да дойде при мен.

— Аз не казах точно това — промъмрил старецът, но го казал с примирен тон.

Тъй като бил умел слушател, той знаел, че думите му не са чути.

На следващата сутрин момъкът потеглил отново да преследва луната по-високо в планините. Накрая открил един голям равен участък земя, сгушен между най-високите върхове.

Извадил изкривеното парче дърво и започнал да разгъва къщата парче по парче. Тъй като цялата нощ била на негово разположение, той се надявал да я завърши дълго преди луната да изгрее.

Но къщата била много по-голяма, отколкото предполагал — по-скоро приличала на истинска къща, а не на проста къщурка. Освен това разгъването й се оказало по-трудно, отколкото очаквал. И когато луната стигнала до средата на небето, той все още далеч не бил приключил.

Може би това била причината Джакс да бърза прекалено много. Може би бил безразсъден или просто, както винаги, нямал късмет.

Така или иначе в крайна сметка къщата се оказала великолепна — широка и просторна. Но частите й не пасвали добре една с друга. Имало стълби, които водели настрани вместо нагоре. Някои стаи имали твърде малко стени или пък прекалено много. Много стаи нямали таван и високо над тях се виждало странно небе, пълно с непознати звезди.

Всичко в нея било малко изкривено. През прозореца на една стая се виждали пролетни цветя, а прозорците от другата страна на коридора били покрити със зимен скреж. В балната зала можело да е време за закуска, а близката спалня била потънала в мрак.

Тъй като нищо в къщата не било истинско, нито прозорците, нито вратите пасвали както трябва. Те можели да бъдат затворени, дори залостени, но не се заключвали. И понеже къщата била голяма, тя имала много врати и прозорци и затова можело да се влезе или да се излезе от нея по много начини.

Джакс не обърнал внимание на нито едно от тези неща. Вместо това той се затичал към върха на най-високата кула и допрял флейтата до устата си.

В чистото нощно небе се разнесла сладостна мелодия. Тя не била проста като птичите трели — това била музика, която се изливала от разбитото му сърце. Била силна и тъжна. Пърхала като птица със счупено крило.

Като я чула, луната слязла до кулата. Бледа, кръгла и красива, тя се изправила пред Джакс в цялото си великолепие и за пръв път в живота си той изпитал трепета на радостта.

Тогава там, на върха на кулата, те започнали да разговарят. Младежът й разказал за живота си, за облога и за дългото си самотно пътуване. Луната го слушала, усмихвала се и се смеела.

Но накрая погледнала с копнеж към небето.

Джакс знаел какво означава това.

— Остани с мен — умолявал я той. — Мога да съм щастлив само ако ти си моя.

— Трябва да тръгвам — отвърнала тя. — Небето е моят дом.

— Аз ти направих дом — заявил момъкът и посочил просторната къща под тях. — В нея има достатъчно небе за теб. Празно небе, което цялото е твое.

— Трябва да тръгвам — повторила луната. — Нямаше ме твърде дълго.

Той вдигнал ръка, сякаш се канел да я сграбчи, след това спрял.

— Спалнята ти може да гледа към зимата или към пролетта, или към каквото пожелаеш.

— Трябва да тръгвам — казала отново тя и вдигнала поглед към небето. — Но ще се върна. Аз съм вечна и непроменлива. И ако свириш отново с флейтата си за мен, ще те посетя отново.

— Аз ти дадох три неща — рекъл той, — песен, дом и сърцето си. Щом трябва да си тръгнеш, няма ли и ти да ми оставиш три неща в замяна?

Тя се засмяла и сложила ръце на хълбоците си. Била гола, както е гола луната.

— Какво е онова, което имам и мога да ти оставя? Ако е нещо мое, поискай ми го и аз ще ти го дам.

Джакс усетил как устата му пресъхнала.

— Първо, бих искал да докосна ръката ти.

— Една ръка докосва друга и аз изпълнявам желанието ти.

Тя протегнала гладката си и силна ръка към него. В началото му се сторила хладна, а после удивително топла. Кожата по ръцете му настръхнала.

