Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца (23)

22.
Подхлъзване

Този семестър в часовете по „симпатия за експерти“ до момента Елкса Дал ни беше преподавал само теория. Колко светлина може да бъде произведена от десет таума постоянна топлина при използването на желязо? А при използването на базалт? А ако се използва човешка плът? Запаметявахме таблици с цифри и се учехме как да изчисляваме увеличаващи се квадрати, ъглов момент и сложно разграждане.

Казано накратко, неща, от които да ти се вцепени мозъкът.

Не ме разбирайте погрешно. Знаех, че това е много важна информация. Обвързванията, които бяхме показали на Дена, бяха прости. Но когато нещата станеха по-сложни, опитният симпатист трябваше да направи някои доста трудни изчисления.

Що се отнася до енергията, няма голяма разлика между това да запалиш една свещ и да я стопиш и превърнеш в локва лой. Единствената разлика е във фокусирането и контрола. Когато свещта стои пред теб, тези неща се постигат лесно. Просто гледаш втренчено фитила и спираш да наливаш енергия в него, когато видиш първото проблясване на пламъка. Но ако свещта е на половин километър разстояние или в друга стая, става експоненциално по-трудно да поддържаш фокусирането и контрола.

Освен това небрежният симпатист го очакват и по-лоши неща от разтопени свещи. Въпросът, който Дена бе задала в „Еолиан“, е от най-съществено значение: „Къде отива излишната енергия?“

Както беше обяснил Уил, част от нея отива във въздуха, част — в свързаните предмети, а остатъкът преминава в тялото на симпатиста. Техническият термин за това е „таумично пресищане“, но дори и Елкса Дал го наричаше „подхлъзване“.

Горе-долу веднъж на всяка година някой небрежен симпатист със силен Алар канализираше достатъчно енергия през лоша връзка, за да повиши внезапно температурата на тялото си и да обезумее от високите градуси. Дал ни сподели за екстремен случай, в който един студент бе успял сам да се опече отвътре навън.

Споменах на Манет за това в деня, след като Дал разказа тази история на курса ни. Очаквах да се присъедини към здравословния ми смях, но се оказа, че той всъщност вече е бил студент, когато това се е случило.

— Миришеше на печено свинско — мрачно отбеляза Манет. — Ужасно нещо. Почувствах се зле заради случилото се, но е трудно да съжалиш някой, който се е държал като пълен идиот. Малкото подхлъзване тук-там е почти незабележимо, но той трябва да бе изпуснал двеста хиляди таума в рамките на две секунди. — Манет поклати глава, без да вдига поглед от парчето калай, което гравираше. — Цялото крило на Мейнс вонеше. Никой не можеше да ползва стаите там в продължение на цяла година.

Гледах го опулено.

— Термичното подхлъзване обаче се среща доста често — продължи приятелят ми. — Виж кинетичното подхлъзване… — Той одобрително повдигна вежди. — Преди двайсет години някакъв проклет глупав ел’тхе се напил и се опитал заради облог да вдигне каруца с тор върху покрива на Залата на магистрите. Откъснал си ръката от рамото. — Манет отново се наведе над парчето си калай и се захвана да гравира внимателно една руна. — Трябва да си много голям глупак, за да направиш нещо такова.

На следващия ден особено внимателно следях думите на Елкса Дал.

Той безмилостно ни караше да се упражняваме. Да правим изчисления за ентхаупия, диаграми, илюстриращи разстоянието на разпадане. Уравнения, описващи ентропичните криви, които опитният симпатист трябва да разбира на почти подсъзнателно ниво.

Но Дал не беше глупав. Затова преди да се отегчим и да станем небрежни, той превърна това в състезание.

Накара ни да теглим топлина от странни източници, от нагрети до червено парчета желязо, от ледени блокове и от собствената си кръв. Запалването на свещи в отдалечени стаи беше най-лесната част. Запалването на една от дузина еднакви свещи беше по-трудно. Запалването на свещ, която никога не си виждал и е на непознато място — това бе като да жонглираш на тъмно.

Имаше състезания за точност, състезания за хитрост, състезания за фокусиране и контрол. След два цикъла бях най-високо класиралият се студент в нашия курс от двайсет и трима ре’лари. Фентон ме следваше по петите и заемаше второто място.

Така се случи, че в деня след промъкването ми в стаите на Амброуз в часовете по „симпатия за експерти“ започнахме да се дуелираме. Дуелирането изискваше цялата ловкост и контрол от предишните състезания, като в допълнение на това трябваше да се справим с предизвикателството на дейното противопоставяне на Алара на друг студент.

И така, въпреки скорошното ми посещение в Медика заради топлинен удар стопих отвор в блок от лед, намиращ се в отдалечена стая. Въпреки двете безсънни нощи повиших температурата на една пинта живак с точно десет градуса. Въпреки пулсиращата болка от раните ми и парещия сърбеж в превързаната ми ръка скъсах на две поп пика, без да докосна останалите карти от тестето.

Направих всички тези неща за по-малко от две минути, макар че Фентон насочи целия си Алар срещу мен. Неслучайно ме наричат Квоте Загадъчния или Квоте Арканиста. Моят Алар беше като острие от рамстонска стомана.

* * *

— Доста впечатляващо — похвали ме Дал след часа. — От години не е имало студент, който да остане непобеден толкова дълго време. Дали някой изобщо ще се реши да заложи срещу теб?

— Това отдавна вече не представлява интерес за никого — поклатих глава аз.

— Такава е цената на славата. — Дал се усмихна, но след това стана малко по-сериозен. — Исках да те предупредя, преди да го обявя пред целия курс. Следващия цикъл вероятно ще изправя другите студенти по двойки срещу теб.

— Ще трябва да се справя с Фентон и Брей едновременно? — попитах аз.

Дал поклати глава.

— Ще започнем с двамата, които са се класирали най-ниско в дуелирането. Това ще бъде чудесно встъпление към упражненията за работа по групи, които ще правим по-късно през семестъра — той се усмихна, — и ще те предпази да не станеш прекалено самодоволен. — Дал ме изгледа изпитателно. — Добре ли си?

— Просто ми е студено — неубедително отвърнах аз и потреперих. — Може ли да застанем по-близо до мангала?

Застанах толкова близо, колкото бе възможно, без да се допирам до нагорещения метал, и прострях ръце над купата, пълна с проблясващи въглени. Малко след това вече не ми беше студено и забелязах, че Дал ме наблюдава с любопитство.

— По-рано днес се оказах в Медика с лек топлинен удар — признах аз. — Просто тялото ми е още леко объркано. Сега се чувствам добре.

Дал се намръщи.

— Не трябваше да идваш на занятия днес, щом не си добре — смъмри ме той. — И със сигурност не трябваше да се дуелираш. Този вид симпатия натоварва тялото и ума. Не трябваше да рискуваш да усложниш допълнително нещата, като не се чувстваш добре.

— Когато дойдох за заниманията, се чувствах добре — излъгах аз. — Просто тялото ми напомня, че му дължа една нощ здрав сън.

— Тогава се постарай да му я осигуриш — строго ми нареди той и сам разтвори ръце над огъня. — Ако се преуморяваш, после ще си платиш за това. Напоследък изглеждаш малко разсеян. Всъщност „разсеян“ не е точната дума.

— Изморен? — предположих аз.

— Да. Изморен. — Той ме изгледа замислено и приглади брадата си с ръка. — Бива те с думите. Предполагам, че това е една от причините да попаднеш при Елодин.

Не казах нищо в отговор. Мълчанието ми трябва да е било твърде красноречиво, защото Дал ме погледна с любопитство.

— Как върви обучението ти при Елодин? — попита небрежно той.

— Доста добре — предпазливо отвърнах аз.

Той ме погледна отново.

— Не толкова добре, колкото се надявах — признах аз. — Обучението при магистър Елодин не е онова, което очаквах.

— Понякога с него е трудно — кимна разбиращо Дал.

Внезапно ми дойде наум да го попитам нещо:

— Знаете ли някакви имена, магистър Дал?

Той кимна сериозно.

— Кои са те? — настоях аз.

Дал леко се стегна, след което сви и разтвори ръцете си над огъня и се поотпусна.

— Това не е особено учтив въпрос — меко каза той. — Е, не е невъзпитан, но просто е от онези въпроси, които не се задават. Като например да попиташ един мъж колко често прави любов с жена си.

— Съжалявам.