— После бих искал да те целуна — продължил той.

— Една уста вкусва друга и аз изпълнявам желанието ти.

Тя се навела близо до него. Дъхът й бил сладък, устните й твърди като плод. От целувката й момъкът останал без дъх и за пръв път в живота му устата му се извила в някакво подобие на усмивка.

— А какво е третото нещо? — попитала луната.

Очите й били тъмни и мъдри, а усмивката й — съвършена и многозначителна.

— Името ти — изрекъл на един дъх Джакс, — с което да мога да те наричам.

— Едно тяло… — започнала луната, пристъпила нетърпеливо напред и след това направила пауза. — Само името ми? — попитала тя и плъзнала ръка около кръста му.

Младежът кимнал.

Тя се навела още по-близо и с топлия си дъх прошепнала в ухото му: „Лудис“.

Тогава Джакс извадил черната желязна кутия, затворил капака и така хванал името й вътре.

— Сега знам името ти — отсякъл той. — Значи имам власт над теб. И казвам, че трябва да останеш с мен завинаги, за да съм щастлив.

Така и станало. Кутията в ръката му вече не била студена. Била топла и в нея той можел да почувства името на луната, което пърхало като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото на прозорец.

Може би момъкът затворил кутията твърде бавно. Или може би твърде бавно спуснал закопчалката. Или пък просто нямал късмет в нищо. Но в крайна сметка успял да хване само част, а не цялото име на луната.

И така, Джакс успял да я задържи за известно време, но тя винаги му се изплъзвала. Измъквала се от счупената му къща и се връщала в нашия свят. Ала тъй като той притежавал част от името й, тя трябвало неизменно да се връща при него.

* * *

Хеспе ни погледна и се усмихна.

— Ето затова луната винаги се променя. И това е мястото, където я държи Джакс, когато тя не е в нашето небе. Той успял да я хване и тя все още е при него. Но само той си знае дали е щастлив, или не.

Настъпи дълго мълчание.

— Това беше чудесна история — отбеляза Дедан.

Хеспе сведе поглед и макар че на светлината на огъня беше трудно да се забележи, бях готов да заложа едно пени, че е поруменяла. Суровата Хеспе, за която никога не бих предположил, че е способна да се изчерви дори и съвсем леко.

— Отне ми доста време да си я припомня цялата — призна тя. — Майка ми ми я разказваше, когато бях малко момиче. Винаги една и съща история, всяка вечер. Каза ми, че я е научила от нейната майка.

— Е, трябва непременно и ти да я разкажеш на своите дъщери — посъветва я Дедан. — Тази история е твърде хубава, за да бъде забравена.

Хеспе се усмихна.

* * *

За съжаление тази спокойна вечер беше като затишие пред буря. На следващия ден Хеспе направи коментар, който обиди Дедан, и два часа си съскаха един на друг като разгневени котки всеки път, щом се погледнеха.

Дедан се опита да убеди всички, че трябва да се откажем от търсенето и да се хванем да работим като пазачи на някой керван с надеждата бандитите да ни нападнат. Мартен отвърна, че в това има толкова смисъл, колкото да се опитваш да откриеш мечи капан, като стъпиш в него. Следотърсачът беше прав, но това не попречи двамата с Дедан да се заяждат през следващите няколко дни.

Два дни по-късно Хеспе нададе изненадващо момичешки и разтревожен писък, докато се къпеше. Изтичахме да й помогнем, очаквайки да открием бандитите, но вместо това заварихме Темпи чисто гол и нагазил до колене в потока. Хеспе стоеше полугола на брега и от нея се стичаше вода. Мартен намери това за доста смешно, но наемницата не мислеше така. И единственото нещо, което възпря Дедан да не се втурне разярено и да нападне Темпи, бе това, че не се сети как да атакува гол мъж, без да го погледне и да го докосне.

На следващия ден времето стана мъгливо и влажно и това развали настроението на всички ни и още повече забави търсенето.

След това започна да вали.