— Не е необходимо. Няма откъде да го знаеш. Мисля, че това е останало от по-стари времена. От времената, когато е имало повече основания да се страхуваме от събратята си арканисти. Ако си наясно с имената, които знае твоят неприятел, това означава, че можеш да отгатнеш и неговите силни и слаби страни.

И двамата замълчахме за момент, топлейки се на въглените.

— Огъня — каза той след продължително мълчание, — знам името на огъня. И още едно.

— Само две? — изтърсих аз, без да се замислям.

— А ти колко знаеш? — попита ме той с леко подигравателен тон. — Да, само две. Но да знаеш две имена в днешно време е много. Елодин казва, че някога е било различно.

— А колко имена знае Елодин?

— Дори и да знаех, щеше да е изключително невъзпитано да ти отговоря — отвърна той с нотка на неодобрение. — Но няма да сгреша, ако кажа, че знае няколко.

— Можете ли да ми покажете нещо с името на огъня? — попитах аз. — Ако това не е неуместно?

Дал се поколеба за момент, после се усмихна. Погледна съсредоточено мангала между двама ни, затвори очи, след това посочи незапаления мангал в другия край на стаята.

— Огън!

Той изрече думата като заповед и от далечния мангал изригна колона от пламък.

— Огън? — повторих озадачено аз. — Това ли е? Името на огъня е „огън“?

Елкса Дал се усмихна и поклати глава.

— В действителност аз не казах това. Някаква част от теб просто използва дума, която ти е позната.

— Спящото ми съзнание я е превело?

— Спящо съзнание? — изгледа ме объркано той.

— Така Елодин нарича онази част от нас, която знае имената — обясних аз.

— Наричай го както желаеш. — Дал сви рамене и прокара ръка през късата си черна брада. — Фактът, че изобщо ме чу да казвам нещо, вероятно е добър знак.

— Понякога се чудя защо се захванах с даването на имена — промърморих аз. — Можеше да запаля този мангал и със симпатия.

— Не и без връзка — изтъкна Дал. — Без обвързване и източник на енергия…

— Въпреки това изглежда безсмислено — упорствах аз. — Във вашите часове всеки ден научавам разни неща. Полезни неща. А след всичкото време, което прекарах в часовете по даване на имена, не мога да покажа и едно нещо, което съм научил. Знаете ли за какво беше вчерашната лекция на Елодин?

Дал поклати глава.

— Разликата между това да си гол и да си необлечен — обясних аз с равен глас, а Дал избухна в смях. — Говоря съвсем сериозно. Борих се да попадна в неговия курс, но сега само си мисля за всичкото време, което изгубих там, време, което можех да използвам за по-практични неща.

— Наистина има неща, които са по-практични от имената — призна Дал, — но наблюдавай сега.

Той се концентрира отново в мангала пред нас, а очите му станаха далечни. Заговори отново, като този път шепнеше. След това бавно спусна ръката си, докато накрая тя се озова само на няколко сантиметра от горящата жарава.

После със съсредоточено изражение Дал зарови ръката си дълбоко в сърцето на огъня и разпери пръсти между оранжевите въглени, сякаш не бяха нищо повече от купчина чакъл.

Осъзнах, че сдържам дъха си и го изпуснах тихо, защото не исках да наруша концентрацията му.

— Как го направихте?

— С имената — твърдо отвърна Дал и отдръпна ръката си от огъня. Бе оцапана в бяла пепел, но напълно невредима. — Имената отразяват истинското разбиране за дадено нещо, а когато наистина разбираш нещо, ти имаш власт над него.

— Но сам по себе си огънят не е предмет — възразих аз. — Той е просто екзотермична реакция. Той… — запънах се и не успях да продължа.

Дал си пое дъх и за момент изглеждаше, че се готви да ми даде обяснение. Ала вместо това се засмя и безпомощно сви рамене.

— Не съм достатъчно интелигентен, за да ти го обясня. Попитай Елодин. Той твърди, че разбира тези неща. Аз просто работя тук.

* * *

След часовете при Дал пресякох реката и отидох в Имре. Не намерих Дена в странноприемницата, където беше отседнала, затова се отправих към „Еолиан“, макар да знаех, че е твърде рано да я открия там.

Вътре имаше едва десетина души, но в края на бара забелязах лицето на познат човек, който разговаряше със Станчион. Граф Трепе ми махна и аз се присъединих към тях.

— Квоте, момчето ми! — извика възторжено Трепе. — Не съм те виждал от цяла вечност.

— От другата страна на реката беше доста напрегнато — обясних аз и свалих калъфа на лютнята си.

Станчион ме погледна.

— Личи си — откровено отбеляза той. — Виждаш ми се доста блед. Трябва да ядеш червено месо в по-големи количества или да спиш повече. — Той посочи близкия стол. — Като оставим това настрана, отивам да ти донеса една халба метеглин.

— За което ти благодаря — рекох аз и се настаних на стола.

Почувствах се много добре, задето наранените ми крака вече не трябваше да носят тежестта на тялото ми.

— Ако онова, от което имаш нужда, е месо и сън, трябва да дойдеш на вечеря в имението ми — услужливо предложи Трепе. — Обещавам ти превъзходна храна и толкова досаден разговор, че можеш да задремеш още докато говориш, и да не се безпокоиш, че ще изпуснеш нещо. — Той ме погледна умоляващо. — Какво ще кажеш? Ако трябва, ще те моля. Няма да сме повече от десет човека. От месеци умирам да се похваля с теб.

Вдигнах халбата с метеглин и погледнах Трепе. Велуреният му жакет, както и ботушите му бяха в кралско синьо. Не можех да се появя на официална вечеря в неговия дом облечен в пътни дрехи втора употреба — единствените, които притежавах.

В Трепе нямаше никаква показност, но той беше роден и възпитан като благородник. Вероятно никога не би му минало през ум, че нямам хубави дрехи. Не го обвинявам за това. По-голямата част от студентите в Университета бяха поне умерено заможни. Как иначе биха могли да си позволят да платят таксата за обучение?

Истината бе, че много исках да присъствам на хубава вечеря и да имам възможността да побеседвам с някои от местните благородници. Исках да се шегувам с тях, докато отпиваме от напитките си, и да компенсирам поне част от вредата, която Амброуз бе нанесъл на репутацията ми. А може би и да привлека вниманието на някой потенциален покровител.

Но просто не можех да си позволя цената, която трябваше да платя, за да присъствам. Що-годе приличен костюм щеше да ми струва поне талант и половина дори и при търговец на дрехи на старо. Дрехите не правят човека, но ако искаш да изиграеш някаква роля, се нуждаеш от подходящия костюм.

Станчион, който седеше зад Трепе, кимна енергично с глава да приема.

— За мен би било удоволствие да дойда на вечеря — уверих Трепе аз. — Обещавам да го сторя. Само нека положението в Университета да се поуспокои малко.

— Отлично — отвърна ентусиазирано Трепе. — Ще те накарам да изпълниш обещанието си. Държа на думата си. Ще ти намеря покровител, момчето ми. Подходящ покровител. Кълна се.

Зад гърба му Станчион кимна одобрително.

Усмихнах се и на двамата и отново отпих от метеглина. Хвърлих поглед към стълбата към балкона на втория етаж.

Станчион проследи погледа ми.

— Тя не е тук — каза той, сякаш се оправдаваше. — Всъщност не съм я виждал от няколко дни.

Няколко души влязоха през вратата на „Еолиан“ и извикаха нещо на илиш. Станчион им махна и се изправи.

— Дългът ме зове — заяви той и отиде да ги посрещне.

— Като стана дума за покровители — обърнах се аз към Трепе, като сниших глас, — има нещо, за което искам да чуя мнението ви. Нещо, което бих предпочел да си остане между нас.

В очите на Трепе проблесна любопитство и той се наведе по-близо до мен.

Отпих отново от метеглина и събрах мислите си. Алкохолът ме хвана по-бързо, отколкото очаквах. В действителност това беше доста приятно, защото притъпи болката от многобройните ми рани.

— Предполагам, че познавате почти всеки потенциален покровител на двеста километра околовръст.

Трепе сви рамене, без да се опитва да си придава фалшива скромност.

— Не си далеч от истината. Всеки, който е достатъчно сериозен и разполага с достатъчно пари.

— Имам приятелка — започнах аз, — музикантка, която сега едва започва. Тя има природна дарба, но не се е упражнявала достатъчно. Някой й е направил предложение да й помогне и й е обещал евентуално покровителство… — Не довърших, защото не бях сигурен как да обясня останалата част.

Трепе кимна.

— Искаш да знаеш дали той е подходящ — добави той. — Разумна загриженост. Някои хора смятат, че покровителят има право на нещо повече от музиката. — Той махна към Станчион. — Ако искаш да чуеш някоя история, питай го за онази, когато херцогиня Самиста дойде тук на почивка. — Засмя се със смях, който наподобяваше стенание, и потърка очи. — Малките богове да са ми на помощ, тази жена беше ужасяваща.

— Точно това ме безпокои — признах аз. — Не знам дали може да му се има доверие.

— Мога да поразпитам, ако искаш — предложи Трепе. — Как се казва?

— Това е част от проблема — обясних аз. — Не знам името му. Не мисля, че и тя го знае.

— Как може тя да не знае името му? — намръщи се Трепе.

— Той й е дал някакво име — отвърнах аз, — но тя не знае дали е истинско. Очевидно е много загрижен съществуването му да се пази в тайна и й е дал строги указания да не казва на никого за него. Те никога не се срещат на едно и също място два пъти и нито веднъж на обществено място. Понякога той отсъства с месеци. — Погледнах Трепе. — Как ви звучи това?

— Ами, не особено добре — отвърна Трепе неодобрително. — Има много голяма вероятност този мъж изобщо да не е истински покровител. Звучи ми така, сякаш иска да се възползва от приятелката ти.

— И аз смятам така — мрачно кимнах аз.

— От друга страна — продължи Трепе, — някои покровители наистина държат да останат в тайна. Ако открият някой талант, не е невъзможно да се грижат за него скришом и след това… — Той направи драматичен жест с ръка. — Това е като фокус — внезапно, като от нищото, с тяхна помощ се появява блестящ музикант. — Трепе ми се усмихна приятелски. — Смятах, че някой е направил нещо подобно с теб. Ти изникна от нищото и получи своите сребърни свирки. Мислех, че някой те е пазил в тайна, докато не си станал готов за грандиозната си поява на сцената.

— Не бях мислил за това — признах аз.

— Това се случва — обясни Трепе, — но странните места за среща и фактът, че тя не е сигурна за името му? — Той поклати глава и се намръщи. — Ако не друго, то това поне е доста неблагоприлично. Или този мъж се забавлява, като се представя за човек извън закона, или той наистина е подозрителен. — Трепе сякаш се замисли за момент, потропвайки с пръсти по бара. — Кажи на приятелката ти да внимава и да бъде нащрек. Когато някой покровител се възползва от жена, това е нещо ужасно. Същинско предателство. Но познавам мъже, които само се преструваха на покровители, за да спечелят доверието на някоя жена. Това е още по-лошо.

* * *

Бях стигнал до средата на пътя за Университета и в далечината тъкмо се бе появил Каменният мост, когато започнах да усещам неприятно топло изтръпване нагоре по ръката. В началото помислих, че това е болката от зашиваните на два пъти порязвания на лакътя ми, защото те пареха и ме сърбяха цял ден.

Но вместо да отшуми, топлината продължи да се разпростира нагоре по ръката и по лявата страна на гърдите ми. Взех да се потя, сякаш внезапно ме е хванала треска.

Свалих плаща си, оставих студения въздух да ме охлади и разкопчах ризата си. Есенният вятър ми помогна и започнах да си вея с плаща. Но топлината ставаше все по-силна, дори болезнена, сякаш бях разлял вряла вода по гърдите си.

За щастие тази част от пътя минаваше успоредно на поток, който се вливаше в река Ометхи. Тъй като не можах да измисля по-добър план, свалих ботушите си и лютнята и скочих във водата.

От студенината на потока се задъхах и се разтреперих, но тя охлади изгарящата ми кожа. Останах във водата, като се опитах да не се чувствам като идиот, когато една млада двойка мина покрай мен и многозначително се обърна на другата страна.

Странната топлина се движеше в тялото ми така, сякаш беше огън вътре в мен, който се опитва да намери изход навън. Тръгна от лявата ми страна, след това се придвижи надолу по краката ми и се върна обратно към лявата ми ръка. Когато се отправи към главата ми, бързо се потопих под водата.

След няколко минути се изправих и излязох от потока. Треперейки, се увих в плаща си, доволен, че на пътя няма жива душа. След това, тъй като нямаше какво друго да направя, метнах калъфа с лютнята през рамо и закрачих по дългия път обратно към Университета. От мен капеше вода и се чувствах ужасно уплашен.